|
Забавление в етнографски музей Спектакълът отговаря точно на заглавието си. Той е сбор от "български народни приказки и песни" и има песенно-танцова рамка, като в танците са включени иронично хореографски елементи от нашумели mtv-клипове. Представлението е композирано от няколко приказки, но структурно положено върху отделния етюд. От своя страна етюдите се натрупват и изпълняват прекрасно от актьорската трупа, която най-вероятно ще продължи да ги попълва при всяка следваща импровизация. Приказките са "Примък-отмък", "Приказка за самодиви", "Петачето ми дай", "Подарените години" и "Тримата братя и златната ябълка". Впрочем, спокойно може да мине без "Петачето ми дай" - най-малко интересната и забавна от всички приказки. От доминиращия принцип на етюда и въодушевените актьорски изпълнения идва основното усещане за забавление на актьорското въображение с подръчните "етнографски" предмети, отдавна превърнали се в знаци на българския селски бит, а също и в балкантурист-сувенири. Шеговитото и пародийно показване на приказките предизвиква много смях в публиката, но това забавление в някакъв смисъл е забавление на всяка цена. Защото сборът от етюди не произвежда сценичен сюжет. Те не се подреждат в разказ, надскачащ символизирания от калпаците, кратуните, чергите и цървулите устойчив "разказ" за българското като консервиран селски бит. Пародията го преобръща, но съвсем не достатъчно. Разбира се, удоволствието от играта, което оставя представлението, никак не е малко. Напротив. Но тъкмо заради това ми се искаше спектакълът да носи повече лекота и въображение. Не толкова в техническата страна (това е въпрос на малко време), а по-скоро в общото, режисьорско отношение към фолклора, към българската приказка, което извън шегичките и добрите "хрумки", за съжаление, не надскача доста поизтритите като цървули в музея народопсихологизъм и представа за българина като за странен експонат, който дрехите си и времената мени, но нравът - не ("Петачето ми дай"). Сякаш най-логично е да очакваме жива и адекватна реакция към българския фолклор в кукления театър, който отваря възможности за свободно смесване на жанровете и който винаги е бил отворено за въображението пространство. Като гледа новото представление на Столичния куклен театър в салона на "Гурко", човек за миг може да си помисли, че гледа някакъв български етно-вариант на "Играта на играчките". Имам предвид само общия принцип на оживяването, лудуването в едно място, което обикновено се смята за "мъртво" хранилище на предмети. Във филма то е стаята с играчки, а тук - въображаемия етнографски музей. Усещането за "лудуване" идва от актьорското изпълнение и въодушевление, а за въображаем етнографски музей - от куклите, импровизирани от всякакви предмети като кратуни, цървули, тъкани престилки, калпаци, грънци, черги, кенарени кърпи и т.н. И тъй в играта с тези кукли пада много смях и те се включват в етюди, препращащи към актуални музикални стилове или навици от ежедневието. Представлението оставя усещането, че актьорите са нахлули тайно в етнографски музей, за да се забавляват на воля с оставени там експонати. Виолета Дечева |
Реплика от ложата Български народни приказки и песни. Сценична адаптация и постановка - Румен Рачев, режисьор - Боряна Георгиева, сценично оформление - Жени Лачева, музика - Деляна Иванова Мичева. Участват Венелина Хаджиева, Галина Савова, Мая Бежанска, Мими Йорданова, Сивина Сивинова, Здравко Димитров, Георги Георгиев, Георги Стоянов, Радостин Тодоров, Румен Угрински. Столичен куклен театър. Премиера - 7 март 2003 г. |