|
В бездната на листа
"Америките ни" със сигурност е една от най-промислените и най-интелектуално направени лирически книги на миналата година. Тя е представителна за развитието на своя автор и в същото време - за присъствието на онова направление в българската поезия от последните десетина години, което свикнахме да бележим с метафората "постмодернизъм". Ще я разгледам точно така - като възкачване по хребета на едно модерно явление - до мястото, където започва неговото самоизчерпване. Стихосбирката на Пламен Антов е съградена книга: тя не вярва в това, което сигурно би нарекла "мита за изповедната импулсивност на лирическия текст". Поетическият субект в нея е много добре информиран от съвременната литературна теория и знае, че представлява поредици от маски на културната идентичност. Няма нищо по-комично от това да си представим човека-писател Антов непосредствено слят с лирическите превъплъщения на своя герой. Затова и не можем да четем книгата с нагласите за традиционна поезия, за "Поезията" изобщо. Вместо ботевски патос, вазовска добродетел и дебеляновска печал ще срещнем в пълна мяра от всичко, което представлява "постмодерната" лирическа (ако изобщо е подходящ този термин) парадигма. Не творби, а текстове, натежали от знания и асоциации, които препращат в съвременното литературознание, в психоанализата, антропологията или философията... Цитатът е важен съградителен принцип, но не цитатът-интерпретация, не цитатът-дописване, а употребата на чуждото слово като сегмент от една картина на битието, която е възможна само като мозайка от чужди, трудно пасващи, разбягващи се в проблематичните си връзки и все пак важни единствено в своята едновременност и обезличеност, парчета. Натрапливата интертекстуалност на тази книга обаче е много сериозна, много вдълбочена в собствената си игра; бегло проблясва това, което бързо стана традиция на постмодерния поетизъм в България: шегата, иронията, (само)присмехът, даже гаврата-забавление с традиционните ценности на родния свят. Безспорно, "Америките ни" също играят, но много сериозно и даже малко мрачно, твърде задълбочени в себе си, в собствената си важност. Всъщност под пъстрото наметало на цитата, асоциацията, гротескно пресилената, даже скандализираща образност стиховете са прицелени в почти "фундаментални" проблеми на човешкото битие, тяхната "екзистенциалност" е в неочакван контраст с принципа на играта и нетрайността, характерни за (пост)модерната шоу-културност. Доминира темата за цивилизацията като завладяване и присвояване, като колониализиране - на тялото, на детското и натуралната "човешкост", на всичко, което предхожда бремето на културната история и на потребността от историзъм като идентичност на западния човек. Интертекстуалността и знанието, от своя страна, повдигат въпроса за публиката на този вид поезия. За кого пише "постмодерният" поет в началото на новия век? По всичко изглежда - за групичка от приятели и колеги, които възпроизвеждат собствените си културни нагласи в желанието за четене. Освен това за една хипотетична, все по-оредяваща общност от студенти хуманитаристи, в краткото време, преди да бъдат погълнати от проблемите на бита и професионалното оцеляване. Въпросът е: колко дълго ще оцелее (и) тази публика? Защото колегите все по-малко четат, а студентите все по-масово напускат България... Неразделна част от културното битие на стихосбирката е нейната книжна цялост. Всъщност това изобщо не е стихо-сбирка, а именно книга - в общността на визуалното и текстуалното удоволствие, с много рисунки, гравюри, портрети и географски карти, с богата компютърна графика, с раздвижване на полиграфическия формат даже вътре, между кориците... Визуалното удоволствие е неделима част от авторството на постмодерния текст, който в никакъв случай не е само за четене. "Америките ни", в крайна сметка можем да обобщим, е стриктно написана според правилата на постмодерния лирически текст. Именно затова тя повдига въпроса за нейното самоизчерпване. Трудно ми е да видя какво ново, още какво би могло да се появи в тази насока. Но най-важната функция на поезията не е да ни изненадва, ще каже някой. Разбира се, но все пак изненадата, неочакваното, стресването са почти фетишизирани аспекти в преживяването на постмодерния тип поезия. И точно заради това я изчерпват изключително бързо, изчерпват и нейната интригуваща публичност. Мисля, че е време да се търсят нови решения, да се влезе в пост-постмодернизма на българската поезия или да се излезе от набързо скърпената традиция, все едно. Иначе в България ще останат само поетите, а поет поета рядко чете, както знаем. Милена Кирова |
Думи с/у думи Пламен Антов. Америките ни. Изд. Литературен вестник, С., 2002. |