Глобализация
и архитектурна идентичност
Преди повече от 30 години Цветан Стоянов разсъждава върху опасностите, които дебнат "световната литература" - "Weltliteratur" - едно понятие, въведено преди два века от Гьоте. От една страна - това са избухващите национализми, етническото противопоставяне, което може да доведе до културен изолационизъм и атомизиране на света. От друга - стремежът към космополитно уеднаквяване, отказ от националното заради "универсалното". Третата опасност е превръщането на "световната литература" (съответно изкуството) в пазар, с пазарни центрове, които диктуват своя вкус; "така може да се стигне до загуба на големия човешки диалог и до търсене на екзотичното, на туристически привлекателното "за клиента". Това, казва той, "особено могат да усетят малките национални литератури".
Проблемът за "световната архитектура", "Weltarhitektur", ако перифразираме Гьоте, за опасностите пред нея и за ролята на малките национални архитектури, никога не е заглъхвал напълно, но днес добива ново актуално звучене. Причината за това безспорно е процесът на глобализация, който характеризира света след ерата на студената война във всичките му измерения - икономически, политически, културни. Както изглежда, няма общоприета дефиниция за явлението - за публициста Томас Фридман то е "неумолимата интеграция на пазарите, на националните държави и на технологиите до степен, непозната преди - така че индивиди, корпорации и държави могат да проникнат във всяка точка на света по-лесно, по-бързо и по-дълбоко", докато за философа Зигмунт Бауман глобализацията е различна от интеграцията, бидейки следствие от човешките действия, а не тяхна цел, и означава две неща: че сме зависими един от друг и че сме взаимно уязвими; Жак Дерида предпочита термина "мондиализация", защото за него "концептът за свят (monde) препраща към някаква история, съхранява своя памет, различна от паметта на глобуса, вселената, земята, дори космоса". Но независимо от огромната полза от отварянето и контактите, от новите технологии - сателитните комуникации и Интернет, все по-очевидна става противоречивостта на този процес, чийто идеален образ се оспорва не само в политически план от антиглобалистките движения. "Глобализацията и световното развитие - се казва в доклада на ООН за човешкото развитие от 1999 г. - могат да бъдат несправедливи и, оставени без контрол, могат да увредят човешкото здраве, околната среда - и не само тях." (www.undp.org/hdro/99.htm)
Глобализационните процеси в културата тревожно, ако не болезнено, отекват в общества като нашето, "разпънато между традицията и модерността" (Ивайло Знеполски). Глобализацията на културата означава ли загуба на идентичността? Съществува ли (ще съществува ли, трябва ли да съществува) някаква особена българска специфичност в архитектурата, която да отразява специфичността (въображаема?) на "хомо булгарикус" (балканикус)? Неотдавнашни социологични изследвания сочат, че 38% от българите очакват загуба на някои от националните черти и добродетели след присъединяването на България към Европейския съюз. 30% се страхуват от отчуждаване от собствените си културни традиции; в същото време 83% приветстват разширяването на културния обмен. Докато 31% от българите смятат, че ще се понижи националното самочувствие, 55% очакват да придобият ново, по-високо самочувствие - това на европейци. Очакванията са за една променяща се, но не изчезваща идентичност. В този смисъл присъединяването към Европейския съюз се провижда по-скоро като запазване, а не загуба на (националната) идентичност, още повече, че глобализацията на културата е в голяма степен американизация.
Макар че идентичностите се променят и в известен смисъл конвергират, националната идентичност е далеч от изчезване. Една реклама за новия модел на СЕАТ "Ибиза" представя колата като "родена от силата и страстта - немска технология и испански експресивен дизайн". Дори в такава глобализирана индустрия като автомобилостроенето се говори за френско чувство за комфорт, шведска надеждност, италиански дизайн. Това може да е само рекламна митология, но тя очевидно разчита на това, че определени характеристики трайно се асоциират с определени национални добродетели. Тогава музеят в Билбао испанска архитектура ли е? Навярно толкова, колкото и Операта в Сидней е австралийска. Едно е сигурно - че и двете сгради са се превърнали в трайни емблеми на градовете, в които се намират.
Процеси, подобни на глобализационните, са протичали и преди, макар и в по-малък мащаб и не с такава интензивност. Античната гръцка култура и архитектура прониква далеч отвъд Атика - по Черноморското крайбрежие, Мала Азия и Италия, и оказва дълбоко влияние върху културата на съседните народи. Още по-могъща е римската културна хегемония. Рим налага своята архитектура и градоустройство, актуални и до днес, по всички краища на огромната римска империя, но без да унищожи местните култури.
Архитектурата като че ли вече е изживяла веднъж своята глобализация и в по-ново време: тази на Модернизма и на Международния стил. За Съвременното движение е характерен социално-критичният, съответно социално-трансформиращият патос: на архитектурата се разчита за осъществяването на дълбоки социални преобразования. Позитивното отношение към бъдещето е свързано с възприемане на новото, новаторското като ценност, а критичното отношение към завареното се пренася и към архитектурно-градоустройствената традиция. Глобалният характер на технологиите, както и глобалният характер на социалния модернистки проект обуславят и глобалния характер на архитектурно-градоустройствената форма. Когато през 1931 г. Хенри Ръсел-Хичкок и Филип Джонсън организират в нюйоркския музей за модерно изкуство изложба на съвременна архитектура, те озаглавяват каталога към нея "Международният стил". Архитектурата като затворено (оградено) пространство, стремеж към модулност и отказ от декорация - това са трите принципа на Международния стил според Ръсел и Джонсън. Наименованието остава, но по-приляга на архитектурата, която се появява по света след Втората световна война - архитектура, чийто образ изглежда изцяло изведен от функцията и строителната технология. Това е началото на кризата на Модернизма, макар че неговите защитници (например Бруно Дзеви) отричат Международния стил като анти-модернистичен. Неговите противници пък (Чарлз Дженкс) обявиха смъртта на модернизма и раждането на постмодернизма, който е всичко онова, което модернизмът не е: про-историчен, контекстуален, орнаментален, ироничен. Архитектурата се връща в "лоното на историята", към традиционните форми и пространства. Отрича се ценността на новото на всяка цена. Осъзнава се, че едно място със специфичен облик е ценно архитектурно наследство, което трябва да се преоцени и опази, а не да се разпилява нехайно.
Но ако думата "стил" дразни модернисткото ухо и Международният стил претърпя фиаско, то глобален архитектурен процес съществува. Съществува общ архитектурен език, ако не глобален, то очевидно наднационален. Език, чрез който се изразяват съвременните архитекти, основан не само на общи материали и общи технологии, но и на общи потребности, които задоволява архитектурата, и на сходно светоусещане. Съществува обща култура на архитектурното проектиране. Най-добрите (предполага се) архитектурни постижения се разпространяват по света чрез архитектурните списания, определяйки архитектурната мода. Компании като БИЛЛА и Макдоналдс, големи международни банки, хотелски вериги проникват наред със сателитната телевизия навсякъде по света, водейки своите архитекти със себе си и налагайки свой архитектурен образ. Но има някаква граница, зад която обменът на информация и достъпът до благата на съвременната цивилизация се превръщат в културен империализъм; хомогенизацията се превръща в хегемония.
Българската архитектура, както и българската култура като цяло, никога не се е развивала изолирано, без да общува с други архитектури и култури. В Средновековието тя е част от византийския културен ареал. По-късно културният обмен тече не само в рамките на Османската империя, но и със Западна Европа и Русия.
Европейските влияния се засилват особено много след Освобождението (1878 г.). Направеното тогава от архитекти от Австро-Унгария, Франция, Италия, Русия, сега се разглежда като неотменима част от националното ни архитектурно и културно наследство.
Голямо е изкушението да се види в традицията най-сигурното убежище от загубата на идентичност. Наистина, в българската архитектура от по-ново време, а и в българската култура дебатът върху традицията практически никога не е затихвал. Основен (но не единствен) източник на вдъхновение и интерпретация е архитектурата на българското Възраждане (XVIII-XIX в.) като връхна точка в развитието на народната архитектура. Гениална като всяка народна архитектура, на нея не са й чужди и някои от принципите и пространствените открития на Модернизма. Повечето от най-добрите постижения на съвременната ни архитектура са свързани по един или друг начин с традицията - от физическо съхраняване и включване на конкретни артефакти от архитектурното наследство до прилагането на традиционни елементи и композиционни принципи, интерпретирани по съвременен начин. Те са плод на едно съвременно светоусещане, в което присъства и оплодотворяващата сила на националната архитектурна традиция. Един от нaй-забележителните примери в това отношение е курортният комплекс "Слънчев бряг", подложен на безмилостно унищожение в наши дни.
От друга страна, в коментара към селекцията на Международната академия за архитектура за световните архитектурни шедьоври на ХХ век се обръща внимание на това, че всички те са новаторски, нетрадиционни, изключения от съществуващите норми и догми, оспорват традицията. Но дали е така наистина? Нали между тях са и творбите на японеца Кензо Танге, който разглежда традицията като катализатор - стимулиращ, подхранващ процеса на формообразуване, без да присъства пряко, веществено в крайния резултат.
Дори и по-буквалното придържане към народната традиция не означава непременно, според мен, самоизолация и бягство от съвременността. В съвременната българска архитектура локалната обагреност се проявява силно в архитектурата на еднофамилната жилищна сграда, а църковната архитектура възпроизвежда традиционни форми във външно неизменен и поради това донякъде уродлив вид. Обратно, в архитектурата на банките, бизнес сградите, търговските центрове и т.н. се използва съвременният, по-универсален език, който от своя страна е достатъчно гъвкав, за да абсорбира и местни диалекти, стига да е налица такава амбиция.
И така, между двете привидно противоположни тенденции - запазване на традициите, на специфичното национално и регионално своеобразие - и ориентацията към новаторството, към универсалното - всъщност противопоставяне няма. И своеобразната, органична "регионална" архитектура на Имре Маковец, и високотехнологичната, "универсална" архитектура на Норман Фостър имат място в съвременния глобализиращ се свят.
И това ни довежда до третата опасност, цитирана в началото, която, според мен, е и най-голямата. Това е опасността от архитектурни сурогати като хотел "Хилтън" в София, от архитектурни "сапунени опери", които може да ни натрапи всемогъщият пазар. Това е опасността от бездушното унищожаване на архитектурни шедьоври от миналото и от съвременността в името на печалбата, каквито скандални случаи също имаме у нас напоследък. Това е, най-после и най-вече, опасността от повърхностния, епидермален допир, повърхностния прочит, повърхностното заемане от чуждата култура, от появата на уроди, родени от непознаването и неуважението както на чуждата, така и на своята култура. Именно това, поне засега, а не Гери в Прага или Курокава в Париж, е, което най-силно застрашава своеобразието и заплашва с обезличаване нашата архитектура и нашите градове.

Арх. Лило Попов



Доклад, четен на Интерарх '2003