Мартенски музикални дни

Втората седмица - леко приземяване
То дойде като тежък махмурлук с двата концерта на Пловдивската филхармония. Берлиоз-програмата по случай 200 години от рождението на композитора ("Римски карнавал", из "Проклятието на Фауст" и Тържествена меса) бе поверена на хваналия по наследство палката син на френския диригент Мишел Пласон - Еманюел. Един диригент, чиято биография се оказа в драстична обратно пропорционална зависимост от професионалните му качества.
Тържествената меса на 20-годишния Берлиоз не е най-великата му творба; факт е обаче, че интерпретаторският подход на младия Пласон бе основан единствено на принципа "По-силно - по-добре". Бедните оркестранти бяха принудени да цепят въздуха колкото могат (оказа се, че могат много) с неовладян и безконтролен звук. Някак смущаващи бяха двигателните способности на диригента, а в техниката му имаше неподозирани за мен елементи. Това постави на изпитание и оркестъра, и най-много самодейците от хор "Дунавски звуци"; те имаха големи неблагополучия (заедно с тях и ние) по отношение на интонацията (най-зле в Gloria и Crucifixus). Грохотът в залата беше невъобразим и тази звукова среда погълна солистите Ина Кънчева и Александър Крунев. От цялата олелия май спечели тенорът Цветан Цветков, който може би четеше на прима виста партията си и в този смисъл бе като че ли в най-адекватна позиция. Втората концертна програма на пловдивчани градира впечатленията от първата. Този път на пулта бе "музикалният директор и главен диригент" Найден Тодоров. Неговият слух и естетика за оркестровия звук се оказаха в хармония с тези на преждедирижиращия. Той наистина изглеждаше като следващия несполучливо избран гастрольор, един пасажер, който се покланя, взима си хонорара и си заминава да пише с други потърпевши световната своя кариера. Де да беше така! Човекът е ръководител на оркестъра, главният отговорен за състоянието му, за начина на представяне, за всички онези "трансформации" на звука му, който все още се помни от публиката в Русе от "предитодоровия" период. Слушах увертюрата "Руслан и Людмила" и "Картини от една изложба" и през цялото време си мислех как това момче в Пловдив всеки ден влиза в стаята си във филхармонията и гледа портрета на Добрин Петков. Тодоров е вече трети сезон шеф на този оркестър; той смени Георги Димитров! И ако има нещо, което още ме удивлява, това е фактът на професионалната издръжливост на иначе чудесните музиканти от състава. И още - на начина, по който понасят главоломната скорост на своето разсипване. Партньорството с чудесната Ваня Миланова в класическия цигулков концерт на Стравински не се състоя, точно както и самият концерт, защото той не е мислен за соло цигулка.
Васко Василев продължава да настоява на своята нова прищявка - дирижирането. Ама и то си е наистина изкушение. Особено по начина, който се практикува напоследък по българските земи. И защо да не го прави?
Младежкият оркестър на Класик ФМ радио очевидно започва да се учи на този вид "съвременни мурафети" - могат да "подгряват" свирене на "Дяволските трилери" от Тартини като на "Чардаш" от Монти; след това успяват да са заедно и в началото, и в края, и със солиста в Моцартовия 23-ти клавирен концерт Людмил Ангелов, който също плати известна цена на несъстоялия се музикален диалог. А после? После настъпи всенародното веселие с "Годишните времена" от Вивалди, в което всички пляскаха и се радваха, привлечени от неудържимия чар на Васко и сладостната харизма на неговия инструментализъм. Гледах го, слушах го - разбира се, че може и така!
Особено днес, когато бизнесът изисква да заемаш все повече пространства, да търсиш някаква нова опаковка на стоката. Работата е, че тук опаковката дойде в повече; самата стока все още "лови ухо", но тръгва да губи контури и скоро търговците няма да знаят на кой рафт да я поставят - на "марковите" стоки или на ширпотребата. Няма нищо лошо и във възторга на младите - предпочитам да се изживяват в залата на филхармонията с Васко; колкото и това да е тръгнало към ерзац-продуктите. Но някак съм разочарована - защото помня и едни други вечери с Васко Василев.
А виж, при "Космическите гласове" търговският продукт е направо изпипан! Тук е помислено за всичко - и за облеклото, и за подредбата, и за аранжимента на поклоните... И диригентката Ваня Монева резултатно експлицира професионалните си качества - с атрактивната си интерпретация на обработките, които нейният народен хор пее, обработки на Красимир Кюркчийски (много, написани специално за хора), на Н. Кауфман, Ст. Мутафчиев, Ж. Леви. Една много ефектна идея бе участието на цигуларката Ваня Миланова в две транскрипции на Александър Текелиев - на творби от Барток (един от Румънските танци) и на Христосков (Хорото - малка токата - из първия му цикъл Капризи за цигулка). Пиесата на Христосков предполага повече изобретателност в тембровата игра между цигулката и хора. Впрочем, въпреки цялата завършеност на концертното действие, увенчано с безсмъртната песен "Мехметьо" на Иван Спасов, съзнанието отчита известна нивелираност на звуковата картина, предвидимостта на случващото се и откровената експортна стратегия на състава, в която разкриването на извънредни пространства се счита за излишен лукс.
В тези пет вечери фестивалът реализира своя завой към онази прослойка от публиката, която предпочита вълненията от поредната среща с познатия стил или творба. В това няма нищо лошо. Сега тук проблемът, който се изправя пред ръководството на фестивала, е удържането на натиска (мога да си го представя) за участие на всяка цена в програмата. Равнището на "Мартенски музикални дни" се превръща в нож с две остриета за Ива Чавдарова: от една страна, то й дава възможност да го посочи като бариера, като преграда и мярка за мнозина, които не могат да преценят, че не им е мястото (още или вече) във фестивалната листа. От друга - поради печално известната липса на себеоценка тъкмо сега настъпват най-трудните моменти, когато ще трябва да се отстоява всичко постигнато. А това предполага отказ на предложения, което пък създава напрежения. И те могат да рефлектират неприятно върху принципите и философията на фестивала - за съжаление, българските енергии на разрушението не свършват.
Възвръщането към сферата на естетическото се осъществи в два последователни барокови концерта. Изящно, елегантно, семпло и в същото време майсторски ни пренесоха в ранни епохи естонските барокови солисти и танцьорите от трупата "Салтаторес Ревалиенсес". Историческият танц по неповторим начин довършва и осмисля частите на бароковата сюита. Уникални движения и стъпки, сякаш израсли от музикалната субстанция, възвърнаха паметта за нещо преживяно и отдавна забравено. Общуването чрез танца в бароковата епоха всъщност ни показва вечната игра на чувственост и привличане между мъжа и жената в звуковите одежди на курантата или сарабандата, на менуета или ригодона. Колко привлекателна и загадъчна е латентната страст, която се долавя в пестеливото движение, в едва уловимия детайл, в пастелното очарование на костюмите, в атмосферата на сдържаност, но и естественост. С музика от Люли, Телеман, Бах, Кампра, Купрен, Боамортие, Пърсел, Бебъл, Хендел, Вивалди солистите водеха и същевременно бяха част от автентичния исторически интериор.
Послания от епохата на барока предложи и един друг интериор - този на католическата църква "Св. Павел от кръста". Благотворителен концерт за възстановяване на органа в църквата изнесе смесеният хор "Проф. Васил Арнаудов" - Русе, под ръководството на своя диригент Драгомир Йосифов. И този концерт (както впрочем и концертът на "Космическите гласове") отбеляза 70-годишнината на Васил Арнаудов. Сигурна съм, че няма издание на фестивала, на което и публиката, и музикантите да не произнасят това име. Не само защото Васил беше десетилетия двигател, център във фестивалните пространства. А защото за краткия си живот успя да посее много и сред хористите си, и сред сътрудниците си, и сред студентите си. От тези, последните, е Драгомир Йосифов, чиято работа досега най-чисто го откроява като ученик и последовател на Арнаудов. За десетте години съществуване на хора той направи програми, които се мълвят и досега - Happy Music на Стефан Драгостинов, "Нирвана" на Васил Казанджиев или Три малки литургии на Месиан... След колосалните задачи в "Магнификат" и "Матеус пасион" от Бах, тук на фестивала хорът поднесе "Военни и любовни мадригали" от Клаудио Монтеверди; творения, които покоряват с простотата си и са едни от най-трудните в бароковата литература - написани за четири- до осемгласен хор в съчетание с две цигулки и басо континуо. Изпълнението за пореден път показа едно най-същностно умение на Йосифов - да чуе в себе си и да изгради специфичен звук; звук, който разкрива най-силно спецификата на този "божествен език", хармонията и поетиката на един завършен, вечен стил. В акустичното пространство на църквата музицирането на хористите се превърна в някаква мистична игра с внушенията и чувствата, кодирани в тези съвършени творения. Същевременно жива, страстна, цветна игра на артикулация и тембър, на слово и фраза, на тон и щрих... В "Плачът на нимфата" чухме пеене, каквото напоследък все по-рядко битува по нашите подиуми - Мирослава Ковачева не вокализира, а музицира. Подчинени на идеята за днешния живот на бароковия звук бяха и песенните изяви на баса Пламен Бейков (целенасочената му работа по отношение на старата музика се вижда), който изгради великолепието на "Io che nell'otio nasqui" заедно с бароковата "капела" Момчил Георгиев и Станислав Николов, Иво Александров и Цветана Иванова. Самата композиция на програмата, отново дело на диригента, създава комфортното усещане за това, че именно тук се случва срещата ти с подобен критерий, с подобно търсене в музиката. И дискомфортното, че не виждаш в себе си начина този концерт да се повтори в София, например! В днешно време разстоянията в България като че ли се удвоиха, ако се съди по информацията за това кой какво прави в музиката.
"Аполон Мусагет" и "Едип цар" - тези два шедьовъра на Игор Стравински оживяха на сцената на Русенската опера - отново проект на диригента Георги Димитров и русенския оркестър, предвиден за закриването на фестивала. Действително чудесна идея, за реализирането на която са били поканени Калина Богоева за хореограф, Асен Шопов за режисьор на операта-оратория и художника Иван Савов - дългогодишен сътрудник на Русенската опера. Предизвикателството тук бе най-същностно за оркестъра - двете произведения, макар и писани почти по едно и също време, поставят много различни проблеми пред оркестъра: балетът разчита на фина, паяжинообразна прозрачност в пресъздаването на фактурата; "Едип" е едва ли не фабулиран чрез метриката и там е необходима извънредна "концентрация на мига". При това сложността в задачата на постановчика произлиза и от факта, че самият Стравински прекалено ясно и подробно е заявил изискванията си към бъдещия интерпретатор, с което едва ли не му е вързал ръцете в стремежа си да се предпази от погрешно тълкуване. Така в "Аполон" той обяснява много точно, че това е най-светъл и най-семпъл "бял балет" и същевременно добавя, че музиката на балета е пряко свързана с поезията и "отделните танци са вариации на обратимия ямбически пунктиран ритъм", а вариациите на Калиопа представляват "руски александрийски стих, подсказан ми от двустишие на Пушкин". При такова заиграване с пластика и поезия, с простота и комбинативност, с "многотембровото благозвучие на струнните и насищането им с най-дребни частици полифонична тъкан (Стравински)", задачата на хореографа не е от леките. Аз не съм балетен специалист, не съм гледала прочутата хореография на Баланчин; на мен хореографията ми допадна с чистотата на линиите, с организацията на пространството (тук заслугата е и на Иван Савов) и ясните задачи на всеки от солистите: Дилян Караиванов (Аполон), Снежана Байчева (Терпсихора), Веселка Василева (Калиопа) и Валерия Спасова (Полихимния). Що се отнася до музиката, тя звуча и многотемброво, и благозвучно; тази най-трудна класическа фактура действително прозвуча красиво, благородно, с изящество. Специално искам да отбележа фантастичното и много трудно соло на цигуларката Нина Стоянова и на виолончелистката Богдана Пенева.
В "Едип цар" положението на режисьора е още по-двусмислено - там Стравински е "наредил" абсолютно всичко, което трябва да се направи при сценичното изпълнение на операта-оратория. Асен Шопов е подходил дисциплинирано и е спазил повечето от указанията на композитора. Естествено, че в това отношение също се предполага поле за интерпретация. Но тук голямата трудност за изпълнителите е изискването за статичност и безстрастност. За композитора текстът, създаден от него и от Жан Кокто, става предимно звуков материал.
Тъкмо затова той поискал превода на латински от Жан Даниел. "Каква радост е да пишеш музика на условен, почти ритуален език, верен на своя сложен строеж". Творбата е много трудна за пълноценно прочитане - най-напред с чисто музикантските проблеми, които поставя, а след това и с "коварното двусмислие" в отношението между страхотната вътрешна енергия на метроритъма и мелодиката със ситуирането на действието - чрез отнемането на всякакъв "външен" белег на афект "те (хорът и солистите) трябва да наподобяват статуи."
Много силно изпълнение (започвам да откривам, че в подобни случаи най-трудно търся думите - а за тазгодишното издание на "Мартенски музикални дни" те, оказа се, ми трябват повече, отколкото съм свикнала), в което този път Георги Димитров разчиташе не само на възможностите на своя оркестър, но и на въздействащата подготовка на хора (хормайстор Христо Стоев). Строен, отчетлив оркестър, с почти перфектна рефлексия и гъвкавост. Така, заедно с хора, творбата имаше своя внушителен формат, в който великолепно се откроиха и солистите Красимир Динев (Едип), Андреана Николова (Йокаста), Александър Крунев (Креон и Вестител) и Стефан Владимиров (Тирезий). Отговорната партия на четеца не много отговорно представи Иван Самоковлиев. Очевидно актьорът изобщо не е прочел изричното изискване на композитора: "Той се държи като безстрастен коментатор". Да не говорим, че казваше "Терезий" вместо "Тирезий". В контекста на преодоляната сложност и ансамблова перфектност в изпълнението на творбата този род гафове се открояват неприятно.
Отново се налага да прекъсна, не да завърша наблюдението си. За разлика от Стравински, аз все още се боря с формата. И този път очевидно схватката завършва с поражение за мен. Пропуснах да спомена майсторските класове на Станимир Тодоров, на Питър Вийл и Марко Блау; не можах да посетя и техните продукции; не успях почти нищо да разкажа за това какво представлява Русе по време на своя фестивал (как на площада звучи класическа музика, няма естради с Мишо Шамара, както по време на Софийските музикални седмици Столичната община контрапунктира звуците в пространството); как всичко в тези дни се върти само около фестивала - "от царя до пъдаря", как...

Екатерина Дочева