Желязна завеса
и сатенени чаршафи
По покана на Американския културен център в България проф. Ръсел Райзинг гостува с цикъл лекции пред студенти от Софийския университет "Св. Климент Охридски", Пловдивския университет и Нов български университет. Разнородна аудитория изслуша неговата лекция на тема "Желязна завеса и сатенени чаршафи: гняв и еротика в популярната музика на Студената война", състояла се на 16 април в залата на Американския център. Проф. Райзинг преподава американска литература и култура в Университета на Толидо, щата Охайо. Членува в IASPM (Международна асоциация за изучаване на популярната музика). Автор е на книгите "Безполезното минало: теория и изследване на американската литература", 1986; "Безизходица и криза в американския социален текст", 1997; "Риволвър" на Бийтълс и трансформацията на рокендрола", 2002.

- Вашата научна и преподавателска работа е съсредоточена главно в областта на американската литература. Как стана така, че паралелно с това насочихте интересите си и към относително по-новото поле на изследванията за популярна музика?
- В университета, в който учих, дисциплината литература беше доста традиционно поставена. Същевременно обаче студентите бяха широко поощрявани да търсят връзки между сродни дисциплини. Така че още тогава специализирах, наред с американска литература, и американска култура и история. И докато правех първите си изследвания в областта на американската литература, все повече се убеждавах, че много от въпросите, които ме интересуваха във връзка с литературата, се отнасят също и за областите на киното и популярната музика. За мен стана особено важно вниманието към такива по-малко традиционни области на академичното знание. Чувствах се емоционално и интелектуално ангажиран да поставя въпроси, които бяха някак пренебрегвани. Въпреки изключителната им роля в съвременната култура. Давах си сметка, че сериозното изучаване на популярната музика е същевременно интелектуално предизвикателство. В края на краищата твърде широка е публиката, ангажирана в този тип култура.
- Говорите за гняв и еротика в популярната музика от времето на Студената война. Какво влагате в това метафорично описание?
- Според мен това е ключов въпрос в разбирането на емоционалния живот от 50-те и 60-те години на XX век. Времето на Студената война е белязано от страх. Страх от атомна война, страх от края на света, страх, който в Америка по това време е широко разпространен. Книгата, върху която работя сега, е посветена на тази проблематика. Част от нея се занимава с любовните песни, създавани тогава като рефлексия и метафора именно на тогавашния социален и емоционален климат: хората се обичат, но същевременно не могат да се отърсят от мрачната перспектива при мисълта за нова световна война. Появява се особен вид любовна поетика, хем чувствена и еротична, хем по своему мисловно напрегната. Наблюдаваме я например в песни като "What's Going On" на Марвин Гей, "Blue Hotel Room" на Джони Мичел, "Talking'World War III Blues" на Боб Дилън, "Lovers in a Dangerous Time" на Брус Кокбърн...
- Вие сте сред изследователите, които виждат в подобни направления специфичен нонконформизъм. И ако говорим за рокмузиката от 60-те години на XX век, редица автори са склонни да я определят тъкмо като нонконформистка, като младежка контракултура, като културна алтернатива, която дава повече шансове за един холистичен поглед към света. Други критици обаче са по-скептични в това отношение и гледат на рокмузиката главно като на продукт на шоу-бизнеса, на музикалната индустрия. В този смисъл Саймън Фрит например твърди, че става дума не толкова за музика на младежки общности, а за забавление, произвеждано за и адресирано към определени младежки публики. Илюзия е според него да се мисли за тази музика непременно като израз на дадена общност - още повече когато успешните рок изпълнители водят начин на живот, твърде различен от този на техните публики. Споделяте ли такова мнение?
- Не вярвам, че въпросите относно природата и функционирането на рокмузиката имат универсална визия, още по-малко еднозначен отговор. Аспектите на продуцирането, на маркетинговите стратегии или на потребяването на популярната музика в условията на свободния пазар и икономика - никой от тези аспекти не дава цялостен отговор на това как функционира рокмузиката. Във всяко конкретно историческо време и във всяко конкретно географско място наблюдаваме множествени перспективи. И те не са взаимно изключващи се - дори когато става дума за даден изпълнител или пък дори само за даден албум. Мисля, би било погрешно да приемем, че рокът не може да бъде музика на някаква общност. Историята например на студентските движения в Америка и в голяма част от западния свят оспорват такава гледна точка. Би било наивно да смятаме, че рокендролът е просто някакво безпроблемно или утопично измерение на човешкия опит. Но би било също толкова наивно да смятаме, че различните начини, по които функционира рокендролът като общност или рокендролът като индустрия, напълно се разминават. Това се отнася например и за т.нар. психеделична култура от 60-те, която някои разглеждат като носител на радикална енергия, а други - като заговор с цел да се отнеме тъкмо тази "опасна" енергия на младите поколения, с цел да ги превърне в зависими от дрогата, пасивни, асоциални и аполитични консуматори. На практика се случва точно обратното. Антивоенното движение в Америка по това време е комплицирана комбинация от политическо мислене, популярна музика и психеделична култура. Аз твърдя, че дрогата LSD, твърде разпространена тогава сред социалния елит, става обект на демонизация не толкова заради противоречивия си психически ефект, а заради факта, че тя се превръща в едва ли не неотделим знак на радикалната опозиция спрямо войната във Виетнам. Самият аз като тинейджър бях увлечен от перспективите на едно критическо политическо и философско мислене относно статуквото на американското общество. И много от това мислене беше провокирано от рокендрола. Така че, когато някои се опитват да определят роккултурата като комбинация от "секс, наркотици и рокендрол", като просто утопия и забавление, те, мисля, напълно пропускат факта, че много хора от моето или близки на моето поколение гледат на рокендрола като на политическо и духовно движение. Разбира се, че това движение беше размесено и със забавление. Но би било неуместно и даже непрофесионално да разчленяваме преднамерено нивата на посланията в тази музика. И тъкмо това е вероятно белег на холистичния поглед към света, за който отваряте дума...
- Времето на Студената война е вече история. Вярвате ли, че днешната рокмузика продължава да носи някакви радикални, опозиционни послания?
- Би било неточно да вярваме, че даден вид музика съхранява непременно своя първороден потенциал. Всъщност представата за рокендрола като опозиционна култура възниква по един доста тривиален начин. Да си припомним бедрата на Елвис Пресли. През 50-те години доминиращата американска култура се боеше от показването на "неприличните" движения на Елвис. Този страх не беше политически, той беше израз на онова, което някои свързват с т.нар. морална паника, обладаваща обикновено консервативно ориентирани социални среди. Но ако говорим за наистина радикални послания, те идват като израз на едно съзряващо или зряло критическо мислене, споделяно както от артистите, така и от публиките. За тях популярната култура е нещо повече от само или просто забавление. А причини за критически социален патос има във всяко време и във всяко общество. Друг е въпросът, че такова измерение далеч не е патент единствено на рокмузиката. Ето, група като "Ред Хот Чили Пепърс" например, която отнасяме към друга стилистика, произнася по твърде импониращ начин важни социални и политически послания...
- Доста от текстовете, особено в днешния хип-хоп, използват циничен речник, пренесен като че ли съвсем директно от онова, с което си служи всекидневният жаргон. Един от нашумелите български рапери неотдавна твърдеше, че този речник е основно изразно средство в рапа. Подобни текстове хвърлят в тревога родители и интелектуалци, загрижени за възпитанието на тинейджърите. Как бихте коментирали това?
- Този въпрос отново ме връща към времето на Елвис. Обичайно нещо в популярната култура е да се обвързва с желанието да шокира, да скандализира, да провокира. Това желание може да е автентично, но може и да е просто имитация или флирт с дадена изразна специфика. Колкото до хип-хоп културата, мисля, че тук наблюдаваме едно постоянно напрежение между хедонистичното и социално-политическото послание, което трудно може да се разбере, ако не си наясно с контекста на живота в афро-американските общности. Рапмузиката има своите екстремни стилистически полюси, които гравитират в зоните на естетическото, социалното и политическото. Във всеки случай тази музика има огромно въздействие върху съвременната американска култура. Друг е въпросът, че тя става обект на опростенчески, брутални стихоплетски подражания и имитации, които понякога свеждат изразните й средства до самоцелна употреба на циничен речник. Мисля обаче, че бял рапер като Еминем например успява да преодолее твърде успешно детинската имитация именно чрез своите провокативни, но умни игрови текстове.
- Модерността като идеологически проект полага популярната култура като цяло в позицията на културното друго; на онова друго, разбирано най-често в светлината на ниското, лекото, развлекателното. Лично аз вярвам, че такова дефиниране е анахронизъм, плод е на европоцентризма и на произтичащата от него политика на изключване. Вашият коментар?
- С цялата си професионална кариера споря с елитаризма. Още първата ми книга, която се занимава с изучаването на американската литература, е опит за разчупване на стереотипните предубеждения и представи, затворени в измислената според мен опозиция между т.нар. висока култура и популярната култура. Убеден съм, че днес, в постмодерната епоха подобни предубеждения са дори нелепи. Някои от най-силните и талантливи съвременни американски писатели - например Том Робинс, или Томас Пинчън - са прекарали младите си години в свирене на рокендрол. Връзката им с популярната култура е съвсем непосредствена. Оттам те черпят и лексика, и стил, и начин на мислене. Бих казал, че хората, които игнорират популярната култура - при това без да я разбират, - едва ли имат надеждни сетива за артефактите на т.нар. висока култура, която те вероятно възприемат като стойностна. Убеден съм, че такова оразличаване е повече изкуствено, плод на желанието да се запази някакво статукво. Статукво, което се бои от конкуренцията на културните иновации в съвременността...
- Рокмузиката, както впрочем и редица още модерни насоки в популярната музика, е част от т.нар. англоамерикански канон. От друга страна тя е широко глобализирана форма. Мислите ли, че музикалното многообразие в "глобалното село" е заплашено от процеса на културна глобализация, който на практика е процес на озападняване? Или пък напротив: този процес може да рефлектира в нов тип многообразие - многообразие, за което говорят например постмодерните културни теоретици?
- Мога само да се надявам, че глобализацията на популярната музика няма да бъде форма на западния империализъм. Мисля, че една от най-обещаващите алтернативи в тази насока е направлението world music, или поне това, което имаше наум Питър Гейбриъл, когато преди близо две десетилетия започна да де-западнизира попмузиката, като въведе в широко обръщение звуци, инструменти, изпълнители, певци от Средния Изток и Азия, без вероятно да подозира огромния потенциал на такава идея и непредвидимите насоки, в които тя се разгърна.
- Идеята, че музиката може да променя света в позитивна насока, не е ли по-скоро романтична заблуда?
- Не бих казал - поне ако съдя от това, което наблюдавам около себе си или дори ако се замисля за трансформациите в собствения ми живот, настъпили в резултат на общуването ми чрез музика. Потенциалът на споделения опит посредством музика - фокусирана и емоционално, и звуково, и духовно, и интелектуално, и физически, - е нещо, което пречупва претенциите на утопията да пребиваваш свободно и пълноценно в един прекомерно рационализиран свят.

Разговора води Клер Леви


Д-р Клер Леви, ст.н.с. и ръководител на секция "История на музиката" в Института за изкуствознание при БАН, е автор на публикации в български и англоезични издания предимно по въпроси на поп, рок, джаз, блус, хип-хоп, етномузика и др. През 1994-1995 е стипендиант на фондация "Фулбрайт" и работи в Университета на Индиана, Блумингтън, по изследователски проект върху афро-американската музика. Гостувала е като лектор в Института за популярна музика в Ливърпул и университетите "Фордхам" в Ню Йорк и "Хауърд" във Вашингтон. От 2001 е генерален секретар на IASPM (Международна асоциация за изучаване на популярната музика).
Разговор с
Ръсел Райсинг