Денят на Св.св. Кирил и Методий през Възраждането
За същността на празника. През Възраждането на 11 май, денят, в който според църковния календар се отбелязвала паметта на Кирил и Методий, българите давали израз на своето народностно самоосъзнаване. В самото начало са наричали празника "църковен" и "училищен", но се чувствало, че тези определения ограничават същността му. В търсене на най-точното название са преминали през определенията "църковен и народен", "народен и училищен", докато накрая като най-общ, но и най-точен, се утвърдил терминът "народен". От всички дописки, независимо откъде са изпратени, откънтява - "българския празник", "българския народен празник", "народнийт ни празник". Така нашите деди са показвали, че празнуват не само паметта на християнските светци, нито създаването на българската писменост или пък професионален празник. На 11 май те са празнували самата българска народност. Печалното разполовяване на празника между две дати поради "обективни причини" няма друго оправдание, освен изтъкнатия още навремето факт, че "разделението прави огромни успехи между българското население" (Цариград, 1896). Днес то е удържало пълната си победа. Автентичният дух на празника, създаден от нашите деди, не присъства нито на 11, нито на 24 май.
За създателите на празника. Утвърждаването на празника на българската народност е било процес, който е срещал съпротива не само от страна на чужди асимилаторски попълзновения, но и от българската страна. Дописник от Панагюрище с недоумение и възмущение съобщава: "почти сичките стари от първенците, дето ги тука наричат чорбаджии, не присъствуваха на торжеството. Мнозина от тях бяха пратили ратаете си да орат, като казвали, че тоя празник не бил истински, а бил измислен от сегашните даскали !!??" (1865). По същия начин в с. Рила постъпвал "икономът мънастирски"; "с една строга заповед" той наредил на монахините от девическия метох: "Не си губете напразно времето, нъ си зимайте чекръцити, уркити, чорапити, та си гледате работата, като всякой ден: то е даскалска измислица, аз ви думам, праздник нема" (1870).
Много източници сочат, че "даскалската измислица" едва ли би се въплътила, ако не е била подхваната от еснафските сдружения. В едно от ранните съобщения се твърди, че "тоя празник би ся фанариотски празнувал, ако терзийският еснаф не би взел връх себе си тържествуванието му" (Котел, 1860). През деня, предхождащ празника, в Прилеп "ся събираха еснафски заседания да разяснят на сите ..., че ке празнуват"; освен това "ся направиха неколку еснафски тескерина (писма), кои ся проводиха до църковните надзиратели и в кои им забележиха, че утре ке празнуваме памятта на нашите просветители Кирила и Методия и сакаме да се служит тържествено служба, како на Великден" (1865). Гордостта от народностното самоосъзнаване стигнала дотам, че някои еснафски сдружения приели Кирил и Методий за свои покровители: в две поредни години от Панагюрище пишат, че "черчиския еснаф" (вер.производители и търговци на кинкалерия) "почита за свои особити покровители празникът на народните просветители" (1865, 1866), а в Текирдаг (Родосто) "абаджийскийт еснаф ... реши щото отсега занапред наместо да прави праздникът си на Архангеловден, да го прави в денът на праздникът на св.Методий и Кирил". Понеже в този град нямало "черкова и священици български", накарали "гръцки священици да им служат литургия, макар и на гръцки язик" (1866). По същата причина и през същата година в Измир успели да "умолят" митрополита и неговия дякон на тоя ден да извършат празнична служба "по словенобългарски, защото и двамата знаят по малко нещо от язика ни". "Българскити еснафи от Цариград" обаче срещали съпротивата на сънародници - на "чорбаджиити и повечето владици". За да се преборят с тях, решили да потърсят помощ от правителството, което да накара "да служат тържествено сичките български владици": изготвили прошения, в които се подписали дори децата. Начинанието било провалено, поради което недоволството "срещу чорбаджиити е тъй големо, щото некои абаджии са били наканили да ги бият в един добър случяй" (1869).
В мнозинството от дописките организаторите на празника не са посочени; в единични случаи се споменават читалищата, както и училищните надзиратели заедно с "неколко други ревностни младежи" (Велес, 1867). В тази картина обаче ясно се очертава ролята на еснафите, които изпреварват църквата, напомнят й и изискват от нея да изпълни задълженията си като духовен водач на народа. Изразите, с които се предава единодействието им за провеждане на празника, звучат като общовалидно правило на хора, които умеят да загубят в малкото, за да спечелят в голямото, да пожертват от своето, за да спечели народното: "В тойзе ден дюкените в чаршията, както и в махалите беха всичките затворени", "В сиот ден беха затворени еснафите", "През денът не ся отвори нито един българский дюкян". Днес, когато разделеният празник линее, поддържан от инерцията на училищната традиция и от някои формални жестове, има нужда да се припомни, че налагането и утвърждаването му се дължи на производителите и търговците - в "даскалската измислица" те са прозрели възможността да изявят себе си като движеща сила на прогреса чрез духа на народността, а не чрез духа на отродяването и на капитала, които премахват ограничения и граници, защото са велика сила, но лишена от духовност, от култура.
Структура на празника. На повечето места празненството започвало на 10 май с отслужване на вечерня в църквите. На другата сутрин църковните камбани известявали началото на празничния ден "и тъй повикаха верните си в храмовете, гдето с българското си чувство да присъствуват с радост на молитва". За извършване на "божествената служба" допълнително били канени свещеници, "повикани от селата нарочно за това".
От елементите на църковния ритуал в печата се споменават следните: "Евангелието се чете на български език", "четоха и пеха молитви и възгласи по славенобългарски", свещеникът "испя едно ектение относително за избавлението на нашите роду си ради пострадавши", "станали парастаси за помян на покойнити училищни учредители и благодетели, както и коливо за чест на празникът". Народът вземал участие в литургичното действие не само с присъствието си: "В продължението на службата черковата и околний въздух ехтяха от многолетствието, което всичкий народ единими усти единим сръдцем гръмогласно пеяше". След богослужението свещеник произнасял слово: в отделни случаи то прозвучавало от устата на учител, дори на учителка (Провадия, 1874) или на ученик (Севлиево, 1860). В редица дописки се споменава за извършване на водосвет, както и за освещаване на икони с образите на св.св. Кирил и Методий, поднесени в дар на храма от любородни българи.
След църковния ритуал всички се отправяли към училището, в по-големите населени места от всеки храм народът се събирал в най-близкото училище. Източниците назовават този момент "процесия", "шествие", "парада", "лития". Любувайки се на зрелището, дописник от Русе разказва: "По отпущението на св.служба поредиха ся най-напред учениците от гл{авното} училище бъл{гарско} до 400 деца съдружени от учителити. По тех идеха 12-те облечени в злато-светли одежди, сподирени от други още повече наоблечени свещеници; а след тях ся пореждаше многобройний народ, колкото от мъжския, така и от женския пол. В такъв начин распоредена парадата и предводима от честния кръст, църковнити знами, фенери и свещи тръгна през пазаря за главното училище. В пътя учениците като из един глас пеяха ..." (1864).
Обрядът в училището е централен момент на празника. Тук задължително се извършвал водосвет. После се произнасяло "слово, прилично на празника", най-често от учител, но също така и от ученик. То имало по-светски характер в сравнение с църковното. Дописниците винаги отбелязват основното му съдържание, предават го в резюме. Днес прави силно впечатление, че във всички слова (също и в църковните) делото на Кирил и Методий се представя като насъщно, духът му се свързва с актуалните задачи пред обществото, постига се внушението за едно подето и продължаващо във времето дело за благото на народа. Защото училище и общество са били мислени като едно цяло, училището е имало самочувствието да си казва думата по проблемите на общественото развитие. Училищното слово било обърнато не толкова към учениците, колкото към "гражданити да ся трудят за училището".
Понякога словото било разделяно на части и наизустявано от ученици. Това са наченки на бъдещите рецитали. В отговор учениците изказвали благодарност към учителите или изпявали "ответна песен". Песните, някои от които създавани специално за случая, винаги присъстват на училищното тържество. По публикациите може да се посочи и кога за първи път са раздавани награди. Това станало през 1874 г. в Перущица: след водосвета и словото на учителя "са раздадоха наградите на сички ученици и учителки". Дописникът съобщава, че решението за награждаване принадлежало на читалището, но в тая му "длъжност" се намесили "некои достопочтени лица": те "благоизволиха, та отмениха читалището ни, като подариха секи според силата си и родолюбието си, за купуванйе на книжките", а със спестените средства "читалището даде госба".
Празникът на светите солунски братя става повод за благотворителни и други народнополезни инициативи и жестове, понеже "въспоминанието на великити моменти в историята на един народ има още и тоя благотворен резултат, че насърчава и възбужда човека да се стреми да върши работи добри и полезни за цела община и за цел народ". Във Враня (1869) "новите епитропи ... подбудени от любов към общо дело, поднесоха на събраний народ една книга да запише всякой доброволно по едно количество за направяние едно училище, което нуждата изисква". От различни други места съобщават, че тъкмо на този ден започвал строежът на нови училища и църкви: "На 11 мая са положил в село Марковча (Сърт Кьойлери) основният камък на новото училище, което селяните въздигат" (1860). Във връзка с този дух на съучастие в общонародно дело, на разчупване на стените между своето и общото, между грижата само за себе си и грижата за общото добруване, цариградски дописник отбелязва (макар и по друг повод) по поучителен и за нашето време начин: "Това е наистина един характеристически знак, че и нашият чорбаджилък захвана да пристъпва полека-лека в пътят на напредъкът и на цивилизацията!" (1870).
Израз на загриженост за народното развитие и напредък, схващани като общо дело, са и първите благотворителни изяви на дейци от започналата да се обособява сфера на изкуството - театрали и музиканти. Например през 1868 г. от Браила пишат: "А вечерта на 11 того ся даде нарочно за празника българско театро на българский язик в полза на бълг.тук училище ... Театрото извади една помощ близо на 400 жълт.{ици} австрийски. Тук нашите съотечественици засвидетелствуваха някак си много по-добре от всяк друг път народната великодушност ..."
След обряда и програмата в училище празничният ден продължавал с неофициална част, състояща се от две половини. Едната от тях включвала: обикаляне из населеното място "с музиката напред" и правене на визити - "някои ходиха на честито", "учителите и училищните епитропи приемаха през денът поздравленията на народа", "честитихми на по-първити къщи праздника"; "разходки вън от града" и до близката обител, "за да гледат разните игри и борби, които приличаха на олимпийските" (Кукуш, 1874); хората просто се събират в двор на обществена или частна сграда, където се поздравяват, "братуват се", "препоръчват се", договарят се и се вричат ("дали едни на друг верна реч да стоят здраво за народността си", с. Марковча, 1860).
После празникът продължавал с общи трапези, "с народни свирни (гайди), с чисти народни игри и с народни песни стари". Един гостенин на празненството в Девня (1870) с добродушен хумор разказва как "старците брадати с патерици тропаха и ся провикваха, щото ека ся сбираше в небесата". Това подмладяване на възрастните се среща като наблюдение и в други дописки. То придобива значение на символична картина, представяща възраждането за нов живот, новото раждане по дух на българите за знание, свобода и напредък.

Васил Петров


Васил Петров е работил в областта на учителската квалификация. Автор на множество учебници и помагала.
Как възрожденските ни деди са празнували деня на св.св. Кирил и Методий по времето, когато той се ражда като "истинно народен"? В статията са изложени наблюдения над дописките, публикувани във възрожденския печат през периода 1859-1874 г. (събрани в "Извори за българската етнография. Т.I. Из българския възрожденски печат". С., Етногр.инс-т с музей при БАН, 1992).