|
Войната: pro et contra Войната в Ирак е проблем, а всеки проблем е сложен: няма за него едно решение, нито пък оценка. Българското общество, макар 5-6 дни след началото на американската операция, се разпали и взе да спори доколко редна е (или не) наченатата от "коалицията на желаещите" война, доколко нашето правителство е сбъркало (или не) с подкрепата си за САЩ, доколко сме европейци (или не) във връзка с конфликта. Телевизиите, естествено, не можеха да пропуснат този дебат, нещо повече - те са основната територия, върху която той се случва. Позицията "pro" войната е, разбира се, доста по-трудна за удържане. В обосноваването й се открояват три стратегии: "прагматична", "историческа" и "антитоталитарна", въпреки че в своето представяне те се преплитат и взаимно поддържат. Прагматичната акцентира, че от тази война може да се спечели, че България е твърде малка, за да влияе върху световните дела, ето защо е по-добре да прецени внимателно плюсовете и минусите и да застане на печелившата страна. Затова "По света и у нас" не случайно ни засипа с репортажи от посещението на външния министър Паси в Бургас: скритият подтекст е, че, бидейки на страната на американците, те ще правят още бази тук, пък и не само - целият им бизнес ще се обърне към България и - хоп, я виж! - взели сме, че сме се измъкнали от нищетата. Антонина Желязкова в "Сега" обаче разби на пух и прах тази позиция, обявявайки я за неморална и дори за престъпна. Което обаче донякъде оправдава изповядващите я - както знаем, зад всяко голямо богатство стои едно голямо престъпление. Историческата прави аналогии - най-често с Мюнхенското съглашение от 1938, когато Великобритания и Франция хвърлят Чехословакия в лапите на Хитлер. Особено радикален в сравнението беше Георги Коритаров в "Блиц" на bTV, който натика в ъгъла певицата Нона Йотова, която така и не успя да намери адекватен отговор на неговия въпрос. Такъв обаче даде Александър Кьосев в предаването на телевизия "Европа" "5 и 10", който обяви Саддам за провинциален диктатор с локално значение, без заплаха за световния мир. Което твърдение може да се приеме, ако обаче зад него не прозираше добрият стар евроцентризъм, който в своето самолюбие признава само европейските диктатори за баш-диктатори. Оттук съвсем разбираемо Александър Кьосев видя в операцията "Свобода за Ирак" скрит мотив за друга операция - "Подчиняване на Европа": старата европейска кокетка не може да си представи, че каквото и да става в света, то не е насочено към нея - било за покоряване, било за прелъстяване. Антитоталитаристите "pro" предпочитат друга аналогия - с Унгария през 1956 и Чехословакия през 1968. Йосиф Сърчаджиев при Явор Дачков беше най-пряк в сравнението: тогава двете страни бяха изоставени, днес това не бива да се случи на иракския народ. Демокрацията е страдание, усилие, жертва; ето защо жертвите на войната в Ирак са необходимите жертви, които всяко движение напред така или иначе изисква. Прогресът е Молох и ако искаме да го има, трябва да се смирим пред тази негова жестокост. По-добре свят без тирани с жертви, отколкото свят с тирани без жертви. Може би точно тази оголена до крайност позиция кара изказващите се "contra" войната да изпадат в амок от възмущение. Особено онези от тях, които се възправят срещу нея от чисто морални подбуди, емоционално, без задни мисли за политически или други дивиденти. Тяхната позиция е най-симпатична, но като че ли е най-слабо представена на екрана. По-често я срещаме във вестниците, докато по телевизията се явяват съвсем други фигури, които доста силно компрометират част от тукашните миротворци. Условно тези други фигури можем да назовем "вампири" и "зомбита", като първите почти не спират да се "реализират" в различни тв предавания. За "вампирите" говори, прочее, главната редакторка на "Култура" Копринка Червенкова в предаването "5 и 10". Това са онези пишман-"интелектуалци", готови да смучат от всяка по-травматична обществена ситуация, обявявайки се моментално за говорители на нацията и нейни нравствени защитници. Не случайно Недялко Йорданов, веднага след като застана начело на Комитета против войната, се появи във "Всяка неделя". Казвал съм го и друг път: това са творчески изчерпани хора, които поради креативната си немощ пият жизнени сокове от колизиите в социума, за да спасят присъствието си в медиите. Ето защо те нямат нищо против дори да бъдат употребени политически, както в случая прави БСП - важното е да понатрупат малко символически капиталец, някой и друг интелигентски гюл розово масло, пък след време президентът може да ги покани в някой обществен съвет. Другият тип са "зомбитата" и за тях впечатляващ пример даде в предаването на Иво Инджев "В десетката" един младеж от Социалистическия младежки съюз. На всички старания на журналистката от "Дневник" Любослава Русева да се проблематизира въпросът за мира и войната, да се мисли той по-сложно, младият "миротворец" сипеше с равен глас готови фрази, изтъркани клишета, идеологически щампи, абсолютно глух за аргументите на другата страна. Едно облъчено съзнание, което отблъскваше като ледена стена всеки опит за влизане в диалог, повтаряйки като мантра "невинни жертви, бомбени удари, петролни интереси" и пак отначало, до втръсване. Подобно "зомбирано" поведение е доста характерно за някои противници на войната: отказвайки всеки отсрещен аргумент, те автоматично причисляват опонентите си към кръволоците, които едва ли не се къпят в кръвта на невинни иракски жени, деца, старци. Така те пресичат възможността за всякакъв дебат, какъвто определено е нужен на българското общество във връзка с тази война; смятат се за прави априори, по презумпция. Тази си правота обаче градят повече на емоции, не толкова на разум, а знаем добре, че дебатът никога не се случва, когато на преден план биват изтъквани чувства, вместо аргументи. |
Петък, ранна утрин |