Висшето образование в България - ефектът на черната кутия

Доц. Анна-Мария Тотоманова: Ще представя доклада "Ролята на българските университети в периода на преход". Поводът да се направи проучването беше един голям международен проект, в който освен България участваха страни от Източна Европа, Латинска Америка и Африка. Изследването беше завършено в края на 2001 и представено през януари 2002. Сега предстои актуализация с данните от последната година. Започнахме от презумпцията, че ще изследваме реакциите на системата за висше образование в общества и държави, които преживяват болезнен преход на смяна на обществено-политическия строй. Постарахме се да останем само на това ниво и да отличим моделите на поведение на университети с оглед на процесите на диверсификацията на висшето образование, разширяването на достъпа до ВУЗ, навлизането на нови програми и структури и, разбира се, на най-болезнения за българското висше образование проблем за полезното и ефективно оползотворяване на постъпващите и присъстващи вече там ресурси. Единственият активен отговор на университетите спрямо това, което се случваше последните 12-13 години у нас, беше либерализацията на достъпа до университета. Рестриктивната политика на държавата, изразяваща се в недопускане на по-голямата част от населението до висшето образование, успя да се преодолее въпреки активната й съпротива. Процесът беше подпомогнат и от редица странични за образованието фактори. Това беше най-вече младежката безработица, която изигра положителна роля за повишаването на интереса към висше образование. През 1997-98 описваният процес достига своя връх. В следващите години растежът спира и нивата се стабилизират. Тази статистика може да се тълкува двояко: положителната страна е, че всеки, който иска да получи висше образование, има възможност да го получи, но тя показва и това, че университетската система е стигнала своя таван и тръгва към понижаване на приема - процес, за чиито последици трябва да се подготви. Напротив, понастоящем университетите не реагират на тези прогнози, определяни главно от понижаващата се раждаемост. Друга отрицателна страна е фактът, че в университет вече не влизат най-добрите зрелостници и въпреки това университетът продължава да подхожда към своите питомци по стария елитарен начин, т.е. четенията в университетите продължават да са прицелени към най-добрите от най-добрите - както беше преди 1989. Подобни нагласи в университетските среди са много трудни за преодоляване. Разширяването на достъпа е свързано и с нещо друго. И то е най-доброто, което се е случило в нашето образование - появата на частните университети. За жалост, статистиката от 2000-01 г. показва, че частните висши учебни заведения, в това число и колежите, заемат сравнително малко място в цялостната картина. Броят им се запазва относително постоянен, като последната година се появиха два нови университета и един-два нови колежа. Като цяло тази ниша на българското частно образование вече е запълнена и едва ли има възможност за появата на нови сериозни заведения в тази част на спектъра. По отношение на диверсификацията на образованието университетите отново не се възползваха от възможността, която им се даде с преструктурирането на учебния цикъл в бакалавър-магистър-доктор и започнаха да подценяват някои равнища от новата образователна структура. Относителният дял на колежанското (полувисшето) образование е много нисък. Това е една от сериозните слабости в институционалното поведение на университетите, които по някое време се опитаха да убият колежите си, после успяха да ги закрепят благодарение на държавната субсидия, но като цяло политиката на университетите към собствените им колежи продължава да бъде рестриктивна. През периода на наблюдение не забелязахме никакъв опит от страна на университетите да използват колежанското образование с оглед на едно по-бързо производство на определен тип кадри. В това отношение по-гъвкави са частните структури, които са вън от големите университетски системи и по-бързо успяват да намерят пазарните ниши. По-бързо успяват да се ориентират както в пазара на образователните услуги, така и на пазара на труда. Докато традиционните и големи университети имат много колежи, с които не знаят какво да правят. В най-добрия случай това, което се предлага в колежа, съвпада с бакалавърското равнище на сходната специалност в университета... А това е в разрез с европейската практика, където с колежанската степен се опитват по-бързо да реагират на пазара на труда и по-лесно да квалифицират работната сила. Това важи особено в секторите, които се развиват бързо: компютърни технологии, подготовката на учители и т.н. Нашата система остава тромава и подценява собствената си традиция, а колежите ни имат повече от 100-годишна история. Друг процес, в който университетите активно участваха, е разрастването на броя на специалностите в някои области. То се диктуваше по-скоро от модата на пазара на образователните услуги, отколкото от промените на пазара на труда. За това университетите нямат вина: в този период те трябваше да се борят за оцеляване, приемайки повече студенти - особено до 1998 г., докогато съществуваше платеното обучение. А и все още в България няма механизми, чрез които пазарът на труда да влияе върху образователната политика на университетите (ако има, с тях се спекулира). В относителния дял на различните специалности в университетите най-високо и стабилно ниво имат икономиката, мениджмънтът и администрацията. Социалните и поведенчески науки също бележат развитие. Известен спад бележат инженерните науки. Някъде към средата на периода те обаче успяват да се стабилизират около 20%, а това значи, че техническите университети са успели да намерят подход, стабилизиращ приема на студенти и търсенето на такива специалности. Това обаче не се наблюдава при природо-математическите науки, които слизат много ниско (особено физика и химия). Тази криза всъщност е стигнала достатъчно дълбоко, че да заплаши нормалното възпроизводство на системата. Рискуваме след няколко години да нямаме достатъчно добре подготвени физици и химици за учители, за университетски преподаватели... Най-странното за мен е, че никой от тези факултети не се опитва да приближи нивото на своето образование до нивото на новопостъпилите студенти или да потърси контакт, докато те още са в гимназията. Би трябвало университетите да си изработят някакви политики за привличане на студенти в такива дисциплини, които не са популярни или минават за трудни, и да организират по друг начин обучението им, за да се надяват, че в бъдеще ще могат да се възпроизвеждат. Изводът е, че 1/4 от студентите в България са по икономика и този дял се запазва стабилен през целия период. Тази ситуация на входа на университета приблизително се повтаря и на изхода. Най-големи проценти завършили студенти отново са от онези специалности, които водят в класацията и при приема: икономика, мениджмънт и администрация, индустрия и технологии, социални и поведенчески науки. Най-много дипломирани са в мениджмънт и администрация, дори повече, отколкото са влезли в тези специалности. Изводът относно прекалено високата степен на пропускливост може да направите сами. За сравнение, в инженерните науки от двама приети един завършва, докато при икономиката има обратната тенденция: влиза един, завършват един и половина или двама. В структурата на колежите най-добре са представени педагогическите колежи. Медицинските колежи поддържат традиционно висока степен на прием и завършване. Другите обаче са под критичния минимум и основанията за тяхното съществуване е съмнително. За финансирането на университетите: на пръв поглед изглежда странно, че в един доклад за поведението на университетите се третира въпросът за финансирането. Но според мен проблемите, срещани при уреждането на финансирането на университетите, пряко рефлектират върху свободата и автономията им, върху способността им да провеждат собствена политика. Системата, която се предлагаше до миналата година и частично продължава сега, изобщо не дава на университета никаква свобода да прилага своите активни политики при предлагането на образователни услуги. Напротив, тя го поставя винаги в ролята на молител пред държавната хазна - и при това всеки месец, защото бюджетът се разделя на 12 равни порции, като 12-ата се дава само при определени условия. От миналата академична година има известно подобрение в механизма на разпределение на ресурсите. Схемата на въведения осреднен норматив поне направи основанията, по които се разпределя бюджетът, достатъчно прозрачни. Абсолютната фиксация на тази сума от 1388 лв. до голяма степен размива различните компоненти в структурирането на този норматив: частта за издръжка, частта за заплати... При повишаването на заплатите, което се урежда от държавата и е задължително, все по-малко пари остават за веществена издръжка. Когато завършвах това проучване и оформях окончателния вид на доклада, избухнаха скандалите за това дали е увеличен бюджетът на СУ или е намален. Тогава направих една анкета в университета, питайки своите колеги знаят ли как се структурира бюджетът. От десет запитани девет не знаеха на какъв принцип университетът получава парите си. Затова в такъв момент са възможни всякакви манипулации. Наблюдавайки какво се случва, започнах да си мисля, че в тази инертна система има хора, които държат информацията да продължава да бъде тайна, защото това позволява да се продължава по стария начин и да не се търси сметка за начина, по който се изразходват ресурсите. Подобно отношение се наблюдава и в начина, по който ние използваме човешкия ресурс в сферата на висшето образование. Хората под 35 - 40 години са отчайващо малко. Погледът към хабилитирания състав показва една още по-висока възрастова граница: 70% от хабилитирания състав е над 55 години. Като цяло намалява броят на хората, заети в университетите. Темповете на намаляване са с около 2000 на година, като главните причини са възрастта. За жалост, от страна на университетите не се забелязват никакви усилия да се промени тази тенденция. Нещо повече, цялата тази интрига, която се разви около Закона на научните степени, напротив, закрепя статуквото на въпросните 70%. Не остава място за появата на млади хора. На входа на университета жените са колкото мъжете, а в някои случаи - примерно в частните университети - те доминират. Относителният дял на жените спрямо мъжете е по-малък, когато става дума за хабилитиран състав. Може да се види една неявна дискриминация на жените в науката. За финал искам да посоча и нещо хубаво, което се случи в българското образование, макар и с не много изяснен статут. Това е създаването на Съвета на ректорите, който като институция реагира по-адекватно на промените. Този съвет продължава да бъде движещ фактор в стремежа за създаването на някакъв финансов норматив. Но в момента, в който приключи заседанието на Съвета на ректорите, университетите реагират поотделно и се връщат към старата си практика. Бойчо Кокинов: Има ли социологически проучвания относно мненията на университетската общност по ключови въпроси? Примерно промяната на системата за получаване на звания, регулация на държавните изисквания и пр. Анна-Мария Тотоманова: Целта на изследването не беше социологическа, опитвахме се да илюстрираме институционалното поведение на университетите. Ако сега ме попитате дали университетът може да промени обществото (каквато беше първоначалната идея на прехода), съм повече от убедена, че това не е по силите му. Румен Пранчов: Подходът, който прилагаме при изследване на висшето образование, е подобен на онова, което в техническите науки наричаме черна кутия, т.е. ние се занимаваме с външните характеристики: какво влиза на входа, какво излиза на изхода, какви са наблюдаваните отвън параметри. Това, разбира се, носи много информация, но досега никой не се е занимавал с това, какво става вътре. А тъкмо то е доста обезпокояващо. Никъде не говорим, че учебните планове са направени в интерес на преподавателите. Има случаи, когато този интерес съвпада с този на студентите, но в повечето не е така. Не говорим нищо за тежкото състояние на материалната база вътре в университета. Говорим за това какво влиза, какво излиза, но как това се отразява директно върху обучението, анализ не се прави. Александър Кьосев: Направеното от Анна-Мария Тотоманова обобщава в статистически и структурен вид състоянието на българското висше образование - и в този смисъл аз бих нарекъл доклада й по-скоро "Състоянието на образованието у нас", отколкото "Ролята...". Защо университетите като субекти отсъстват от картината? Те са субекти в две отношения: от една страна биха могли да променят самите себе си с позитивна визия за тази промяна, а от друга, могат да се намесят в обществото, което и без тях се променя. Понеже тази субектна роля на университетите е много деформирана и трудно видима, понеже тя не попада в традиционните социометрически критерии за описание, които са част от науката за висшето образование, по някакъв начин те изпадат от картината. В българските университети има нещо доста парадоксално. Те са изключително консервативни институционални субекти, които заедно с това обаче носят един радикален елемент. Това противоречие се изразява по прост начин в напрежението между институционалната структура и преподавателския състав, от една страна, и радикалния елемент на студентите, от друга. Ако в българското общество настъпиха някакви промени (аз ще се абстрахирам от тяхната политическа повърхност), то те в университета могат да бъдат сумирани по следния начин: На първо място, младата част от българското общество стана безкрайно мобилна. За нея границите на България не са проблем. Втората промяна е, че българското общество се медиализира по особен начин. Промени се неговата публичност. Третата промяна е, че от България изтече огромен интелектуален капитал. И четвъртата промяна, която наистина засяга обществото в дълбочина, а не само в политическата му повърхност, е глобализацията и участието на страната ни в нея най-вече чрез световната информационна мрежа. По отношение на тези четири фундаментални социални промени университетите като институционален субект се държаха крайно консервативно, не ги забелязваха и не ги управляваха по никакъв начин, не се намесваха, докато студентите се държаха изключително активно, дори радикално. Първо, тези, които се движат и емигрират, са именно студентите, преподавателите им се движат много по-малко. Второ, българското общество се медиализира, което е равнозначно на някаква революция и идване на власт на една нова популярна култура. Университетите като средоточие на символен капитал по никакъв начин не успяха да се намесят в този процес. Те не създадоха алтернативни авторитети и в медийната верига в България няма нищо по-невидимо от българското висше образование и университетския интелектуален капитал. А много често това публично пространство се обитава отново от младежи. В информационната революция, която се случи да преживеем, отново студентите бяха активни, докато университетите като институции бяха най-пасивното нещо на света. С огромен труд се създават компютърни зали, които остаряват за броени години заедно с хард- и софтуеър, докато същите тези студенти създават мрежи от най-различни организации и какво ли още не, за да задвижват по самоинициатива информационно-глобалната революция. Интелектуалният и институционален хоризонт на университетите и ръководствата им е тесен и те се правят, че не забелязват тези проблеми. По никакъв начин не ги интегрират в себе си. Основният проблем е, че управленските, стратегическите, научните, културно-политическите решения са в ръцете на една консервативна група, която не желае промяна, която се съпротивява на промяната. Докато студентите не само че я желаят, но и я осъществят независимо и извън рамката на университета. Всичко това говори за тежка социо-институционална криза на университета, която той отказва да забележи. Как ще се развива по-нататък ситуацията, аз трудно мога да предвидя. По-сериозното е, че този проблем не попада под вниманието на експерти, на техните проучвания, няма данни и сме принудени да подхождаме интуитивно към този недъг. Пепка Бояджиева: Трябва да признаем, че има различни университети, но и различни факултети, различни специалности. А и ние всъщност нямаме изследване, което да покаже дали разширяването на достъпа до висше образование е свързано с демократизацията му. Какъв е социалният произход на българските студенти сега и наистина ли има някакво реално изравняване на образователните шансове? Или просто има някакво увеличаване на броя на студентите, или спад при запазване на съществени социални разлики? Димитър Денков: Има статистика за процента на завършващите средно образование и оттам може да си направим извод каква част от населението има въобще право на достъп до висше образование. 60% от средношколците в България не завършват своето средно образование. Това показват данните на националната статистика, колкото и невероятно да ви се струва. За нашите възприятия е съвсем нормално собствените ни деца да учат и завършват, но има цели региони, където децата не достигат изобщо до 8-ми клас. За какво разширение на достъпа до университета може да говорим? Александър Кьосев: Повечето от нас са експерти по един или друг начин в областта на висшето образование и те имат едни или други знания за даден сегмент от процеса, а могат да изследват и други. От друга страна обаче характерът на Академичната лига не е просто експертен, а е и граждански. В този смисъл гражданската перспектива е да не говорим за университета само в детайли, а и да искаме да си дадем сметка за общата посока на процеса и за това кои са доминиращите тенденции. Става дума за способността да се мени равнището на абстракция и перспективата, от която се гледа на нещата. Петя Кабакчиева: Действително ние нямаме достатъчно данни. Явна криза не съществува, студентите не излизат да протестират срещу лошото качество на обучението, а вместо това искат смяна на управлението. Проблемът за достъпа е изключително болезнен и е пряко свързан с правенето на образователни политики за промяната на системата. Всеобщото възприятие ще отбележи, че социализмът е давал сравнително широк достъп до университетите и че държавата е субсидирала образованието. Хората смятат, че така и трябва да продължи. Това отношение е пряко свързано със системата на кредитиране и студентските заеми. Аз съм майка на кандидат-студент и още сега мога да кажа, че съм твърдо "за" кредитирането на обучението, колкото и да ми коства това, и ще обясня защо. От времето на социализма има данни, изследващи отношението на хората, които сочат, че тях не ги интересува какво ще учат, а степента на образование, т.е. висшето образование само по себе си, независимо какво е; тъкмо защото е държавно субсидирано, учението тогава прилича повече на ритуално действие. Студентът отива в университета, учи, държавата дава пари и всичко това не е свързано по-никакъв начин с частния интерес на учащия. Той не поема отговорност за това, което прави 5 години. С пълно право след това държавата заявява: аз съм влагала пари в теб и затова те разпределям, където аз искам. С други думи, в такава ситуация няма никаква гражданственост. Изборът на университет въобще няма нищо общо с желанията за професионална реализация. Проблемът за достъпа, погледнат през въпроса дали да се отпускат кредити или не, всъщност има точно наследен от социализма културен и социален аспект. Когато човек си плаща, макар и със заем, за да бъде образован, това го поставя в ситуация да изисква повече от тези, които го образоват. Аз поемам отговорност да се уча и заради това държа след това да се реализирам. Тази позиция веднага атакува качеството на образованието и ефективността, с която се използват вложените средства, т.е. управлението на образованието. В момента, макар и парадоксално, се оказва, че държавната субсидия подпомага богатите студенти, защото, за да влезеш в университета, трябва да взимаш частни уроци. Предварителната инвестиция предполага последващото държавно субсидиране. Нещо, което ни се струва във висша степен справедливо, а всъщност не е. Излиза, че държавната субсидия ограничава достъпа точно на най-бедните. За да говорим за равен достъп, трябва, дори и да си беден, да можеш да вземеш заем, който да ти осигури обучението, стига да можеш да влезеш в университета. Как влизаш там? Това веднага ни отвежда до следващото ниво на реформата и то е свързано с това, че в университетите трябва да се влиза с унифицирани стандарти. То пък е свързано с реформата в средното образование. В този смисъл матурата е важна, защото тя дава шанс на всички да се съизмерват във висшето образование. Анна-Мария Тотоманова: В демократизацията на достъпа се състои главният принос на университетите за демократизацията на обществото. Но нито един български университет няма статистически валидни данни какво става с хората, които го завършват. Дали работят по специалността, към каква социална прослойка са се причислили? Няма данни дори за това какъв е обхватът на малцинствата в структурата на образованието. А броят на приеманите студенти се задържа. Това не е добре, защото системата вече е изградила мощности да ги поема, но поради спада на раждаемостта броят им отсега нататък само ще пада. От 250 000 сега след 10 години ще бъдат 125 000. Университетите не са готови за този спад. Нещо повече, преди това ще стане така, че те да нямат достатъчно преподаватели да обучат и настоящия брой студенти. От завършващите средно образование днес 60% отиват в университетите. Това е много висок показател за цяла Европа. От тази гледна точка всичко изглежда чудесно. Ако обаче се спрем на повишаване количеството на преждевременно отпадналите студенти, ще се съгласим, че това е много отрицателна тенденция. От трета пък страна, имайки предвид намаляването на населението, относителният дял на завършващите расте. В момента гоним 30-те процента. Всичко това са статистически издържани данни, които заслужават отделен анализ, на чиято основа да се проектират някакви политики, решения. Една от възможностите е да се кредитират студентите. Честно казано, преди 5 години се мислеше, че въвеждането на всеобщата такса ще подтикне студентите към някакво активно поведение вътре в системата, ще ги превърне в субект, който гради сам образованието си. Оказа се, че това не се случи. Димитър Вацов: Образованието в масовия случай, поне в моята област - хуманитарни и социални науки, се превръща в образование за обща култура. Това е най-ясно видимо в магистратурите, където все повече се предлагат атрактивни неща, приличащи обаче на сбиротък от дисциплини, преподаватели и т.н. Това може би се дължи на модела, по който се финансира самото образование. А то се прави количествено. Бюджетът се отпуска спрямо броя на студентите. Особено видимо е при магистратурите, където все пак тръгва някакъв предприемачески, свободен дух, където инициатива поемат студентите и преподавателите. Централният проблем с българското образование, поне според мен, е неспособността да се номинира престиж, да се номинира кое образование е елитарно. Бойчо Кокинов: През последните години образователната ни политика е много реактивна. Отчитаме, че има някакъв проблем и реагираме по съответния начин. Виждаме, че в университетите няма пари и вземаме решение да въведем платено обучение. Решаваме, че няма качество в образованието и въвеждаме държавните образователни изисквания. В тази насока на нас ни липсва изпреварващото действие. Европейският съюз има много ясна политика в това отношение. Казват: искаме да направим общества, които да са базирани на знанията, защото икономиката занапред ще бъде свързана не толкова с пари, а със знания, следователно ние ще трябва да инвестираме огромни средства в наука и образование. В България обаче такъв дебат няма. Липсва ни визия и политика за управление на промяната. Анна-Мария Тотоманова: Аз не казах, че в университетите се предлага елитарно образование; аз твърдя, че те не са готови да посрещнат масовия студент. Тоест все още имат нагласи, че работят с най-добрите студенти, с 20% от завършващите, както беше преди 12 години. Именно това предполага съществуването на паралелна, сенчеста система за образование. Ние не ги приемаме въз основа на това, което получават в гимназиите, а въз основа на онова, което получават като частни уроци. Оттам идва разминаването. Според мен подходът би трябвало да е обратен. Би следвало университетът да има някакви подготвителни равнища. Вместо това инициативата бе оставена на частните преподаватели. Когато се окаже, че системата е готова да поеме повече хора, отколкото реално имат възможност или искат да учат, е моментът да се въведе подготвителното равнище. И да се прави някакъв отбор по време на следването, а не да завършват толкова, колкото са влезли. Георги Димитров: Това, за което можем да си говорим на такива форуми, е: има ли не просто букет от проблеми, а някакъв фундаментален проблем? Защото ако няма императивност на държавническо действие, дали ще откриваме определени проблеми, е въпрос на интелектуално удоволствие. На мен ми се струва, че има такъв общ проблем, който е основание не само за притеснение. И той е, че образователната система умира. Само че умира доста отдавна и доста бавно - и затова, когато преживяваме всеки отделен момент на това умиране, ни се струва, че все пак е жива. Можем ли да предложим недвусмислени доказателства, че въпросният организъм умира? Тук вече има мегдан за експертно мнение. Защото едни ще кажат: да, ама асистентът Петров написа дисертация, професорът Стоянов замина за чужбина. На такова ниво индивидуалните случаи могат да размият картината. Когато се говори за обществени процеси, никога не се изхожда от отделен случай. Винаги има конкретен случай, който опровергава правилото. Питането е има ли правило. Може ли която и да е система да запази жизнеспособността си, ако бъде редуцирана осем пъти. Примерно хлябът има качество на хляб, когато съдържа кило брашно, чаша вода, сол. Може ли да съдържа щипка брашно, литър вода и чаша сол и пак да бъде хляб. Как ще има качество системата, след като не притежава структурни параметри. Данните, които предостави доц. Тотоманова, казват в прав текст: държавната субсидия за образование е намаляла два пъти. В същия момент се увеличава два пъти броят на обучаваните, което означава, че четири пъти е нараснала емкостта. И това при условие, че обучението от 1988 г. насам не е нараснало като ресурсоемко. Ние смеем да твърдим, че ако само 8 пъти е нараснал натискът върху системата на образование, не трябва да се е променило естеството й през последните 15 години. При положение, че имаме в пъти нараснал натиск, на какво основание говорим изобщо за качество? Може би защото нямаме външната гледна точка. Щом като еди-кой си от Световната банка по повод изработен документ от МОН (в който се съобщава, че в България качеството на образованието е съхранено и трябва да се усъвършенства) просто написва: "моля, сравнете превода, сбъркали са превода", не може да се каже, че образованието ни има качество, което подлежи на развитие. Системата е престанала за се възпроизвежда. Не е проблемът в това, че законът за званията пречи, забавя, демотивира. Всички, които сега са професори или доценти, са минали през тези етапи. Само че при тях е имало перспектива, биографичен хоризонт, смисъл. Към днешна дата по никакъв начин университетската институция не е биографична перспектива за когото и да е било, затова е престанала да се възпроизвежда. Системата загива. Младите хора не се качват на потъващи кораби. От една страна, аз твърдя, че има проблем, от друга - че няма писък. Защото българското образование е наследник на много перверзна традиция. Българската система на образование не е свързана с обществения живот. При предишната система образованието има латентни функции, които правят възможен съответния модел на образование с неговия акцент върху дисциплината, държавното ръководство и всички неща, които знаем. В онези времена образователната система въобще не е образователна. Тя изпълнява социална поръчка за възпитание, за нормализиране, за безусловно покорство. Към днешна дата висшисти и полувисшисти са 18% от населението и тази цифра не е помръднала от 20 години. Това означава, че толкова е пазарният дял на българското висше образование. В България няма къде да работят повече от сега работещите висшисти. Едните излизат, другите влизат, но мястото е същото. Няма съмнение, че спрямо трудоспособните този процент е по-висок. Но няма никаква гаранция, че онези 60% от завършващите средно образование, които отиват в университета, ще станат тези 18% работещи висшисти. Очевидно цялата национална система за висше образование работи на празни обороти. Тъкмо затова няма институция на висшето образование, която да е заинтересувана от въвеждане на нов принцип за обществена регулация. Александър Кьосев: Аз споделям критиката на Георги Димитров, че университетите не са субекти. Българската система за образование е престанала да бъде и система. Защото има много несистемни елементи в нея, които пречат на истинския управленски подход. Ако системата представлява структурна връзка на някакви елементи, много от приходящите нови елементи използват системата транзитно. Огромна част от българските студенти влизат в университета, използват част от ресурса му и преждевременно го напускат, т.е. влагат се средства без възвръщаемост. Тази загуба не се компенсира по никакъв начин. Влага се в човешки капитал, който след това не се реализира тук дори като безработни, а просто се маха. Преди време един немски евродепутат предложи страните от ЕС, които приемат образовани кадри, да изпращат определен данък на страните, които са ги образовали. Това беше твърде утопично и, разбира се, не можа де бъде прието, но демонстрира някакъв реализъм в оценката на ситуацията. За да се убедим, че тази констатация е вярна, нека да заемем позицията на Бойчо Кокинов, който каза, че ни е необходима преди всичко визия. Ако европейското пространство се превърне в зона на свободно движение на хора, капитали и услуги, то тогава това ще важи и за университетите. Между тях трябва да има повишена мобилност и както български студент отива в Бремен, така и немски или всякакъв друг би трябвало да идва тук. Само като си помислим за това, разбираме, че подобна визия е утопия за българската реалност. В най-добрия случай ние мислим не за визия, а за модус на оцеляване. Нека погледнем реалистично на нещата. Има ли шанс българският университет, дори СУ - най-добрият в момента, или пък нарастващият по потенциал НБУ, да стане конкурентоспособен на големите европейски университети, които все повече и повече изсмукват интелектуален капитал? Бойчо Кокинов: Трябва да си дадем сметка, че ние все повече живеем в глобалния свят. Границите изчезват. Системата ни също ще изчезне, защото ще бъде смляна от световната система. Наши студенти и сега учат дистанционно в чужди университети. В момента, в който всички големи американски, английски, френски и пр. университети отворят тук свои филиали и започнат да дават дипломи, как ние да очакваме, че студентите все пак ще идват при нас. Петя Кабакчиева: Въпросът е как да се произведат субекти на промяната, да се изясни стратегията за реформа. Затова и споменах въвеждането на студентски заеми, за да могат тези стъпки да направят от студента субект на образованието, на искане на промяната. Конкурентната среда също ще притисне преподавателите. Те или ще трябва да се пенсионират или да се откажат, или по някакъв начин трябва да отговорят на натиска на средата. Анна-Мария Тотоманова: Докато не се промени финансовият модел, докато не стане ясно какви отговорности има държавата, какви - университетът и кой за какво плаща, реформа няма да се състои. Университетите имат свои източници на финансиране и те формират 40-50% от бюджета им. Това означава, че в университетите се акумулира огромен капитал. Проблемът е как се регламентира трупането на този капитал, как се изразходва и т.н. Докато системата не приеме, че едно прозрачно финансиране и бюджетиране е необходимо, за да се демократизира и да започне да произвежда качество, няма да излезем от кризата.

Публикуваме дискусията върху докладите за ситуацията на висшето образование у нас, изработени от Центъра за образователни стратегии и от Асоциацията за социологически изследвания. Тя се състоя на 5 март 2003 г., а неин домакин беше доц. Александър Кьосев в качеството си на председател на Академична лига за Югоизточна Европа. В разискванията взеха участие доц. Анна-Мария Тотоманова (директор на Центърa за образователни стратегии), доц. Димитър Денков (СУ), доц. Бойчо Кокинов (НБУ), доц. Румен Пранчов (Дирекция "Висше образование" към МОН), проф. Пепка Бояджиева (Институт по социология на БАН), Неда Кристанова (програма "Образование" на "Отворено общество"), доц. Петя Кабакчиева (Асоциация за социологически изследвания), проф. Георги Димитров (Асоциация за социологически изследвания), доц. Даниела Колева (СУ), д-р Димитър Вацов (сп. "Критика и хуманизъм"), д-р Людмила Маринова (МА), проф. Димитър Камбуров (Парламентарната комисия по образование) и др. Дискусията поместваме със значителни съкращения.