Къде е забавата на келнера?

Геновева Димитрова: Точно преди 10 години водихме с теб разговор, който беше много отчаян и излезе в "Култура" със заглавието "Пуснете щорите!". Тогава имахме чувството, че всичко е свършило. Сега се хилим на факта, че свършването още продължава. Емил Христов: Не си спомням какво съм говорил тогава. Сигурно съм бил песимист. И сега съм песимист. Може да е случайно съвпадение, но съм много мрачен. Не ми се случват добри неща и съм помрачнял. А може би съм остарял, не знам. Копринка Червенкова: Ти пък кога ли не си бил мрачен? Емил Христов: Ама не, вече стана малко безобразно. Сега съм много мрачен. Копринка Червенкова: Защо? Отстрани погледнато, не би трябвало да е така. Емил Христов: Ставам изключително мрачен, когато нямам работа, която много обичам. Като гадже ми е работата. И като я нямам, умирам направо. Сякаш нещо ми е ампутирано. И започвам да се самообвинявам: "Ето, за нищо не ставаш." Геновева Димитрова: Това не е ли малко поза? Емил Христов: Не е никаква поза. В смисъл, повече от половин година - от последния филм на Грец "Под едно небе" - досега не съм направил нищо. Геновева Димитрова: А рекламата на "Кодак"? Емил Христов: Тя е без пари. Забава за 5 часа. След като не плащате, оставяте ме да правя всичко, което поискам. И ме оставиха. Копринка Червенкова: А чужбина? Ти доста работеше за чужденци. Емил Христов: Чужбина... има проблем със собствените си хора и единствената причина, по която от време на време работеше с лица като мен, Рали (Ралчев - бел. ред.) или Стефан (Иванов - бел. ред.), бе, че ние сме радикално по-евтини от тях и сме адекватни, т.е. толкова добри, колкото те. Обаче това се случва много рядко. Защото повечето от екипите, които идват тук, използват хора като мен и колегите ми за технически съпорт... Достъпът е труден и е въпрос на шанс. Геновева Димитрова: Какъвто имаше Стефан. Емил Христов: При Стефан е въпрос на избор. Президентът Клинтън тук на площада каза, че демокрацията не е the matter of chance, а е the matter of choice. Стефан напусна държавата и плати цената. Аз не бях склонен да плащам тази цена и сега съм мрачен. Геновева Димитрова: Но ето, че той се върна и засне "Емигранти". Емил Христов: Засне го, защото аз се отказах, тъй като бях член на комисията и не исках да се повтори случаят със "Стъклени топчета" на Черкелов. Геновева Димитрова: Ти се оплакваш, обаче преди 10 години наистина нямаше работа и не снимаше, а сега си най-продуктивният, най-разнообразният като визия и в крайна сметка - най-успелият оператор в републиката. И награди имаш... Емил Христов: Аз съм си такъв човек - намирам си забави. Като не ме искат да снимам кино, си намирам други територии - фотография или политически PR, както беше навремето по изборите. Тоест търся начин да се забавлявам, а не да се вайкам, че съм пренебрегнат, онеправдан, да се заключа в кабинета си и много да страдам... Геновева Димитрова: Тези дни си мислех каква огромна разлика има между оператора, заснел "Забранено за възрастни" на Масларов, и последните ти работи в "Под едно небе" на Грец и "И Господ слезе да ни види" на Попзлатев. Тоест ако там ти беше абсолютно радикален, външен и напорист, сега си се превърнал в истински филмов живописец. Емил Христов: Аз съм се движел по някакъв начин между 1982 и 2003. Но съм се развивал благодарение на собственото ми чувство към изображението и на контакта и опита ми с хората. В смисъл, че през 1982 си мислех, че мога да бъда самичък велик, а колкото вървеше времето, си давах сметка, че съм толкова велик, колкото велик е моят режисьор. През годините си дадох сметка, че грамаден те прави режисьорът и филмът. Ако режисьорът има грамаден и успешен филм, аз ще бъда грамаден и успешен оператор, както и да съм го заснел. Може да изглежда малко нелепо, но е самата истина. Давам ви пример - Кустурица. Нито един от филмите му не съдържа визуални предизвикателства и открития. Средно номинално снимане. Това наблюдение сякаш ме разколеба. И аз започнах да снимам за Волев като за Волев - колкото ми даде, за Попзлатев - като за Попзлатев (няма човек, който да каже, че филмите са заснети от един и същи оператор)... Копринка Червенкова: Това не е ли инстинкт за самосъхранение? Емил Христов: Преди около година гледах случайно "Труден избор" (документален филм на Петър Попзлатев, 1983 - бел. ред.). Гледах го, сякаш друг човек го е снимал. Насълзиха ми се очите от изключително едрата му енергия. Какво присъствие има вътре! И разбрах как съм губил през годините тази енергия. Загубил съм я. Дали това е заради моя конформизъм, не знам; но имам чувството, че самото общество, в което живея, не харесва, не толерира, не обича подобна енергия. Имам чувството, че живея в блатняк, който не обича различния. Не харесва моя начин на държане, не харесва това, което правя. И от това нехаресване (а аз обичам да бъда харесван!) загубвах през годините себе си, уж за да се харесвам... Копринка Червенкова: Искаш да кажеш, че си го правил, за да се чувстваш комфортно и адекватно на тукашната ситуация. Емил Христов: Не, идва момент, в който вече не можеш да функционираш. Защото моето отношение към професията ми, към визуалното в България, в това общество, в тази културна среда се нарича "претенциозност" или "капризност". "Тоя е много капризен, тоя е жестоко претенциозен!" А това нещо в моята система се нарича взискателност... Усетих, че съм изгубил грамадната си енергия и борбата си за изображението. В смисъла на Вендерс, че историите са убили картините. Картините са се превърнали в слугини на story-то. Геновева Димитрова: Не можем да кажем това за филма на Грец. Емил Христов: И за него в някакъв смисъл може да бъде казано. Копринка Червенкова: От това, което говориш, оставам с впечатление, че ти действително започваш да се самосъхраняваш, което е нормално. Интересува ме обаче това ти поведение спонтанно ли е, или е предварително идеологизирано. Тоест по предварителна формула ли действаш, или постфактум си я измисляш? Емил Христов: Не. Винаги съм знаел какво се случва. Аз съм рационален човек и рационално ги правя нещата. В смисъл, когато правя компромиси, знам, че правя компромиси и знам цената. И я плащам. И тайно плача. За разлика от министрите в републиката, аз си плащам цената. Тук има грамаден проблем - никой не иска да плаща цената за позицията и за действията си. Съкрушително нещо е манталитетът, който цари: толерирането на "еби му майката", нецененето на различието, нехаресването на радикалното, на едрото говорене, нехаресването на слушането. Много е гадно. Това те съкрушава, ако си човек, който не се изолира от тези неща и ги живее всеки ден. Копринка Червенкова: А цената, която плащаш, каква е? Емил Христов: Това е изпепеляващата маргиналност, в която се чувствам, че съм изпаднал в момента. Нали съобщавате, че съм супер? Геновева Димитрова: Супер си. Емил Христов: Защо не снимам, като съм толкова супер? Това е цената. Цената на избора - да останеш тук или да заминеш. Стефан Иванов замина и снима малки канадски филми, а аз не. Но това е положението. Единственият човек от републиката, чийто филм съм виждал на големите постери, е Рали заради индийския му филм "Самсара". Няма друг. Копринка Червенкова: Голямата цена, която плащаш, е свързана с желанието ти да останеш тук. Така ли? Емил Христов: Да. Цената е грамадна. Аз рационално се отнасям към тези неща. Тоест измислям си позиция, правя я, плащам, но няма сантимент. Сантимент ми се явява от такова нещо като "Труден избор". Разтърсващо е, като си видиш филм, който си заснел през 1981. И виждаш как си умирал до 2002. И това е много болезнено. Сантиментално е... Напоследък си направих нещо, много популярно на Запад, за да те купуват - showreel, т.е. кратко филмче от всичките ти филми. И аз взех всичките си 15-16 игрални филма, които са дълги между 25 и 30 часа, и ги побрах в 24 минути. И това е смъртоносно, в смисъл - фатално. Това е смърт! А те ти казват: "Еби му майката!". В България любимият израз е "Еби му майката". Универсално нещо. Това в България е най-популярната фраза. "Какъв ти е проблемът? Ти си велик. Еби му майката. Двайсет минути, десет минути, голяма работа!" А това, че преживяваш, как бе, не си спал, пушил си по три кутии цигари, оженил си се на 40 години, абсолютно истерично се държиш със семейството си, защото искаш да бачкаш... И всичко това го слагаш в двайсет минути и онемяваш. Онемяваш! Геновева Димитрова: Все пак имаш някакъв лимит. Емил Христов: Никакъв лимит нямам. Това, което харесвам, е 23-24 минутки. Вътре не е, разбира се, последният филм на Грец и четирите серии на Волев... Това показва как се е движила кариерата ми и колко различно снимам при всеки автор, какъв съм хамелеон. Смятах това за ценно, но вече не съм сигурен. Копринка Червенкова: Чакай сега. Ти доста на едро се самобичуваш. Не смяташ ли, че това, което наричаш (без да смееш да произнесеш думата) своя лична деградация, се дължи на нещо много просто - когато си започнал да снимаш игрално кино през 1982, си тръгвал отникъде. И цялата ти амбиция да правиш неща, които смяташ, че можеш, е предполагала изключително напрежение. И затова си пушел по 3 кутии цигари... Емил Христов: Аз и сега пуша. Копринка Червенкова: През тези години обаче ти, в най-добрия смисъл на думата, си постигал професионална рутина, която постепенно е "сваляла" емоционалния ти градус. Това не е хамелеонщина. Поне аз не го чета така. Огромната база данни, която си натрупал, професионалният ти рефлекс задължително намаляват усилието. А това, че влагаш по-малко усилие, те кара да мислиш, че нищо не се получава. Емил Христов: Възможно е ти да си права. Аз открито ви съобщавам, че изпитах потрес от този филм "Труден избор". Разликата е абсолютно потресаваща. Копринка Червенкова: Естествено, че там ще има много повече енергия, защото много неща не си знаел, скъпи, ти си ги откривал... Виж как се държа като психоаналитик. Геновева Димитрова: Никога няма да забравя тия голи крушки в "Труден избор". Емил Христов: Там беше много просто - бели стени, никакви хватки и пинизи. Обаче вътре действително съществува уо-о-о!.. А сега ей-така някак си ги цакам нещата и не ми е любопитно. Копринка Червенкова: Защото си стигнал равнище, от което трябва да скочиш другаде, но още не знаеш къде. В момента си професионално отегчен. Емил Христов: Да. Като че ли нямам предизвикателства, като че ли се усещам, че не ми дават територия за предизвикателства... Положението е следното: има режисьор, който ти казва "Плувай в тази локва". Ти плуваш в тази локва. Има друг режисьор, който ти казва: "Плувай в тази кофа". Има трети, който ти казва: "Плувай в тази река". А има четвърти, който ти казва: "Олимпийски стадион в Мюнхен, давай на Олимпиада!". А на теб нали все ти се плува на Олимпиада... И аз не мога да намеря забавата да плувам в локва. Не мога да я намеря, в смисъл да си кажа: е, да, локва, ама к'во пък, тук ще се попличкаме... Опитвам се за всяко нещо да намеря решение, т.е. да работя за режисьора и за текста. Копринка Червенкова: Все пак за кое работиш - за режисьора или за текста? Геновева Димитрова: Те най-често съвпадат. Копринка Червенкова: Не, не е точно така. Емил Христов: Копринка е права, много е деликатна материята. Защото аз съм работил за текста и съм снимал филми, които режисьорът не е искал да изглеждат така, но е бил в несвяст и не е знаел какво точно иска и аз съм прокарвал визуалната си линия. Копринка Червенкова: Като във филма на Масларов. Емил Христов: Все едно. Не съм бил сигурен дали съм прав, дали така е трябвало, но като куче съм теглел към някаква цялост, пък той ако се възползва от нея - възползва се, ако не... Но в срещите ми с Рангел и с Едуард Захариев си дадох сметка, че трябва да се работи за режисьора, че е важно това нещо. В началото гледах на артистите като на стол - я се премести малко. Ама той плачел, правел нещо друго - не, стол е. Така се отнасях в началото - само чистото изображение. Аз продължавам да държа на това, че с един кадър мога да доставя до зрителя чувството за самотност така, както с 10-минутен монолог бездарен артист или режисьор не може да го направи. Копринка Червенкова: А защо се отказа от визуалния текст и тръгна да обслужваш режисьорите? Емил Христов: Защото те казваха: "А, много е маниерно, не!". Тогава разбрах, че каквото и да си мислиш за себе си, режисьорът е тази цялост, която се нарича филм и те прави титан. И от няколко години си дадох сметка, че това е абсолютно съкрушително за собственото ми его. Защото къде е забавата? Къде е забавата на келнера? Копринка Червенкова: А се питаш откъде ти идва резигнацията... Емил Христов: И тогава започнах да се занимавам с процеса. И в момента със сигурност не ме занимава крайният резултат, защото това не зависи от мен. От мен зависи да изпитвам удоволствие по време на снимането; и аз си казах, че като изпитам удоволствие, шансът режисьорите да направят добри филми е по-голям. Защото ако съм снимал страхотно, а режисьорът е бил малоумен и е направил ужасяващо нещо, какво да направя аз? (А съм имал такива случаи.) Да се самоубивам ли? Копринка Червенкова: Защо да се самоубиваш, не мога да разбера? Емил Христов: Защото не спиш 16 часа, бачкаш за без пари, напъваш екипа си, издевателстваш над хора, природа и картини... И нищо не получаваш като удовлетворение. Нула. Копринка Червенкова: Как нула? Първо, никога не може да е нула, когато дори един от компонентите на творбата е добър или много добър. Емил Христов: Ама виж, аз съм максималист. Не съм мушморок. Копринка Червенкова: Ето, сега ще потънем в персоналната ти диалектика. Аз горе-долу си представям движението ти през професията по следния начин: първо е била картината, перфектната картина; после си се отегчил и си решил, че това е малко, че не си струва усилието; и си влязъл във фаза, когато се криеш в процеса... Емил Христов: Да, процесът... Оп, гледам това нещо и е супер - цак. Копринка Червенкова: Обаче, когато от край до край си се занимавал само с перфектната картина, шансът да остане нещо от филма е бил много по-голям... Емил Христов: Възможно е. Копринка Червенкова: Добре... първо е била картината, сега е процесът... А резултатът? Защо не се интересуваш от него. Геновева Димитрова: Как да не се интересува? Емил Христов: Абсолютно. Не се интересувам от резултата заради собствените си психологически комфорти. Самосъхранявам се. Защото към професията си се отнасям със страст. Не като пю, пю, тук ще заснемем едно филмче... Със страст. С истерии вкъщи. Това има цена - 3 кутии цигари, дробове на дреп, нерви, треперят ти ръцете... Копринка Червенкова: На теб винаги ти треперят ръцете. Но това е друга тема... А сега за решението ти да си стоиш вътре в процеса. Това какво означава? Че не искаш, или не можеш да влияеш върху резултата. Аз си мисля, че не може да не можеш. Емил Христов: Не, моля ти се! Опитвам. Това, че не се интересувам от крайния резултат, не означава, че не влагам цялата си енергия и максималното си можене, за да го направя по-добър - такъв, какъвто си го представям. Копринка Червенкова: Е, да де, но да си вътре в процеса означава, че малкото парче го правиш много красиво, а как ще се върже то със следващото - в момента не те интересува. Емил Христов: Много ме занимава така, като погледна през камерата, и видя красива работа. И я заснемам. И после тя попада при режисьора - може да я вземе, може и да не я вземе, и няма как да му кажа "вземи я". Това е статутът на професията. Копринка Червенкова: Ако си абсолютно убеден, че парчето е част от цялото, а не е само за себе си, някак си трябва да му внушиш, че трябва да го вземе. Емил Христов: Особена работа. Моят монолог не трябва да бъде интерпретиран като антирежисьорски. Напротив, аз се отнасям към режисьора много почтително, това е много ужасяваща професия, мно-о-о-го сложна работа. Копринка Червенкова: Като гледам българско кино, нямам такова впечатление. Емил Христов: Много почтително се отнасям към всякакви лица, които са ми попадали. Но 4/5 от тях не разбират нищо от ресурса на изображението, от разказването чрез картини - останали са на наратива, на story-то. Те и филмите им са такива - обстоятелствени, много думи... Аз му показвам хубав кадър, а той иска лош. И аз си казвам: "той по-разбира". Ето, Волев например в "Дом - 8" ми е слагал безфокуси. Аз му казвам: "Моля ти се, махни това, бе, без фокус е, ще ме изгонят, няма да минем ОТК". А той: "Разкарай се, не разбираш". И после точно тези безфокуси предизвикаха потресение. Виждал съм в Германия 700 души в зала да плачат. А аз искам всяка зала да ми плаче. Но когато залата ми се смее, се чувствам виновен. Сякаш аз съм правил филма, аз съм мънкал, аз съм мислил маргинално... А аз мисля едро, напред! И страдам. Естествено, че ме занимава резултатът! Искам да лазят, да плачат, искам "Оскар"-и, искам Кан-ове. Но си дадох сметка, че тази едра амбициозност е самоубийствена. Копринка Червенкова: Нека те попитам нещо от кухнята. Предполага се, че когато режисьорът тръгва да прави нещо, в идеалния вариант той държи в главата си целия процес. Ти имаш ли в твойта глава представа за цялата визия, която да е паралелна на наратива, т.е. на режисьорската линия? Емил Христов: Да. С известните компромиси по повод на story-то. Това, което правя, е да измислям материални носители, да ги наречем колони - например само луминесцентно осветление, черно-бяло, формат, оптика - някакви неща, които да създадат непрекъсваема цялост. Не виждам конкретните кадри. Но логиката виждам. Логиката на професионалните си действия. Копринка Червенкова: А тази логика споделяш ли я с режисьора? Емил Христов: Не. Тя не може да бъде разбрана. Геновева Димитрова: В "Стъклени топчета" е видимо, че си разбран. Емил Христов: Виж, "Стъклени топчета" е действително технически компромисен филм. Там имах по-малко пари, отколкото при Грец. Имам чувството, че в "Стъклени топчета" максимално съм работил за режисьора. Много се уповавах на Черкелов и много разчитах на собствената му енергия да "измъкне" техническите липси. Няма фарт, няма кран, няма осветление дори, няма нищо! Там беше фатална материална нищета. Тогава реших да наблюдавам актьорите. Ами ако случайно те са лоши? Аз ли ги избирам? Какво получаваш, ако случайно режисьорът е сбъркал с актьорите, с финала, или пък случайно се е влюбил по време на снимки, двайсет дена ходи като малоумен и не знае къде стои камерата... О, ужас. Какво правиш, като си амбициозно копеле? Копринка Червенкова: Интересно ми е "колонадата", която си правиш, доколко е функция от драматургията на филма? Емил Христов: Да кажем, функция е от комплекта между драматургията и режисьора. Отново твърдя - не искам да се харесам на режисьорите, но съм сигурен, че страхотно се опитвам да работя за тях. И те не могат да не го разбират. Копринка Червенкова: Тоест ти казваш, че се съобразяваш с психологическия профил на съответния режисьор? Примерно, като работиш с Попзлатев... Емил Христов: Да, да. Опитвам се да направя Попзлатевия филм така, както виждам него самия. С Волев работя за Волев. И няма човек, който да ми каже: оп, един и същи кадър. Няма. Копринка Червенкова: А не се ли страхуваш, че съобразявайки се с човешката даденост отсреща, по някакъв начин "сваляш мерника"? Емил Христов: Както казва д-р Спок (нали имам две дъщери), не може да възпитавате детето си в дух на свобода, когато то ще живее в общество на ограничения. Аз се опитвам да разбирам режисьора. Ако има едра воля във филма, опитвам се да я следвам. Аз съм като куче - усетя ли, че се плиска, че не е в час, слагам му колчета. Ама той не ги искал... Изобщо не забелязва, че му слагам колчета, мостове, за да не падне в блатото. Геновева Димитрова: И друг път сме си говорили как така по традиция операторите в българското кино са значително по-добри от режисьорите? Емил Христов: Ох, може би е по-лесно. Не знам. По тази логика можеш да кажеш, че повечето ни художници са по-добри от писателите, което е самата истина. Геновева Димитрова: Става дума за това, че обикновено виждаш стабилно изображение на разклатен филм. Емил Христов: Основата, на която стъпва моята професия, е изображението - художниците, миналото... Моят бекграунд са наличното творчество, художественият процес. Бекграундът на режисьорите е кинематографичен и литературен, а там има грамадански исторически липси. Значи, киното в България е валидно след 1949 - то е било назначено. Назначено! Всички хора, които са правили българското кино, са били назначени от правителството за режисьори. Никой от тях, никой, никой не е имал корени в кинематографа и литературата. Някои от тях са добри, някои не са. Но добрите са изключение от правилото. Нали виждаш какъв е бекграундът на кинематографисти като Вендерс или Трюфо - зад гърба му седи литература, картини, кинематографисти... Да не споменавам имена, но какво седи зад 4/5 от режисьорите, които през 1947 заминават за Москва? Какво седи там? Копринка Червенкова: Партизански отряд. Емил Христов: Това са назначени хора. Някой е казал "А сега ще инжектираме държавата с кинематограф, защото киното е най-важното, както е казал нашият човек, и ще изпратим едни хора да се обучат". Ама той е от село, не знае кой е. И представи си къде попада! Представи си лицата, които попадат в комунистическия московски бомонд през 1947 с квартирите, с хайверите и с пинизите на Михаил Ром. И това ги е цивилизовало. Но са се върнали обратно в нецивилизована територия. А нецивилизована територия означава следното: Рангел Вълчанов прави "На малкия остров" - първият му филм, най-добрият му филм. Те не казват на Рангел Вълчанов: "Ти си велик. Ела, ела, ти си различен, Ще те обучим, ще те направим..." Нищо такова не се случва на Рангел. Христо Писков и Ирина Акташева правят "Понеделник сутрин". Те не им казват: "Чакайте, това е сериозна работа". Геновева Димитрова: Кой да им каже? Кой разбира? Емил Христов: Чакай, чакай, още примери ще дам. Обществото не казва на Куркински за "Дневникът на един луд": "О-о-о! Ти си много различен!". Няма такова нещо. Казват му: "О, не, не, недей с тия педерастки неща, не, не, моля ти се". Ако беше във Франция, веднага ще го изстрелят в Кан. Какво е направило обществото с Рангел? Казвали ли са на Еди: "Ти си велик!"? Грамаден! Геновева Димитрова: Е, казвали са му. Поне за "Преброяване на дивите зайци" и "Вилна зона". Емил Христов: А аз, като си направих филма, Еди беше единственият човек от цялата шайка, който дойде след "Труден избор" и ми каза: "Ти си невероятен." Беше ми предложил сам да ми бъде рецензент на дипломната работа. Еди Захариев, титанът! Разбираш ли, има едни формални неща, които едно общество извършва с едрите си представители от разните области. То ги ласкае, облива ги с внимание. Геновева Димитрова: Все още не проумявам защо във Варна ти получи награда за "Огледалото на дявола" и "Ярост", а филмът на Попзлатев беше елиминиран? Емил Христов: Това беше наказателна акция срещу Попзлатев. Всъщност чувството ми, че съм добър или не съм добър, не може да получава легитимация от жури на някакъв фестивал. Както се цепя, аз съм толкова критичен към себе си, колкото никой друг. Въпреки че много ме боли, като ме шибат. Копринка Червенкова: Е, за "Под едно небе" стана точно обратното - похвалиха те. Между другото, аз страшно харесвам този филм. В него има някаква мощна метафизика - с това дълго движение по билото, по билото, което в един момент не може да не те накара да тръгнеш нагоре, да се изстреляш към върха - който е всъщност пак било... Било, но от друга категория, повдигнато на друга степен. И като внушение, и като визия филмът е уникален; и напълно самотен в нашето кино... Емил Христов: В цялото това нещо, за което говориш, има визуален концепт, който е чисто режисьорски. Грец каза: "И камерата няма да се движи". Много гордо бих могъл да кажа: "Аз бях"; но не, той беше. За ваша консумация ще ви кажа, че в 4/5 от кадрите, които смятате за статични, камерата не е lock, тоест не е заключена, за да не мърда - като тези в американското посолство; тя извършва толкова деликатни движения, че са незабележими. И все пак подсъзнателно не могат да не се усещат... Всъщност аз не съм снимал дори физически този филм - не съм бил зад камера. Мен ме занимаваше едрото... В смисъл... сещате ли се, измисляш някаква едра работа и тя сама става. Колкото по-готино я измислиш, толкова тя по-сама става. Идеята е самодостатъчна, за да се случват нещата. В този случай беше така. Геновева Димитрова: Кажи нещо повече за заниманията си с дигиталността. Емил Христов: Виж, в света няма такова нещо. Невъзможно е игрален филм като този да бъде заснет дигитално. Но в България това е възможно, аз се опитах стопроцентово да изшибам камерата, за да направя нещо, което да не личи, че е дигитално. Шлегел, селекционерът на Венеция, седеше до монитора, който прожектираше, и изобщо не разбра. И много се учуди, беше ужасен: "Няма да мога да го взема, ако е дигитално!". Най-ужасното е, че това не ме и ласкае. Защото Шлегел няма да отиде във Венеция и да каже: "Пък в България има един дребен, който снима на дигитална камера така, че не можеш да разбереш!", а ще каже: "В България има едни идиоти, които допускат на грамаден режисьор да дадат дигитална камера, вместо да снима на лента". Той това казва, защото ако казваше първото, щях да снимам само дигитално. И щях да ги утрепя всичките, защото жестоко лъжа камерата... Копринка Червенкова: Грец отчита ли визията, когато прави кино? Емил Христов: Да. Обаче той има някаква мистическа призма, през която оценява нещото като добро или лошо. В този филм има три радикални визуални неща: свръхцветност в началото, невиждана цветност - небето е зелено, без да е като в дигиталния филм на Антониони "Обервалдска мистерия"; то сякаш е нормално, т.е. не си задаваш въпроса защо небето е зелено. След това като с нож се отсича и става по ръба на черно-бялото. Има и междинни буфери, за да се вкара едното в другото, защото е много едро. Има нещото, което за сто години кино американците са докарали - комфорт на зрителското възприятие. Та заниманието с цвета е едното, другото е статичната камера и третото - абсолютно тресящата от ръка камера на финала. Тоест имаме едро занимание по две посоки: цвят и движение. Другото са оптически неща... Но това показва, че когато в една работа са вложени принципи, в нея има стил. Имаш ли едра идея, едри работи стават. Геновева Димитрова: Беше ли прочел книгата му "Неведоми пътища", преди да започнете филма? Емил Христов: Да. Аз се отнасям много почтително към него. Всъщност, отнасям се почтително (по различен начин) към всеки от режисьорите, с които работя: Грец, Попзлатев, Волев, Куркински... Заради това, че са ми дали възможност да упражнявам любимата си професия. Защото биха могли да не ми дадат. Да кажат: "Няма да снима Емил Христов, а Копринка". И те няма. Копринка Червенкова: Добре, като тръгваш да снимаш, даваш ли си предварително сметка за обемите, които и ти трябва да "пълниш"? Защото при Грец става дума за много едри обеми? Емил Христов: Разбира се, как, моля ти се! Този филм е направен да изглежда така заради Греца, т.е. заради това, което аз знам за него. А филмът на Попзлатев изглежда така заради това, което аз знам за него... А филмът на Волев изглежда така заради това, което аз знам за него. Което знам за Волев като човек, като морал... Виж, има някакви граници, които не желая да минавам и не смятам, че съм минавал. Но това при мен се проявява изключително силно в документалното кино - например категорично отказвам да снимам човек, който оказва да бъде заснет. Изпитвам пълен потрес и съм готов да спра камерата пред човек, който плаче. Тоест, правя точно обратното на това, което правят телевизиите. Те като видят, че човек плаче, се радват. И наричат приближаването на камерата съчувствие. Там е страшно. Смъртоносно. Има неща, от които изпитвам срам. В документалното кино такова поведение е фатално. В игралното се опитвам, но не винаги успявам да не минавам границата на добрия вкус. Геновева Димитрова: Има ли български филм от новите, за който съжаляваш, че не си го снимал? Емил Христов: "Емигранти". Нещо повече - можех да го снимам. И много съжалявам. Копринка Червенкова: Като те слушам, си мисля, че резигнацията ти ще приключи, като се върнеш към красивата картина. Но вече от друга позиция, от друго било. Емил Христов: И аз така мисля. Копринка Червенкова: Може би още малко трябва да побродиш из резултата, който хем те интересува, хем те плаши по някакъв начин. Всъщност, защо те е страх от резултата? Емил Христов: Всичките си филм съм снимал на 100% и за всичките исках "Оскар"-и. И какво! И си казах: "Ти ще умреш така, бе! Всеки път! Занимавай се с тая чаша, гледай как се клати водата. А и режисьорът се съгласи да я снимаш, това е супер! Супер. Хубаво, и ще му я заснемеш страшно. Ама след това я изхвърлил. Е, сега какво да правиш?" Геновева Димитрова: А кефиш ли се на лицата? Вдъхновяват ли те? Емил Христов: Вдъхновяват ме, харесвам грамадни артисти - както да ги гледам, така и да работя за тях. Харесвам доверието, което изпитват към мен. Взаимно е, любовна работа. Много харесвам Краси Доков в "Под едно небе" - стои мощно, та мощно. Сега съм много любопитен какво ще се случи с филма. Дали след като е селекциониран за Венеция, някой ще плати копието? Геновева Димитрова: А кой трябва да го плати, след като е собственост на БНТ? Правителството ли, както каза Шлегел? Емил Христов: Според мен ще го плати правителството, ако благоволи Министерството на културата. Този филм е предаден в БНТ преди четири месеца и до този момент не е излъчен. Те са го платили, той е спечелил награда. Собствено, щеше ли да има награда, ако не му беше дадена от чуждите селекционери? Геновева Димитрова: Не, не. Емил Христов: Девет селекционера са се събрали, гледали... Геновева, ти присъства на пресконференцията, нали чу какво казаха? Геновева Димитрова: Чух. Теб по-щастлив никога не съм те виждала. Емил Христов: Бях изненадан. Копринка Червенкова: Как изненадан, ти не виждаше ли, че този филм се е случил? Емил Христов: Бях изненадан наистина, защото се опитвам да се уча да нямам големи очаквания. Желая всичко добро на филмите, които съм заснел. Но понеже съм имал жестоки драми от неслучили се неща, се опитвам да се отстраня - просто не мога да издържам на това денонощно мислене, искане всичките да станат... Денонощно мисля някакви визуални решения за неща, които изобщо не се случват! Ето, Греца има проект, Илиян Симеонов има, Мариус пише... Все проекти, проекти и нищо не става. Нищо! Не мърдат. Ти мислиш за всеки проект, викаш си, ей сега това на 35 мм, но почват компромисите... Геновева Димитрова: И хайде на дигитално... Нека поговорим малко за дигиталното кино. Емил Христов: Дигиталното е забавно. Опитах се да накарам българските режисьори да функционират така, както, да кажем, Ларс фон Триер, към когото не се отнасям никак почтително. Просто снимайте и дигитално, само да не спира процесът - на правене, на гледане, на коментиране... Грамадният проблем в републиката е, че не съществува кинематографичен процес. Няма процес, няма и контекст. Геновева Димитрова: Преди десет години говорехме същото. Не е истина просто! Емил Христов: Ето, давам ви пример. Представете си, че само Теди Москов и Явор Гърдев правят по едно представление на година. Представете си, две представления годишно... Ако има 10 филма, всеки ще си намери място. Или 30. Или 500. Геновева Димитрова: Снимат, снимат дигитално, но дори и да направят добър филм, не могат да го покажат. Емил Христов: Тя е компромисна технология. А трансферът на лента струва между 50 и 100 хиляди щ.д. Много е сложно. И ние ще се опитаме да направим това за Грец, защото той го заслужава. Много е престижно да се отиде във Венеция. Там, за разлика от Кан и Берлин, и трите програми са състезателни, и трите са със статут на официална селекция. Във Венеция можеш да получиш "Златен лъв" дори ако филмът ти е в секцията "Против течението". Геновева Димитрова: Казваш, снимайте дигитално, но не съм виждала досега друг български оператор да извади такъв капацитет на цветност от видео... Емил Христов: Нали разбираш, тази цветност, която предложих на Греца, той не си я е избирал. Попитах го "Искаш ли така?". Отвърна "Да". Би могъл да каже "Не" и филмът нямаше да бъде този. Геновева Димитрова: Ти си снимал, общо взето, с най-големите режисьори на България... Емил Христов: Много ми се снима с Людмил Тодоров. Той е абсолютно грамадански режисьор. Човек като него трябва да бъде ценен. Към него изпитвам инстинктивно доверие - нещо, което ми се случва твърде рядко. Наистина съжалявам, че не снимах "Емигранти". Геновева Димитрова: Как е пейзажът през прозореца, за който ни говореше като студенти? Емил Христов: Пейзажът е съкрушителен. Наскоро пътувах до Созопол - държавата изглежда като палестински лагер. Боклук до боклука и грозота до грозатата. И не става дума за мангизи, а за елементарното чувство тук да сложиш цветенце, там да изметеш двора или да боядисаш оградата. Не и не. Смайваща гадост. Геновева Димитрова: Аз пък наскоро пътувах до Плевен. Магистрала, слънце, зверска зеленина, жълти килими от глухарчета, а по дърветата се веят найлонови пликове - байраци на простотията. Българинът не си заслужава природата. И това е май единственото нещо, за което не можем да виним правителството. Емил Христов: Не, аз не виня никого, но не искам да ми обясняват, че не мога да го казвам. Безобразно е грозно наоколо. Безобразно! Геновева Димитрова: Та какъв беше номерът с келнера? Емил Христов: Разликата между келнера и мен е, че аз мога да кажа: "Не, аз на тая маса няма да сервирам". 9 май 2003

Опит за психо-аналитичен сеанс с Емил Христов