|
Криволици към статуса на силата и смъртта
|
|
|
Наскоро Владислав Тодоров публикува във в. "Капитал" една статия. В нея, след кратък анализ, той изрича: "световният ред хлътва в хаос". Изрича тъкмо онова, което мнозина дори се страхуват и да помислят, потиснали го под всякакви натрупвани един върху друг през годините лозунги за свобода, социална справедливост, напредък, разбирателство, демокрация, ред, законност, гражданско общество и прочее; тези лозунги са се слегнали, загнили са от постоянна употреба и така са се превърнали в банални убеждения, а баналните убеждения - в унес... За мисловното здраве такива резки разрези са изключително полезни, те изтръгват човека от унеса, отварят му очите за непривични факти, водят го към непривични въпроси. Така, след четенето на Владислав Тодоров и изводите му, че в състоянието на хаос единственото възможно действие е непосредственото, ситуационно ad hoc действие, изникват въпросите за статуса на силата и смъртта в нашата съвременна култура. Преди тях обаче нека си припомним, че под "хаос" трябва да разбираме невъзможността да бъде пред/видяно състоянието на всеки елемент на системата - поотделно и във взаимодействие с останалите. Това означава, че промените в системата не могат да бъдат разбрани и предвиждани, още по-малко тя може да бъде насочвана в една или друга посока. Когато говорим за една система (в случая за световната човешка система), която от състояние на разбираемост и предвидимост "хлътва" в състояние на "непознаваемост", причините за това "хлътване" може да са две: - нейното усложняване - умножаването на броя и вида на елементите й, и координатите, в които те действат. - промени в по-голямата система (нашата планета), в която тя се вписва и с която си взаимодейства. Поставен срещу такова усложняване на системите, европеецът, формиран след Втората световна война, изпитва двойно неудобство - бих казал даже, двоен ужас. От една страна, да разбира структурата и да не може да предложи никакъв начин за намеса в нея. От друга страна - да скъса с основни културни натрупвания в името на оцеляването си. Трудно е да приемеш, че разбирането не може да се излее в целенасочена намеса, че ходът на времето може да не ти се подчинява, че той не е непременно "развитие напред и нагоре". Трудно е да признаеш и статут на силата в едно общество, формирано чрез оттласкването от националсоциализма. В един свят на непредвидимости обаче единствено силата може да запази отделния индивид и неговото общество. Дали в този свят силата (като оцеляване) и смъртта (като загуба) няма постепенно да заемат отново място в европейските ценности?
Христо Буцев
|