Вестник "Култура", бр.21, 23 май 2003 г.

Немият образ и слепият текст

Излязлата наскоро от печат книга на проф. д-р Стефан Смядовски "Светци, свитъци, книги" ⁽¹⁾ се занимава с един фундаментален семиологичен проблем - каква е функцията на текста при предаването на вложения в изображението смисъл? Авторът повтаря въпросите, зададени от Ролан Барт: "Винаги ли има лингвистично послание? Винаги ли има текст в, под или около образа? (...) Дали образът дублира известни информации от текста посредством явлението редундантност, или текстът добавя нова информация към образа?" ⁽²⁾, като ги разширява към йерархията на текста в изображението, неговата повторяемост и адекватност, неговия потребител и законодател, към степента на разбирането му и към онирическата му сила. Именно по силата на бартианската си отправна точка, че означаването трябва да се търси единствено в текста, книгата е насочена към средновековното изкуство, което по най-директен начин поднася рефериращия образа текст, създавайки условията за социална комуникация чрез визуално по същината си съобщение.
Изучаването на съотношението образ-слово е една от привлекателните теми не само за философите, лингвистите и структуралистите, но също и за историците на изкуството, включително медиевисти и византинисти, особено след като Курт Вайцман прилага в тази дисциплина текст-критическия метод върху изследването на иконографските теми ⁽³⁾. Внушителният списък от публикации, най-вече посветените на връзката образ-текст в средновековните ръкописи, би разколебал твърдението на Стефан Смядовски, че "в известна степен проблематиката за влиянието на художествените текстове върху изображенията от тази епоха (средновековната, бел. моя, Е. М.) е била поставяна и отчасти решавана" (с. 8). Дори при едно съзнателно избягване на пълния преглед на съществуващата литература, към списъка би следвало да се добавят поне такива скорошни съчинения като тези на Катлийн Кориган, "Визуалните полемики в IХ век" или на Лесли Брубейкър, "Визия и значение във Византия през IХ век: образът като екзегеза в Омилиите на Григорий Назиански" ⁽⁴⁾. Истина е обаче, че огромната част от научната литература се съсредоточава върху механизмите на превод и прочит на сакралния/богослужебния текст чрез неговите илюстрации, докато "значително по-малко усилия са хвърлени, за да се изяснят природата и особено функцията на съпровождащия текст" (с. 8), като всъщност се имат предвид надписите в изобразителното поле, където най-тясно се допират двете структури на образа, лингвистичната и иконичната. Така Стефан Смядовски е имал сериозна мотивация да направи свой принос към изследванията на реториката на средновековната християнска образност, в чиято сърцевина, благодарение на патристиката, заляга Аристотелевият принцип ut pictura poesis.
Известно е с каква ултимативна сила звучат във византийската източноправославна общност решенията, взети от Втория Никейски събор през 787 г., когато образът, иконата, се легитимира веднъж завинаги като част от доктрината: факт е, че Църквата не намира за нужно да свика нов събор след победата над иконоборската ерес, а само препотвърждава формулите от Никея в Синодика на православието от 842/843 г. ⁽⁵⁾ Оросът на събора не включва специален параграф, който да конституира връзката между изображенията и съпровождащите ги надписи, но както свидетелстват паметниците през вековете, словото и изображението пребивават във "вечен тандем" (с. 50). Съществувайки в неразделно единство, всяка част от цялото образува самостоятелен дял от историята на християнската цивилизация, затова няма да е неуместно, ако изтъкнем още в самото начало достойнствата на подобен труд, който визира онтологията на написаното и изобразеното слово в Средновековието, опирайки се на лингвистиката, текстологията и изкуствознанието, семиотиката и културологията, византинистиката и славистиката; може само да се съжалява, че книгата не е снабдена дори с кратко резюме на западен език, за да намери полагащият й се по-широк читателски отзвук. Колкото до последните два посочени нейни аспекта, те очертават дългогодишния научен интерес на автора към българската средновековна епиграфика и по-специално, фресковите надписи, от които са извлечени повечето примери ⁽⁶⁾.
Разделена на шест глави, книгата не включва традиционните уводна и заключителна части и докато излишеството на първата става ясно от съдържанието на началната глава, то пропускането на втората оставя впечатление по-скоро за недописване, отколкото за умишлен отказ от репресиращо обобщение в името на толерантна недоизказаност. Мога само да предположа желанието на автора и издателите да разчупят по този начин рамките на строго научната публикация, предвиждайки една по-отворена аудитория, още повече, че книгата е построена върху лекции, изнесени от автора в университета "Блез Паскал" в Клермон-Феран през 1998-1999 г. Така или иначе, инструментариумът, зает от съвременната европейска семиотика, главно френска, самият обект, както и посоките на неговото изследване са представени в първата глава (с. 7-45), която поема основната теоретична тежест на труда, за да го направи по-свободно четим в следващите страници, вмъквайки теорията на знака в един историко-културологичен по своята собствена реторика текст.
Без да е директно дефинирана с тези понятия, водещата цел е да бъдат разкрити способите на денотация и конотация за прочит на посланието, вложено в "super-imago"-то, "над-изображението", термин, въведен по-нататък във връзка с "експанзията на текста" в образа и вплитането му в него, изразено от друг, цитиран автор като "иконотекстуалност" (с. 77 с цит.лит.). Очевидно семиозисът на надписа в качеството му на езиковия елемент от симбиотичната двойка не може да бъде изследван извън иконичния, затова Смядовски непрестанно реферира към системата на иконографията, припомняйки двойното значение на гръцкото !!!!! и славянското писати, пьсати като "пиша" и "рисувам".
На първо място е изяснена легитимацията на надписа в изображението, удостоверена чрез добре известните иконографски наръчници, ерминиите, макар тяхната поява да е значително по-късна; опитът да се попълнят неяснотите в историята на техните предшественици включва и примери от западноевропейското изкуство ⁽⁷⁾. Въпреки появата й в друг контекст, едва в гл. 3 (с. 70-71) е посочена основополагащата богословска постановка за името/надписа, дадена от византийските иконопочитатели. Липсват сигурни данни чии са били прерогативите да санкционира текстовете към изписаните по стените изображения, но изглежда, че те са били връчени на епископите - мимоходом ще отбележа, че примерът от трактата на патриарх Герман не е убедителен, защото там е описана символично архитектониката на вселенската Църква, чието украшение са епископите (с. 15).
При дефинирането на обекта си, Смядовски отбелязва неговия привидно автономен спрямо изображението характер и неговата конвенционалност, заемайки понятието "семантично вмъкване/анклав", което - казано по друг начин, насочва към проблема на вариативността във високо канонизираните изкуства, каквото е средновековното (с. 16). Възприемането й е в тясна зависимост от историческата обусловеност на конвенцията, само при появата на съответен реципиент, на когото се предоставят два "застинали" до този момент, паралелни, различни по природа времеви отрязъка - изобразителен, който е наративен, и словесен, който в един от вариантите му е наречен от автора екзегетичен, т.е. управляващ връзката между определен набор от субекти в дадена сцена. Затова надписът, с две специфични изключения, не съществува без изображение (с. 19).
Определянето на типологията на надписите е необходимо от гледна точка на същинския семантичен анализ: те са разпределени в групите на пояснителните, инвокационните и ктиторските надписи (с. 19), от които втората включва най-голямото разнообразие от словесни формули и съотношения с изобразените персонажи.
Лингвистичното послание най-често служи за закотвяне или фиксиране на смисъла, ancrage в терминологията на Барт (с. 21) ⁽⁸⁾, което в общ идеологически аспект има репресивна функция, а по отношение на християнската култура опазва доктринално границите на тълкуване на главното й означаемо, въплътения Логос. Ако продължим в същия дух, идентификационният надпис към образа - име на светец, наименование на сцена, библейски цитат или богослужебен откъс, е преди всичко денотат на образа, т.е. насочва към буквален прочит и осигурява разпознаваемостта на изобразеното. Според Смядовски, за разлика от "паразитното съобщение" в текста към фотосите, чиято втора, конотативна функция Барт определя като "вдъхване на едно или няколко вторични означаеми" ⁽⁹⁾, идентификационният надпис към средновековното изображение му придава вторичен смисъл, който - ако трябва да уточня, назовава образа на едно второ ниво, за да бъде допълнително разпознат в създадената иконографска типология на образите (вж. с. 21). Във връзка с това авторът достига до изключително важни формулировки по отношение кодирането и декодирането на смисъла в средновековното изкуство: от една страна графичните знаци приканват към прочит, докато "нямото изображение" може да остави наблюдателя равнодушен; от друга страна текстът се контекстуализира само в съседство с картината, така че компромисът между двете системи се осъщестява чрез нарастване на обема на писаното слово успоредно на нарастващата конвенционалност в живописния език, което осигурява минимум колебание в избора на значение (с. 22). Освен фиксираща роля обаче, като всеки текст и средновековният има и функцията на relais, на замяна, която допълва изразните средства на изображението, за да му помогне да изрази неизобразимото - за тази цел се налага субективно да бъдат подбрани отрязъци от текстове от цялостен литературен текст, да се приложи същата "безапелационна редукция" на факти и исторически събития, каквато прави художникът по аналогия с писача на средновековния житиен текст (с. 23 сл.) Развитието на иконографския канон, подложен на същия контрол и основан на същия парадоксален принцип, води до "плеонастично припокриване между сбора от иконографските черти на лицето, мястото му в храмовото пространство и идентификационния надпис" (с. 30).
Съзнателно ограничавам представянето на книгата в рамките на нейните встъпителни теоретични постановки, защото тяхната комплексност предопределя многопосочността на съдържанието в следващите глави, които задълбочават изследването в посока на постоянното напрежение между задържащите, плеонастично припокриващите и увеличаващите значението конотати в текст-изображението. Авторът разисква парадигмата на обозначените чрез надписи изображения, зададена в Античността, спира се подробно на методите на християнската екзегеза и специално на алегоричния метод на тълкуване, на развитието на надписите вътре в изображението, на формите на връзка и особено тази между образа и "гласа" на произнесения текст - както казва Григорий Ниски, "нямото изображение може да говори върху стените и помага във висша степен" (с. 63); подробно разглежда полифонията на инвокационните надписи, типовете сакрална и богослужебна литература, от които се извличат езиковите съобщения и които осигуряват тяхната четимост, познаваемост, посвещава последните две глави на визуалната форма, в която се поднасят - надписи върху фона, върху свитък или кодекс, върху табелка. Специално внимание е отделено в гл. IV на реципиентите, което отваря изследването към проблемите на грамотността в Средновековието и специалната езикова ситуация на Балканите, съвместяваща езика и графиката на славянския и гръцкия.
Текстът на Смядовски в общи линии изчерпва основните културни кодове на епохата, без познаването на чиято конвенционалност не е възможен прочитът на иконичните и лингвистични знаци. За българския читател ще бъде изключително интересна допълнителната информация от текстовете, извлечени от българските стенописни паметници на същинското и късното Средновековие. Изложението би могло да се нарече мозаично, защото в него не докрай е спазена строго научната свързаност на фактите, нито е дадена в пълнота основната литература по отделни теми, но такъв стил е оправдан, като се има предвид природата на изследвания обект и търсената четивност на изданието. То предоставя на своите читатели една разклонена и разклоняваща се извън конкретните думи мрежа от прочити, за удоволствието от които трябва да благодарим първо на издателство "АГАТА-А", отново доказало прецизността си в избора на автори и заглавия в областта на културното наследство, и след това - на сполучливия избор на фонд "Култура".

Елисавета Мусакова

Д-р Елисавета Мусакова е завършила Художествената академия в София през 1983 г., защитила е докторат върху изкуството на Първата българска държава през 1989 г. Научен сътрудник в Института за изкуствознание до 1995 г, а от 1996 г. научен сътрудник в Отдела за ръкописни и старопечатни книги в Народната библиотека "Св.св. Кирил и Методий", от 1998 г. - завеждащ отдела, от 2003 г. - старши научен сътрудник. Между 1992 и 1999 редактор в сп. "Изкуство/Art in Bulgaria", автор на публикации в областта на украсата на средновековната ръкописна книга и на съвременното българско изкуство.

Стефан Смядовски.
Светци, свитъци, книги: посланията на текста в иконографския материал.
Издателска гупа АГАТА-А.
София, 2003.

(1) Смядовски, С. "Светци, свитъци, книги: посланията на текста в иконографския материал". С., "Агата-А", 2003 (= Studia classica 3), 146 с. + фиг. 1-34.

(2) Барт, Р. Реторика на образа. - В: Барт, Р. Въображението на знака. С., "Народна култура", 1991, с. 526; срвн. Смядовски, с. 9.

(3) Weitzmann, K. The Narrative and Liturgical Gospel Illustrations. - In: Parvis, M., A. Wickgren, ed. New Testament Manuscript Studies. Chicago, "Chicago University Press", 1950, 151-174.

(4) Corrigan, K. Visual Polemics in the Ninth-Century Byzantine Psalters. Cambridge, "Cambridge University Press", 1992; Brubaker, L. Vision and Meaning in Ninth-Century Byzantium: Image as Exegesis in the Homilies of Gregory of Naziansus. Cambridge, "Cambridge University Press", 1999; можем да добавим списанието Word&Image, чийто брой XII, 1 от 1996 г. е посветен почти изцяло на взаимодействието между текста и илюстрацията/декорацията във византийската ръкописна книга.

(5) Cormack, R. Painting the Soul: Icons, Death Masks and Shrouds. London, "Reaction Books", 1997, p. 27-28.

(6) Българска кирилска епиграфика IХ-ХIV век. С., "Агата-А", 1993 (= Studia classica 1); Изображение - надпис - йерархия (Епиграфско-агиоложки бележки). - Старобългарска литература, 28-29, 1994, 137-142; Надписите към стенописите от църквата "Св. Никола" край с. Станичене, Нишко (1331/1332 г.) - Palaeobulgarica/
Старобългаристика, ХVIII (1994), 3, 17-43; Ивановските стенописни надписи - текст и функция. - Palaeobulgarica/
Старобългаристика, ХIХ (1995), 1, 22-65 (съвм. с Е. Бакалова).; Надписите към Земенските стенописи. С., "Академично издателство Проф. Марин Дринов", 1998; Един античен мотив за смъртта и следите му в източното и западното Средновековие. - Старобългарска литература, 31, 1999, 116-119, са само част от публикуваните изследвания.

(7) По неясни за мен причини не е цитирано възловото съчинение на Buchthal, H. The "Musterbuch" of Wolfenbuttel and its Position in the Art of the Thirteenth Century. Wien, "Verlag der Osterreichischen Akademie der Wissenschaften", 1979; важна в същия аспект е публикацията на Hutter, I. The Magdalen College "Musterbuch": A Painter's Guide from Cyprus at Oxford. - In: Medieval Cyprus. Studies in Art, Architecture, and History in Memory of Doula Mouriki, ed. by N. P. Sevcenko and Chr. Moss. Department of Art and Archaeology, Program in Hellenic Studies, Princeton University, "Princeton University Press", 1999, 117-129 (+ figs. 1-34, colour plates 1-9).

(8) Преведено като анкеровка в Барт, Р. Реторика на образа. - В: Барт, Въображението, с. 527.

(9) Барт, Р. Фотографското послание. - В: Барт, Въображението, с. 514.