В този контур, логично съседен на двамата Братя, вписваме очакванията си за човека, който би трябвало да се грижи за бъдещето на нашата култура.
Защото още живеем с надеждата, че България е достойна да има достоен министър на културата.
Случайно или закономерно, по време на Прехода партии, депутати и премиери обръщаха най-малко внимание на този пост в правителствата. Смяташе се, че Преходът първо е икономически, после всичко останало; а след "всичкото останало" идваше думата "култура". С нея се накичваше едно министерство с един министър, който в повечето случаи не знаеше защо е там и какъв е предметът на дейността му. За някои от тези личности бездейният престой на престижното място бе напълно достатъчен за самочувствието им. За други културата се привиждаше като луксозна играчка - те се задоволяваха да поддържат няколко национални института и неколцина творци, за да не остане държавата съвсем без лукс. За трети - най-"идейно" подкованите - културата трябваше да бъде оставена сама на себе си, за да закрепне.
Така се стигна до днешното положение - отделни бляскави явления и фигури в изкуствата с огромни усилия да оцеляват сред тоталната властова немара към културата като основен структурообразуващ елемент на обществото, държавата и народността.
С какво трябва да се занимава човекът, който оконтуряваме тук?
С хранилищата. Дори само беглият обзор на това, което се пази - и което сме длъжни да пазим, може да ни отчае:
- Историческо наследство с многото музеи и десетките хиляди движими и недвижими паметници. Поради условията на опазване голямата част от тях имат неясно бъдеще.
- Хранилища на словото. Дори големите библиотеки нямат средства да посрещнат нуждите на читателите си. Старите издания в единични екземпляри бавно, но сигурно се самоунищожават поради липса на възможности за реставриране и копиране.
- Хранилища на изображенията. И в Българската национална филмотека липсват достатъчно възможности за реставриране и копиране. Какво е състоянието на фондовете в БНТ, знае само тя.
- Хранилище на звука - такова национално няма. Има БНР и неговият "Златен фонд". Какво е състоянието му, знае само БНР. Какво стана с държавната звукозаписна фирма "Балкантон", сме забравили всички.
- Хранилища на изкуството. Галерии с пращящи фондохранилища. Средства за попълването им и за реставрационни работи няма.
Това са, така да се каже, институциите, наследени през 1990 г. Оттогава условията коренно се промениха и въпросителните пред опазването на културните ценности се множат:
- Водят ли се на отчет, достъпни ли са (и при какъв режим) творби, документи и предмети в частни колекции? Как да бъде привлечен частният бизнес в поддържането на паметниците на културата? Кой и как определя кои аудио- и видеосвидетелства трябва да се пазят като документи за отминаващото. Мисли ли някой за съхраняването на все по-множащите се дигитални произведения - от пътеводители през компютърни игри до произведения на изкуството? А за съхраняване на създавания български софтуер?
Със създаването и разпространяването на културни ценности. Схващайки своята задача в тази област единствено като финансово подпомагане, министерството си е създало структури - Центрове по изкуствата - в които мизерни суми чрез съответни комисии се разпределят върху множество нуждаещи се под формата на трохи. Продуцентът, издателят, разпростанителят на изкуство се подчинява на търговските закони, валидни за всички останали. Мерки за активизиране на културното потребление не се взимат.
С бъдещото, с насърчаването. Тази задача напълно се отрича от философите на "новия живот". Стратегии за насърчаване на една или друга културна дейност не се правят. За подпомагане на перспективни културни форми досега не се е чуло. Мисленето за културата като мотивираща и структурираща други елементи на обществото и държавността (напр. икономиката, териториалното планиране, демографията и т.н.) е напълно непознато. Тук даже не споменаваме за отношенията с традиционната народна култура, за задължителните връзки с образованието, за необходимостта от тесни контакти с медиите...
След всичко казано в този контур, очертават се няколко изисквания към бъдещия министър на културата.
1. Да схваща културата в цялост и да не решава въпросите "на парче". Което значи
2. Да се бори за изграждане на цялостна законова рамка, която да позволява едновременно самостоятелно и свободно развитие на културата и използването й като стимулатор за други обществени процеси. Което значи 3. Да се изоставят доста досегашни клишета и на проблемите на културата да се гледа с евристичен поглед. Което значи
4. Политическата класа да си даде сметка за истинското значение и проблеми на българската култура, за да може да намери такъв човек и да му гласува съответните пълномощия.
N. B. Имаше един (единствен) министър на културата през всичките тези години, който показа, че разбира сложните взаимовръзки "между културата и живота ни", взаимовръзки, които понякога са решаващи за развитието на икономика, общество, политика и т.н. Тъкмо той с невъзможността да наложи тези си виждания на другите министри доказа другата страна на проблема "министър на културата" - присъствието на безлични и неспособни хора на този пост не е само поради подценяване на културата, то издава неспособността на политическата класа и българските държавници да гледат на действителността сложно. И естествено, че, неразбирайки сложната обвързаност на културата с останалите страни от живота ни, те не могат да управляват.
Култура