|
За козината на държавата На трогателно с носталгията си зрелище ни направи свидетели миналата седмица държавната телевизия. "Тържествата" по повод 100-годишнината от установяването на дипломатически отношения между България и САЩ напомниха за едни други масови мероприятия, вероятно за да изпитат и децата ни на свой гръб какво е това социалистическа блудкавост. Но не толкова тази погнусяваща прилика убива надеждите ни за българското и за неговото бъдеще, колкото фактът, че независимо от промените, настанали след 1989, българската държава сякаш продължава да си я кара по старому, все едно нищо не се е случило. За пореден път тя се постави в центъра на живота ни, натрапи ни се по най-нагъл начин, без да се интересува доколко ни пука за инициативите й към представителност. Щом идват от нейна страна, няма значение какво е мнението на редовия гражданин - длъжен е да ги види, че дори и да ги адмирира. Камерите на БНТ обаче въобще не успяха да засекат кой знае какви шумни адмирации и неподправен ентусиазъм от (разбра се по-късно) доведените почти насила ученици. Тя мърдаше вяло, почти мързеливо от официалната трибуна към събралото се рехаво множество с идеята да улови все пак някаква успоредност между случващото се на естрадата и на площада. Уви, успоредност нямаше: отегчени и апатични юноши и девойки, още по-втръснали се от досада учители на фона от мизерните викове "USA" на клакьорите. Премиерът Сакскобургготски също сякаш не беше докрай убеден в смисъла на "събитието": отчете се с едно никакво, измърморено набързо (вероятно също така набързо и скалъпено) слово, а президентът Първанов дори закъсня за началото на церемонията, въпреки че беше неин патрон. Само държавният секретар на САЩ Колин Пауъл и българският външен министър Соломон Паси се бяха отнесли сериозно и с подобаващ респект, изчитайки дълги речи за "вечна дружба" и "рамо до рамо" между голяма Америка и малка България. Накрая учащите се в Американския колеж изпяха "Високи сини планини", при което, когато стигнаха до "обичам таз земя голяма", синът ми избухна в смях: "На всички тези, тате - каза ми, - най-голямата им мечта е да напуснат "таз земя голяма". Цялата тази олелия и дандания сочи едно: българската държава козината си мени, но нравът - не. Няма значение дали ще се кичи с прозвището "народна република" или само "република", дали ще се самопровъзгласява за демократична или социалистическа, дали управленският кадър ще бъде син, жълт или червен, тя си запазва мнението, че в рамките на българското нищо по-важно и значимо от нея няма. Впрочем, това й мнение личи и от отношението й към националната телевизия - всички правителства в най-новата ни история правеха винаги едно и също - запазваха със зъби и нокти контрола върху нея. Тя така и не се превърна в обществена (макар че, не може да се отрече, имаше опити да стане такава), напротив - все повече се одържавяваше. За да стигне до позора да предава измислени тържества, само и само да угоди на днешните силни на деня. Които, от своя страна, си въобразяват, че с помпозни церемонии ще успеят да укрепят разклатеното си самочувствие. Това обаче няма как да стане, като повтарят точ в точ властовите практики на силовата държава. Българската държава ще се сдобие с авторитет единствено когато разбере, че трябва да спре да расте, че трябва да има все по-незначителна роля в начина на функциониране на социума. Да се отърси от претенциите си да раздава лицензи и да се обърне с лице към проблемите на сигурността на гражданите. А първа стъпка в тази посока може да стане новият проект за медиен закон и фиксирането в него на отказ от държавна намеса в делата на националната телевизия. Ако не го стори, тя ще продължи да бъде онова натрапващо се образувание, на което никой не вярва, но което все се бие в гърдите, че по-истинско и по-правдиво от него на тоя свят няма.
Митко Новков
|
Петък, ранна утрин |