Филмов пир
Официалната част на VII международен София Филм Фест (директор и продуцент Стефан Китанов) продължи от 7 до 16 март в НДК и кината "Център", "Одеон" и "Глобус". Но небивалият зрителски интерес отложи отдиха на организаторите с две седмици.
Освен още по-жежкото стълпотворение от филми, гости, събития, реклами и спонсори, тази година СФФ почти задиша във врата на големите фестивали: имаше си международен конкурс (на млади режисьори), награди на ФИПРЕССИ, прес-клуб "Jamison" (и едноименен първи приз в Източна Европа за български късометражен филм), богат сайт, въодушевяваща шапка (валс на камери и прожектори под звуците на "Хълмовете на Манджурия" - помните ли музиката от "Баща в командировка" на Емир Кустурица или "Урга" на Никита Михалков?)...

На София Филм Фест най-сетне видях "Руската съкровищница" (вж. "Култура", бр. 11 от 2003) - мащабният експеримент на Александър Сокуров. Но освен него - около 70 филма (радикални, ретро, редови, романтични, разкошни, регионални, ръбати, ребусни, размирни...). Както и миналата година, тук дойдоха фаворити от Кан, Венеция, Берлинале, Карлови Вари, Сънданс... Имаше традиционните акценти, този път фокусирани върху: "Европейски екран", "Скандинавско кино", "Балкански филмови срещи", "Българско игрално кино", "Българско късометражно кино", "Документална програма", "Дигитално кино", "Френски копродукции", "Световен екран", "Японско кино", "Предпремиери", панорами на Отар Йоселиани и Такеши Китано. Фестивалният контекст обаче е толкова изкусителен, че отделните филми напускат сепарето на своята "програма", прескачат един към друг с теми, метафори, ситуации, детайли, послания...
Находката на изнурителната ми експедиция из днешното кино се оказа скромна, но според мен важна - въздухът е просмукан от флуидите на отчаянието и минималистичните човешки проекти се разнасят из света като чудати рими, подобно на маргиналите, гълъбите, флешбека... И бели ангелски крилца току се залутат из екрана: пернати от север в "Лиля завинаги" на шведа Лукас Мудисон, чаршафени от Балканите в "Безчувственост" на словенката Хана А. В. Слак, кафтанени от юг във "В очакване на щастието" на мавританеца Абдерахман Сисако... И женско подстригване видяхме в 4 филма: като насилие ("Нов живот" на Филип Грандийо) или еманципантски жест ("Лиля завинаги", "Фрида" на Джули Теймор, "Женски затвор" на Манийе Хикмет, "Под едно небе" на Красимир Крумов). И Троцки, не щеш ли, се явява 2 пъти в американски филми (вербално в "Таймкод" на Майк Фигис и екранно - във "Фрида")... И куклени сцени подгряват усещането за марионетъчна орис (в японския "Кукли" на Такеши Китано и в българския "Лист отбрулен" на Светослав Овчаров)... И с патологичния секс като възкресяване се сблъскваме (виртуозният черно-бял епизод с мъжленцето из тялото на жената в кома със затворени очи в испанския "Говори с нея" на Педро Алмодовар и сексът на камериерката с режисьора в кома с отворени очи (?!) - в американския "Хотел" на Майк Фигис).
Все съм ходила по фестивали, но тазгодишният купон на Кита ме превърна в недвусмислена пленница - на филми, алюзии, реминисценции... Няма какво да увъртам - беше си щастливо пленничество.
И сега, въпреки холивудските заглавия от афиша или чешките касоразбивачи "Тъмносин цвят" на Ян Сверак (отвратително сълзлив холивудски ерзац) и "Годината на дявола" на Петр Зеленка (трогателен, ала тавтологичен по отношение на "Мняга - Хепиенд"), профилът на СФФ бе алтернативно кино (предимно младежко). То присъстваше всекидневно, но като че ли в най-синтезиран вид бе представено в международния конкурс. Там доминираше зловонието на блатото, което ерозира подреденото животче или просто се оказва единствена алтернатива. Младежи и девойки се влачат из кадъра с вирната цигара и увесен нос, а любопитството към другия е сведено до споделената пиячка, доза или ругатня. Киното отдавна е гушнало под мишница дрогата и насилието (като една диня), но в конкурсната програма ги избълва като неизтриваема повръщня на обществената несъстоятелност в бившите соцстрани. Най-оголено страховитите измерения на младежката асоциалност са представени в словенския "Безнадеждност" - тъмен, суров, отчаян филм, в който дори самоотвержената любов е тегоба, а визионите пърхат като подкастрени спомени за мечти. Стъписващо здрава режисура за женски дебют (момичето заслужено си получи приза). Затова пък унгарският носител на Голямата награда на "Стела Артоа" се оказа по-досаден и от собствената й реклама, въпреки находчиво-ироничното заглавие "Приятни дни". Корнел Мундруцо се опитва да експлицира бездънната пустош на дъното чрез продаване на бебе в пералня, Орестов комплекс, изнасилване насред мокрия асфалт... Пак тъмен, естествено, но и мразовит с изобилието на електрик, този филм плаче да бъде довършен или поне премонтиран. В американския "Последни поръчки" на Питър Калахън героят е толкова скумросан, че ако не беше финалното му юнашко преплуване на Хъдсън, най-темпераментното нещо във филма щеше да си остане евъргрийнът на Хъмпърдинг "Зелените поля на моя роден дом"... Иранският "Женски затвор" е строен дебют, избрал затворническото битие (от 1984 до 2001) за знак на иранското общество, където жената е далеч по-маловажна от домашния любимец. Монотонен и херметичен, филмът изследва развитието на женското самосъзнание през смяната на поколенията - от чадрито до провисналите панталони, от скришната цигара до почти легитимната марихуана... "Женски затвор" е своеобразно продължение на "Кръгът" на Джафар Панахи, който гледахме миналата година. Оказа се, че двамата режисьори са монтирали филмите си стая до стая, без да знаят темата на другия. Сръбският "Ягода в супермаркета" на Душан Милич се оказа самотна комедия с чуден саундтрак, където се пародира и война, и тероризъм, и американизъм, а Кустурица се мярва на екрана без брада.
В крайна сметка конкурсът показа разни младежки ракурси върху отчаянието и малко оригиналност. В този контекст дебютът на мексиканеца Карлос Рейгадас "Япония", въпреки отчетливото влияние на Тарковски и Бунюел, е кинематографично откровение.
Кошмарът е хипнотизирал екрана - персонален или обществен, внезапен или хроничен, индивидуален или групов. Киното на новия век от екрана на СФФ - младо и не толкова, добро и не толкова, показва разни рефлексии на неговата дамга върху човека, независимо дали е на Балканите, в Холивуд, в Скандинавия, в Йерусалим или в Далечния Изток.
Най-покъртителните истории бяха свързани с колизиите, несполуките и опитите за адаптация на колоритни несретници: пребитият до амнезия виталник от "Мъжът без минало" на Аки Каурисмаки; руската тинейджърка и невръстното й другарче от "Лиля завинаги", двамата млади на въженце, жената с двата обяда на пейката и попзвездата в "Кукли" на Такеши Китано, двамата психари заедно с интелектуалеца и бременната от "Елинг" на Петер Нес, недъгавото момиче и влюбеният аутсайдер от "Оазис" на Ли Чан-Дон, шизофреникът от "Спайдър" на Дейвид Кроненбърг, свирепият наркоман и отдадената му девойка в "Безчувственост", хромият отшелник и достойната старица в "Япония", благородната писателка в "Музика за сватби и погребения" на Уни Страуме, изоставената дъщеря в "Под едно небе" на Красимир Крумов-Грец, различните Ромео и Жулиета от "Лист отбрулен" на Светослав Овчаров, момчетата от "Емигранти" на Ивайло Христов и Людмил Тодоров...
Всекидневните катаклизми, обсесивни и стресови, естествено водят до имунен срив на Аз-а. Живеенето връхлита от екрана като зверска невъзможност за общуване дори в социално хигиенична среда (неслучайно най-съкровените думи се изричат пред гроб, спомен, болест). Естествен акцент в тези занимания са болестите: амнезия ("Мъжът без минало" и "Мълхоланд драйв" на Дейвид Линч), кома ("Говори с нея" и "Хотел" на Майк Фигис), парализа ("Обичам те завинаги" на Сузане Биър и "Оазис"), шизофрения ("Спайдър"), параноична невроза ("Елинг")... Смъртта в повечето филми е класически адекватен финал на трагедията, но на фестивала като че ли най-разголеното очовечаване в кадър дойде от възможно най-жестоката загуба - на дете (белгийският "Синът" на братя Дарден, италианският "Стаята на сина" на Нани Морети, норвежкият "Музика за сватби и погребения").
Хепиендът бе рядък гост на екрана ("Елинг", "Говори с нея", "Мъжът без минало", "Заедно" на Лукас Мудисон, "Голи" на Дорис Дьори...).
Скандинавското кино ни цапардоса с искреност. Може филмите да не са перфектни, може дори да са прекалено бъбриви в подражанието на Бергман, ала и най-екстремните истории са разказани просто и автентично (почти без "догма"-постулатите за истинност). Героите им - симпатични, откровени и състрадателни, посланията - кристални, пък били и дидактични. Най-драстичният филм е "Лиля завинаги" - с паралитичната си достоверност и емоционална задуха. Невероятно е наистина как този швед е успял да извади така издълбоко миазмите на днешното руско живеене през трагичния опит за летене на две деца.
Азиатското кино ни разби с чувствено-философска експресивност. Дори най-мъчителната за гледане история е зашеметяваща в своята визуална мощ. Не мога да се отърва от ослепителната живописна клиповост на "Кукли", нито да забравя сиянието на оживялото ковьорче с индийката, индийчето и слона в "Оазис" в невъзможния танц на двамата влюбени...
Независимо дали става дума за прост наратив ("Мъжът без минало", "Лиля завинаги", "Оазис", "Безчувственост", "Ягода в супермаркета", "Елинг", "Обичам те завинаги"), за софистицирана структура ("Спайдър", "Говори с нея", "Мълхоланд драйв", "Божествена намеса" на Елиа Сюлейман, "Кукли") или за предвзета вторичност ("Интимност" като ерзац на микса от "Тайни и лъжи" и "Голи" на Майк Лий или "Гледна точка" - на "догма" и на "Танцьорка в мрака" на Ларс фон Триер), авторите "отварят" границите на нормалността на фона на изградените стереотипи. Без милозливост, но с религиозно внимание. Понякога - и с чувство за хумор. И постигат съпреживяване, чийто градус кипва и вкаменели сълзи.
И визията рядко е импресионистична - в унисон с преживяванията на героите. В кадър доминира почти непрогледна тъма, прорязвана я от хладината на сини или зелени бликове, я от огнестрелни алени акценти. Хората са снимани или в яростно крупните планове на своята неудовлетвореност, или в общи - като островчета различност в унифицирания свят. А дивните импозантни пейзажи в повечето филми само засилват дисхармонията. Любовта е единственото спасение от кошмара, но то най-често се оказва хиперболезнено и обречено ("Оазис", "Кукли", "Лист отбрулен", "Обичам те завинаги"). Човекът в началото на века е трагичен персонаж. Дори бягството в паралелен свят не е алтернатива на чудовищната самота. Естествено, и сексът на екрана е нервен, спазматичен и безличен, въпреки пощурялото либидо: най-често или жената е инспиратор на съвъкупление без екстаз ("Интимност" на Патрис Шеро - противна версия на "Голи" на Майк Лий), или мъжът я изнасилва без душа (голямото изключение според мен е "Оазис" - възхитителен е пътят от полуизнасилването на момичето с церебрална парализа до поетичната любовна сцена на финала). Неслучайно сексуалните епизоди са заснети като мърляви скотски пулсации, лишени от копнеж, а екстазите са само хралупа за объркано Его. На този фон конският секс в "Япония" е направо романтичен контрапункт на човешкия.
Ценното послание на фестивалната програма е съхраняването на идентичността напук на всичко; и най-радикалният пример е документалният филм "Всичко за баща ми" на норвежеца Евен Бенестад (родителят му е офталмолог, травестит и борец за правата на различните). Би могъл да се чете и като реплика на Алмодоваровия шедьовър "Всичко за майка ми".
Холивуд е прокълнато място, където кошмарът е постоянно състояние на душата (доколкото е останала). Такова е посланието на "Мълхолънд драйв" на Дейвид Линч и "Таймкод" и "Хотел" на Майк Фигис. Сравнимият само със себе си Линч този път окончателно линчува Меката на киното, представяйки я като лудница, където халюцинацията е по-истинска от реалността, а идентичността - безвъзвратно изгубена. "Мълхоланд драйв" успя да ядоса не на шега голяма част от публиката в "Люмиер". Логично е - на фона на простите, ала катарзисни човешки истории (особено в скандинавската и японската програма) "Мълхоланд драйв" изглежда въздухарско бълнуване по мистиката на "Туин Пийкс" (с реални препратки и цитати), на чийто фон "Изгубената магистрала" изглежда решена кръстословица. Такъв си е Линч - виртуозен плетец на маниакални паяжини, непроходими за стройния наратив. Но пък и този филм доказва неизтребимостта на киното.
"Таймкод" е не по-малко сардоничен от "Мълхоланд драйв", ала е разказан чисто, а на сюжетно равнище е своеобразно продължение на "Играчът" на Олтман.
Майк Фигис е дигиталният повелител на СФФ. С "Таймкод" той сбъдва мечтата на Анди Уорхол, снимайки 4 истории с 4 камери за 1 ден през 1999, разположени в 4 екранни части. Невероятно преживяване - следиш в транс случващото се в отделните правоъгълничета, персонаж преминава от едно в друго, гласове и страхотна музика заглъхват или се наслагват в зависимост от важността на сцената, а на финала остава само мобилното общуване... Хармония на хаоса. Абсолютно кино. "Хотел" продължава експериментите на Фигис (в цял екран, половинки и четвъртинки), но както се гаври с холивудската рецепция на датската "догма" и изобщо с човешкия род (екипът на филма, който се снима с парите на руснак, е във Венеция с нейните тълпи и гълъби; нощува в хотел "Унгария", където гощават с човешко месо, по стените висят ръчички и краченца), така се разводнява и заприличва на "Мълхоланд драйв", ала без магията.
Върхът на дигиталната естетика на СФФ пак дойде по линия на "Таймкод": модна американска авангардистка мечтае да заснеме филм в 1 кадър и да вплете в него руската душа. И хоп - 2 години по-късно руснакът Сокуров сбъдва нейната мечта с "Руската съкровищница", заснет в 1 кадър за 1 ден през декември 2001 с 900 статисти. Филмът е френетична разходка из Ермитажа - като европейско пътуване (с гид самият режисьор) през историята, културата и днешността на Русия. Дворецът-галерия е сцена на пищни исторически възстановки и живи картини (пред истинските по стените), изчислени до последния детайл. Убедена съм, че "Руската съкровищница" е рисуван предварително щрих по щрих. Вярно е, че историята познава "Въжето" на Хичкок в 1 кадър, но днешният експеримент на Сокуров е наистина радикален - той променя гледната точка върху самото правене на кино, само че му е трудно да сложи край. Друг е въпросът, че филмът е твърде високомерен и неиздържим за незапознатите с руската история. Но едва ли за някого е останал неразбран имперският му фундаментализъм.
Независимо от бляскавото актьорско присъствие на Стелан Скарсгаард ("Таймкод"), Марку Партола ("Мъжът без минало"), Алфред Молина ("Фрида"), Пер Кристиан Елефсен ("Елинг") или Колм Мийни ("Как Хари се превърна в дърво" на Горан Паскалевич), по-сложни и атрактивни бяха женските персонажи, а оттам - и актрисите: прелестната мексиканка-холивудка Салма Хейек от "Фрида", "Таймкод" и "Хотел", любимата ми грозновата финландка Кати Оутинен от "Мъжът без минало", феноменалната корейка Мун Со-ри в "Оазис", покъртителната американка Джийн Трипълхорн в "Таймкод", твърдата синеока словенка Манка Дорер от "Безчувственост", властната иранка Роя Нонахали от "Женски затвор", руското момиче Оксана Акинишина от "Лиля завинаги", възхитителната японка Михо Кано в "Кукли", изящната норвежка Лена Ендре в "Музика за сватби и погребения", особените датчанки Соня Рихтер и Паприка Стеен в "Обичам те завинаги"...
Фестивалът бе щастливо пленничество, но изтощително. През всичките тези дни ме респектираше неизтощимостта на Кита (в сако) и екипа му (специални благодарности на Десислава Николова). И все пак си мисля, че всички ще спечелим, ако догодина програмата се редуцира (разнопосочността й в 100 заглавия е нехигиенична), а конкурсът се прецизира (качеството на текстовете в каталога - също). А сега тепърва ще предъвкваме, коментираме и осмисляме деликатесите от пищния филмов пир на Кита.

Геновева Димитрова