|
За интелектуалците
Новата книга на Ивайло Знеполски "Вебер и Бурдийо. Подходи към интелектуалците" е един от сериозните опити и в българското културно пространство да се дефинира понятието интелектуалец и да се заговори за мястото и ролята му. В този смисъл тя е и своеобразна реплика към дебат, който постоянно се активизира в България през последните години и който пита кой е интелектуалецът и какъв трябва да е той, има ли такова нещо като български интелектуалец или интелектуалецът е винаги европейски, световен човек и каква е връзката му с властта, с политиката... Избраните в тази книга фигури, през които се очертават възможните определения и позиции, възможният статут на интелектуалното слово по принцип, са тези на Вебер и Бурдийо. Обяснението на този избор е защитено чрез ясно експлицираното убеждение на автора, че тъкмо Вебер и Бурдийо са интелектуалците, наложили се като твърди и безспорни авторитети в посттоталитарната ситуация не само в България, но и в цяла Източна Европа. Бурдийо - пояснява изследването на Ивайло Знеполски - е може би най-популярният съвременен социолог, чието влияние се измерва не само с идеите, които подава, но и с ключовите понятия, с които снабдява. Дебатите за политическото, за ролята на интелектуалеца и на медиите стъпват върху негови наблюдения и понятия. Затова в логиката на книгата на Знеполски е, че щом се захваща с тема толкова дискутирана и толкова зависима от концепциите на Бурдийо, каквато е темата за статуса на интелектуалеца и за изкуството като поле на реализация на неговата функция, трябва да се прояви коректност към авторитетите. Колкото до Вебер, другото знаково име за източноевропейските интелектуалци, той е важен както с негласния диалог, който тече между схващанията му с тези на Бурдийо, така и с всички ония идеи за политиката като поле на страстта, отговорността и бързия поглед и за сменящите се функции на интелектуалците във времето. Накратко, Вебер и Бурдийо - според изследването на Знеполски - имат принос за "рационализирането на една действителност, която изскача от лоното на тоталитарния ирационализъм и идва да отговори на въпросите относно характера на агентите и на способите на тази рационализация". Като се има предвид, че разговорът за това кой е и какво е интелектуалецът е много френски разговор, а и като се отчита традицията, в която самият Знеполски полага писането си, нормално е и новата му книга да засяга най-вече френската мисъл, да насочва към изследвания от типа на това на Кристоф Шарл, от една страна, което сочи раждането на понятието интелектуалец през 1898 г., свързвайки го с аферата Драйфус, и конструира мислене, според което интелектуалците са тези, които се оформят като опозиция на политическото, които стават обществено видими като група, изразявайки колективната идентичност на нова социална общност и за съществуването на които от значение е автономността. И от друга, към тезите на Бурдийо, за когото интелектуалците са контраидеолози, призвани да разрушават идеологическите заблуди и манипулации. Защото интелектуалецът е "двуизмерна персона, която съществува като такава, ако е облечена със специфичен авторитет, делегиран от автономен интелектуален свят". И най-сетне, интелектуалец е този, който ангажира въпросната специфична автономност в политическите борби. Или, както обобщава Ивайло Знеполски, интелектуалецът е някой, който скача в политиката, но и избягва клопките на политиката. В контекста на казаното изследването на Ивайло Знеполски се съсредоточава и върху българската ситуация, говори за дисидентите, които стават гаранти на промяната; засяга проблеми като смесването на интелектуалното и политическото, маргинализирането на интелектуалците, професионализирането на политиката и намаляването на тежестта на интелектуалното слово в демократичните общества. Специално място е отделено и на връзките на българския интелектуалец с държавата, на факта, че той твърде много е разчитал и разчита на държавата, което му пречи да се изживява като "неин виртуален критически коректив". Което пък води до тъжната констатация, че раждането на българския интелектуалец в този аспект още не се е състояло и той е и си остава твърде зависим от властта. Защото посткомунистическият свят - настоява изследването - е силно облъчен от политическото и икономическото и интелектуалците не са си извоювали дори легитимното право да го коментират. Затова книги като "Вебер и Бурдийо. Подходи към интелектуалците" могат да се мислят като базата, върху която ще стъпят тези бъдещи коментари... Амелия Личева |
Думи с/у думи Ивайло Знеполски. Вебер и Бурдийо. Подходи към интелектуалците. Дом на науките за човека и обществото. С., 2003. |