Оазиси
В нашия мъничък концертен свят движенията станаха много, непредвидими и необхващаеми. В месеците май и юни като че ли скритият девиз на всички концертни и фестивални организатори е "Нито вечер и зала без концерт". Дни, фестивали, юбилеи, продукции, конкурси, сезони! Кипи дейност страхотна! Никой обаче не мисли за бедния (в буквалния смисъл) слушател (защото няма някой бизнесмен - от нашите - да иде на концерт, я), който не може да си позволи разкоша на концертното всекидневие. За особено фестивален е набеден месец май. Може би затова, неизтекъл още Великден с два фестивала край него (Пролетният и в операта), и "избухнаха" Европейският фестивал и Салонът на НДК. В тази надпревара никак не е трудно почти всеки свирещ да дочака своя фестивален миг. Подборът като че ли отпада (и кой го прави!), а в тази концертна многотия само ориентираният може да прецени къде какво го очаква. Защото биографиите на всички "блестят" от спечелени конкурси, суперлативни отзиви и т.н. Новофестивалната мания застрашително надвисва и над предстоящото откриване на Трийсет и четвъртите "Софийски музикални седмици" - дано днес то не "потъне" в суетната шумотевица на "планетарните и европейски" явления в горката ни столица. Количеството действително е респектиращо, дори плашещо за подвижния състав на града; друг е въпросът какво се случва с музиката. На колко от концертите тя надделява светската суета, профанацията, лековерието и изкуственото салонно оживление?
Оазиси имаше и миналата седмица; оазиси на смислено търсене, на финес и интелектуално общуване чрез езика на музикалната творба. На рецитала на Анжела Тошева в рамките на цикъла "Традиции и съвременност" на Агенцията за камерна музика се срещнаха творби на Сергей Рахманинов и Михаил Големинов. Интригуващият звуков контрапункт между "хитове" от Прелюдите на Рахманинов и световната премиера на цикъл от Три етюда (2001) на Михаил Големинов (1956), както и неговата "Музика на топящия се лед" (1992) привлече в камерната зала "България" публика, която търси новото - и в интерпретацията на шедьовъра, и в звуковите идеи на твореца, когото може да доближи в антракта или в края на концерта; да поговори или да помълчи дори заедно с него. Да, в шумотевицата на непрекъснатото дърдорене поезията на тоновото общуване рядко покълва в концертното пространство. А Анжела Тошева е музикант, за когото поетиката на звука се извисява в единствените мигове на споделената със слушателя лична визия в прочитането на нотния текст. Дори и най-популярните от прелюдите на Рахманинов като прочутия в до диез минор (оп.3 N2) "бягаше" от очакваното фасциниращо най-вече очите виртуозно амплоа, за да насочи вниманието на слуха към задкулисието на дълбоката, скритата носталгия. В предпочитаната от руския майстор диалектика между виртуозното и кантиленното тук по един твърде деликатен и майсторски начин бе даден превес на второто. Може би защото тъкмо задържаният кантус в Рахманиновите миниатюри бе подстъпът към външно застиналия крехък, но пък толкова променящ се звук в "Музика на топящия се лед" от Михаил Големинов - една конструкция, която държи вниманието на слушащия безотказно. За разлика от баща си, който отстояваше постоянно намерената своя формула в музиката, Михаил Големинов търси поредица от формули; не се притеснява да изненадва публиката. Цикълът от три етюда показа доколко авторът може "да играе" с моториката, с модалната "месиеновска" техника, както и да владее импулсите на движение, формиращи процеса. Големинов-младши се завърна преди време в България след много дълъг престой в Австрия и категорично заявява своето присъствие в българското звукотворчество.
Още две категорични заявки "получихме" миналата седмица - на двамата победители в Международния конкурс за пианисти и цигулари "Панчо Владигеров" - Шумен, който и тази година се състоя благодарение на енергията и свръхусилията на големия български музикант Минчо Минчев. Имената са Георги Черкин (пиано) и Гергана Гергова (цигулка). Съвместният им рецитал бе наистина удоволствие. Удоволствие да се убедиш не само в красивия резултат от усилията на 25-годишния, много известен вече пианист, и на 22-годишната цигуларка, която в последните няколко години е придобила великолепни професионални качества и заразително сценично присъствие. Черкин може много - показа и в си-бемол минорната соната на Шопен (финалната част просто закова дъха!), и в импресионистично издържаната Есенна елегия на Панчо Владигеров, за да "излее" енергията си в Прокофиевата Токата. Стил и култура демонстрира Гергова в Бетховеновата "Пролетна соната" (прекрасна втора част!), звуково изобилие и чувствен тон в "Песен" на Владигеров.

Екатерина Дочева







Крешендо
декрешендо