Стълбата на отговорностите
Войната в Ирак вече е факт и никой няма право да се прави на изненадан. Тя отдавна витаеше наоколо и можеше да се предусети по много признаци - медиите се настървиха; купувачите на трайни съестни продукти се разшаваха; негодните за нищо, гъбясали бомбоубежища бяха подложени на нечувани инспекции; Стефан Цанев се изказа за едрата шарка. А имаше и световни знамения - цените на петрола се вдигнаха, американците струпаха четвъртмилионна армия в Кувейт. Всичко това не можеше да се размине без последствия. Какво става със света, беше толкова удобен за живеене?
Сега вървят журналисти насам-натам с репортерски микрофончета и сондират общественото мнение. Само дето общественото мнение не винаги знае какво да отговори. Случва се нещо голямо, а не е ясно под него петрол ли има или принципи, агресия или защита на демократичните стойности, опити за хегемония или еманципация. В крайна сметка разгръщам вестниците и гледам, че всеки се е изказал "по съвест", което в България значи симпатизантите на БСП според Русия, останалите - според Запада. И тук идва един съществен и нов за нас и света проблем: от плана "Маршал" насам Западът май за пръв път говори на два гласа. Защо се получи така, след като през ноември миналата година Съветът за сигурност единодушно гласува резолюция 1441, в която се подчертава, че ако Саддам не се разоръжи, лошо му се пише? Може би отговорът е много прост - когато се говори за принципи, всички са съгласни, когато се стигне до конкретни действия, всеки се сеща за валутните курсове и световната хегемония.
Истина е, че войната с Ирак беше най-необходима на САЩ. Срутването на Световния търговски център можеше да се случи само в Америка, защото тя е световният търговски център. Именно там журналистите започнаха да получават и писмата с антракс. Саддам Хюсеин може би не ги е писал лично, но сигурно е продиктувал някой и друг ред. Все пак през 1998 г. международна инспекция в Ирак установи наличието на внушителни количества антракс и други биологични и химически агенти. Междувременно в зоните, забранени за полети, Ирак редовно обстрелваше патрулиращите американски и британски самолети, което сигурно им е направило впечатление.
Доказана е и връзката между Ал Кайда и правителството на Саддам Хюсеин. (Абу Ла'ел е висш функционер и в двете структури. Саддам Хюсеин обучава "араби неиракчани" на техники за отвличане на самолети в Салман Пак. Абу Мусаб Ал-Заркауи, химико-биологичен експерт в Ал Кайда, напуска Афганистан, за да се лекува в Багдад и др., както се казва.) Ясно е, че Саддам не е ангел. Към сметката му могат да се добавят и някои вътрешни заслуги към населението. Например, че благодарение на мирните санкции срещу него, едно на всеки осем иракски деца умира преди да е навършило 5 години.
Очевидно след атентатите Америка решава да се разправя с международния тероризъм на място, а не да му домакинства на инициативите в Ню Йорк. Проблемът с антракса се пренася под носа на Европа и тя няма как да му се зарадва. Старият континент няма единен център, единна политика или единен интерес, нито пък фукливо високи сгради. Просто един атентат срещу Европа задължително би придобил някак си национален, а не символичен характер. И тогава какъв е смисълът "борецът за нов ред" да пише кървавото писмо, ако няма как да го адресира? Проблемът на Америка беше да убеди съюзниците си, че не тя самата, а демокрацията е застрашена. Съюзниците обаче решиха, че тяхната демокрация не е застрашена. Оттам нещата започнаха да се раздробяват на все по-малки части.
Формира се клуб на поддръжниците на мира от Русия, Франция и Германия, като първите две заплашиха, че ще наложат вето в Съвета за сигурност. Това силно измени световните настроения. Войната в Афганистан, която по същността си не се различаваше от тази в Ирак, бе напълно проспана от прогресивните сили. Там някак всички бяха съгласни, че след жертва-две мъжете ще обръснат брадите, а жените ще хвърлят фереджетата. Но Русия и Франция имат дългогодишни търговски отношения с Ирак - нещо, с което Афганистан не можеше да се похвали. След евентуалната смърт на Саддам Хюсеин договорите с неговия подпис биха станали невалидни. В продължение на година Америка е настоявала Русия да се откаже от продажбата на определени оръжия в Ирак, които в момента влизат в употреба. На официално ниво Русия отрече да има нещо общо.
Ширак дори намери остри думи да се скара на нас санкюлотите-войнолюбци. Помня, че преди години миролюбива Франция изпробва ядрените си бомби в безцеремонна близост до австралийците въпреки енергичните им протести. Днес тя твърди, че мисли само за иракчаните и поруганата легитимност на световните договорености. От едноседмично разследване на журналиста Уилям Сафайър обаче се разбира, че френски фирми са посредничели на Ирак за закупуването на различни видове забранено ракетно гориво от Китай. Подозренията продължават, че контейнерите са се съхранявали в сирийски складове, които не подлежат на международна проверка. Сирия, която получава оръжията си готови от Русия, не е имала никаква полза да съхранява отделно взети ракетни части, освен че, разбира се, е прибирала наема за складовите помещения. Ако това е станало ясно след едноседмична проверка на един журналист, кой знае какво би се изяснило в хода на войната.
Германия пък, докато казваше "не" на конфликта, деликатно се опитваше да напомни на Вашингтон, че е подпомогнала Атлантическия съюз много повече от страните в "нова" Европа, които подкрепиха Буш. В интервю за "Щерн" Йошка Фишер напомни: "Едва ли някой е направил за алианса повече от нас". Още преди началото на войната по света имаше 8500 германски войника на мироопазващи мисии, включително в Афганистан и Босна. Сега Германия е на път да изпрати нови подкрепления без някога да се е съгласявала за война. Нито пък да е сваляла униформата.
Всъщност историята се повтаря не като фарс, а докогато има възможност. Европейският съюз, най-големият световен донор, заяви, че при евентуален конфликт би похарчил пари за следвоенната реконструкция на Ирак само при условие, че войната се одобри от Съвета за сигурност. Според предварителни изчисления възстановяването ще струва около 20 милиарда годишно. Досега обаче ЕС е заделил 15 милиона евро. Това, което се случи със следвоенна Сърбия, е на път да се повтори. Тогава Клинтън казваше: "Ние изнесохме разноските по войната, сега вие поемете разноските по възстановяването." "Че кога сме се уговаряли за война?", питаха европейците. България е член на Съвета за сигурност, но не и на ЕС. Вижда се, че можем да споделяме само моралните съображения на "големите" от Европа, но не и финансовите.
Близо до Ирак конфликтът се разпада на още по-малки части. Турция дълго време отказваше да базира американски войски на територията си, но междувременно турски военни конвои пътуваха към югоизточната й граница, с готовност да нахлуят в Кюрдистан. Турция се страхува, че кюрдите ще излязат от войната с някой петролен кладенец под мишницата, което ще им даде самочувствие за нови сепаратистки действия. Кюрдите от своя страна са вече достатъчно пострадали. В Северен Ирак те са 3,8 милиона. В края на осемдесетте 5000 са били убити при иракски атаки с бойни отровни вещества. Саддам Хюсеин, който през последните месеци градеше образа на добър баща, патриот и роднина, е взел около 60 000 жертви при потушаването на едно кюрдско въстание. Съществува сериозна опасност над препълнените с петрол области около Киркук и Мосул американци, турци, кюрди и иракчани да се хванат гуша за гуша. И това няма да е заради древните асирийски паметници на културата. Междувременно ирански въоръжени части са обещали, че ако стане нужда, ще бранят кюрдите от турците. "Нашите съюзници ще са твърде заети да си порят коремите един на друг, за да обърнат внимание на Саддам Хюсеин", изказва опасенията си Дейвид Роуд от "Ню Йорк Таймс". Някои проблеми, които тепърва ще излязат наяве около войната, няма да са създадени от нея.
В Ирак живеят 24 милиона човека. И при най-прецизно насочване на бомбите, част от тях са в риск. За съжаление колкото повече жертви има, толкова по-голям е шансът на Саддам да издейства прекратяването на военните действия, преди да са го достигнали. Поради което хората са използвани като живи щитове на армията, а сраженията се привличат в градовете. Предполагам, че на света има доста по-ужасни неща от внезапната смърт. Например, човек може да умира бавно без крака, или да загине последен от мъртвото си семейство. Няма хора, на които да пожелая това. Подписвала съм се в Интернет върху призиви срещу войната, когато още мислех, че има начин да се избегне. Сега вече е ясно, че ако Америка се оттегли, не мирът, а Саддам ще е победил.
Опитвам се да си представя какво друго освен шок и ужас биха могли да изпитват иракчаните в момента. Любов към Саддам Хюсеин? Не познавам лично нито един иракчанин, но познавам собствения си живот. Помня, когато ни водеха под строй от училище, за да маршируваме в нозете на Политбюро. Крачехме с еротични полички, размахвахме червени воали от изкуствена материя и скандирахме "КПСС-БКП". Когато минавахме под мавзолея, класните ни изправяха строя и ни напомняха да се усмихваме. На нас това нищо не ни костваше.
Снимките от периода показват кавалкади от доволно усмихнати пионери и трудещи се. Резултатите от гласуването приличаха на проба за чистотата на заводски алуминий: 9,99999. По това време на Запад ни смятаха за идиоти, за безличните сенки на руснаците, за убийците на Пражката пролет и кандидат-убийците на краковския папа. Може всичко това да е било на едно ниво вярно, но на друго не беше. Убедена съм, че не бяхме идиоти, разменяхме си ненамираеми книги и ги ксероксирахме, тълпяхме се пред кината за "западен" филм, мразехме узурпаторите на личната ни свобода и, разбира се, се страхувахме от неограничената сила на властта. Някои могат да казват, че не са се страхували, но аз се страхувах. Наскоро Саддам Хюсеин в неравен двубой сам срещу себе си постигна изборна победа по-твърда и от Тодор-Живковите. При това хората трябваше да си режат пръстите и да гласуват с ДНК. Не съм иракчанин, но мисля, че мога да си представя какво чувстват към държавния си глава. Тези хора сега са негови заложници.
Неслучайно бившите социалистически страни от Европа бяха сред първите, които застанаха зад Буш. Позицията на България като непостоянен член на Съвета за сигурност така се преекспонира, че у нас дори не се чу как още преди седмици останалите връчиха своите писма в подкрепа на американската политика. В годините на студената война жертвите в тези страни идваха не от "враждебния" Запад, който ги беше отписал, а от "любящия" Изток, който не ги пускаше. Отвъд Чекпойнт Чарли нямаше план "Маршал", а само СИВ и по-сив. Днес в Ирак на страната на Америка вече има чешки, полски, словашки и румънски войски. Скоро към тях ще се присъединят български и украински части. Това показва доста голямо единомислие.
Въпросът от хуманитарен тук започва да се извърта в политически, но двата ъгъла на зрение се фокусират доста добре в случая с корейската война. Според "теорията на доминото" на президента Труман, ако една страна стане комунистическа, съседните страни също ще паднат под напора на комунизма като плочки от домино. По неговите думи "Ако изоставим Корея, руснаците ще продължат да поглъщат Азия парче по парче." Когато Ким Ир Сен, не без мълчаливото съгласие на Сталин, нахлува в Южна Корея с цел да я "обедини", САЩ влизат в тригодишна война, с одобрението на Съвета за сигурност, и връщат нещата по местата им. В резултат на това днес в Северна Корея произвеждат ракети (една от тях през 1998 г. прехвърли Япония и падна в Тихия океан) и работят по ядрена програма, но за операции на апендикси там май не се полага упойка. А Южна Корея ни продава телевизори, коли и компютри, когато имаме пари да си ги купим.
Поради същата теория на доминото десет години по-късно Америка започва война с Виетнам, само че този път международните институции не я подкрепят. Войната се проточва, а Виетнам се бори яростно (пък има и кой да му помага). Е, преборва се. Днес се знае, че теорията на доминото е несносна и е намерила единственото си потвърждение в разпадането на социалистическата система. За старите европейски демокрации може да звучи несвободно, небратско и неравенско, но понякога е по-добре да загубиш войната с Америка, отколкото да я спечелиш.
Официалната позиция на България беше единствено правилната, независимо дали искахме война или не. През 1999 г. Иван Костов отвори небето за натовските самолети и това също беше единствено правилното решение. Просто това е посоката, в която вървим, и мястото, където искаме да пристигнем. Вярно е, че на едно общонационално ниво на идеите НАТО се възприемаше като нашия билет за демократична еманципация, нашето удостоверение, че стоим от правилната страна на стойностите, нашия паспорт за света на гражданския договор, изравняването на кирилицата с латиницата, края на схизмата на Фотий и повторното обединение на Рим с Византия. Конфликтът с Ирак, макар и да не ангажира пряко НАТО, ни напомни, че то все пак е военна организация. Никой не е влязъл в организация с дисидентско решение.
За съжаление точно примерът на французи и германци сега е използван от много хора в България, които искат да мотивират не толкова антивоенната, колкото антиамериканската си политика. Само че обстоятелствата са различни и всеки изпъква различно на фона им. Ако си американец и си против войната, значи си дисидент спрямо официалната политика. Ако си европеец и си против войната, значи се чувстваш достатъчно важен да управляваш лостовете на събитията отвътре. Ако си българин и си против войната, значи те теглят стари носталгии. Ако бяхме заели позицията на Франция и Германия, щяхме да се озовем не сред тях, а там, откъдето дойдохме.
Ние сме съюзник на Америка и това са нашите отговорности. Още не е открит начинът да си съюзник, без да си съюзник.

Кристин Димитрова

Кристин Димитрова е автор на поетичните книги "13-ото дете на Яков", "Образ под леда", "Лица с преплетени езици", "Разглобяване на талисмани". Преводач на англоезична лирика, включително на "Анаграмата" от Джон Дън. Преподавател в английската катедра на СУ "Св. Климент Охридски".