Патриотично/Постмодерно/
Психологическо

Селска вечеринка с имперски мотиви

Звездата на Панорамата бе, естествено, Никита Михалков. Както на откриването Стефан Данаилов обобщи (няколко пъти) - "Най-сетне!". На 2 март в кино "Люмиер" бе фраш - заради мерака на стотици софиянци да се докоснат (поне вербално) до строго охранявания Никита Михалков или да видят най-сетне (безплатно) "Сибирският бръснар". Във фоайето опърпани хорица молят за покани, но къде ти - до тях дори малцина кинаджии са се докопали (колкото и да се напъвах, не успях да проумея критерия, по който са раздавани поканите). Затова филмовите хора в залата почти липсват, освен ако не са шефове или професори. Затова пък е пълно с млада и не толкова млада публика, петимна за руско кино. И тръпна в очакване. Най-сетне "Люмиер" се разлюлява - Той идва, макар и с дълго закъснение. Придружават го сюрия официални лица и гардове в сиво-черно.
Най-френетичната част от публиката понечва да стане на крака, но Той с недвусмислен жест я сецва: "сядайте, няма време". На първия ред пък няма място за всичките официални придружители и някои от тях стърчат прави. Тържественото откриване е по руски маниер - маса и столчета с микрофони (такива има и от двете страни на залата). На сцената излиза руският кинокритик Вадим Михальов (в продължение на пет вечери ни напомня, че е професор във ВГИК). В битността си на куратор ни представя своята програма от 5 заглавия: "Сибирският бръснар" (1998) на Никита Михалков, "Небе. Самолет. Девойка" (2002) на Вера Сторожева, "Война" (2002) на Алексей Балабанов, "Звезда" (2002) на Николай Лебедев и "Любовникът" (2002) на Валерий Тодоровски. Голямото идеологическо послание според професора било "Сибирският бръснар", а иначе е събрал тези филми, за да представи различни посоки от днешните търсения на руското кино. После обявява Никита Михалков и другите актьори от делегацията (младоците Дмитрий Орлов, Игор Петренко, Андрей Смирнов). Дава думата на Стефан Данаилов. Той извиква няколко пъти гореспоменатото "Най-сетне!", разказва случката от НАТФИЗ по време на удостояването на Никита Михалков с "доктор хонорис кауза", преекспонирана вече от медиите (когато му изчели цялото CV, Никита Сергеевич се обърнал към Анна: "Виждаш ли, дъще, какъв баща имаш!") и изчита (изразително) филмите му от брошурката.
След това самият Михалков грабва микрофона и започва комуникация с публиката. Последната обаче се оказа доста под равнището на именития гост - въпросите бяха един от друг по-безсмислени и наивни. Толкова безсмислени и наивни, че се чудя дали не са по-скоро акт на ексхибиционизъм, отколкото стремеж за контакт с бляскав събеседник като Михалков. Гостът става все по-изнервен. Същото се отнася и за просветената част от аудиторията: височайшият гост, естествено, не се отклонява и на градус от своето политическо месианство с размахан пръст: панславизмът, борбата с "духовния 'Макдоналдс'", монархията... За кино почти не става дума. Присъстващата публика за пореден път демонстрира национална комплексираност и културна недостатъчност.
Срамна гледка. Това откриване не бе нищо повече от селска вечеринка с имперски мотиви.
И брошурката за Панорамата не е по-свястна - очевидно е спретната надве-натри и е бъкана от грешки. Поне заглавията да бяха унифицирани.

Национализъм и самочувствие

И самата програма на свой ред подсказа, че липсва координация между организаторите. От избраните 5 филма само 2 се оказаха непоказвани у нас: "Сибирският бръснар" (вж. "Култура", бр. 34 от 1999) доскоро беше на екран; а "Звезда" (в присъствието на Лебедев) и "Война" (вж. "Култура", бр. 43 от 2002) минаха на Киномания 2002.
Различни като размах, стил и тема, те се обединяват от ускорените пулсации на великоруския шовинизъм. Независимо дали става дума за суперпродукция, посветена на изпитанията на бойния руски дух в мирно време между Америка и Русия, между XIX и XX век ("Сибирският бръснар"), за документално-дигитални параметри на представянето на чеченските зверства и руската разправа с тях през ХХI век ("Война") или за безкрило приложение на канона "съветски филм за Втората световна война" ("Звезда"), авторите им са обсебени от идеята за напомпване на националното самочувствие по време на криза. Най-парадоксалното е, че именно пистата на това напомпване събира двама диаметрално различни в кинематографичните си (и етически) пристрастия автори като Михалков и Балабанов. И, честно казано, въпреки жанровите различия, по вулгарната си патетика и шовинистка екстремност "Сибирският бръснар" и "Война" си приличат точно толкова, колкото двамата им автори неуморно демонстрират нетърпимост един към друг.

Две открития

"Небе. Самолет. Девойка" е най-маниерната, монологична, феминистка мелодрама, която поне аз съм гледала. Тя е троен дебют: режисьорски, операторски (Михаил Кричман) и продуцентски. Неслучайно е дебют на Вера Сторожева (сценаристката на новелата "Момиченцето и смъртта" от "Три истории" на Кира Муратова, където пък Рената Литвинова е сценаристка и главна изпълнителка на "Офелия"). Филмът е нещо като "инсталация" на Рената Литвинова (сценарист, продуцент и звезда). Тя е все същата ослепителна дългокрака блондинка с "вамп"-излъчване. Героинята й е прелестна, невменяема, всеотдайна стюардеса. Тя е абсолютната жена-енигма - активна и искрена до недоверие. На нейния фон Мъжът е просто обект на емоции и секс. "Небе. Самолет.
Девойка" е римейк на филма "Още веднъж за любовта" (1968, реж. Георгий Натансон по пиесата на Едвард Радзински "104 страници за любовта") с Татяна Доронина. Рената Литвинова е откупила правата от Едвард Радзински и е написала сценарий по свой образ и подобие - съгласете се, изисква се смелост и яка доза нарцисизъм, за да си посветиш етикета "най-красивото момиче на Москва и Московска област". Чудна е Рената Литвинова с тази своя налудничавост - провлачва думите до ожесточение, повтаря изрази до обезсмисляне, клати глава до завиване на свят... Дмитрий Орлов е секси, ала обяснимо недостатъчен (на всичкото отгоре във филма говори с гласа на Константин Хабенски). Образът на неговия тв-журналист е само маркиран и реакциите - немотивирани (невъзможно е да му повярваш, че я ревнува истински например). В "Още веднъж за любовта" героят е физик (Александър Лазарев) според модата на 60-те. В "Небе. Самолет. Девойка" - тв-международник според днешната мода. Между другото, филмът демонстрира континюитет - в ролята на пилота в стария филм е Олег Ефремов, а в новия - синът му Михаил Ефремов.
Постмодернизмът в руското кино се смята за вече отминал етап, но в този филм изглежда повече от жив - решен в рецитално накъсан диалог, натрапчиво огромни пространства, маниакално едри планове, ярки колорни акценти, (авто)иронични отскоци... Рената Литвинова е самата съблазън (между "Дитрих" и "дива"). В родината си тя е един от символите на постсъветската руска митология - ако доскоро бе известна като интелектуално-демонична сценаристка (актьорският й дебют е именно в "Три истории" на Муратова), след тв-сериала "Граница" на Александър Мита е свръхпопулярна. Междувременно се е снимала при Питър Грийнауей (като куца аристократка с превързан крак) и при митичния Рустам Хамдамов в новия му (най-сетне) филм "Вокални паралели"...
Въпреки че е по-дълъг, отколкото органичен, "Небе. Самолет. Девойка" е симпатичен дебют. Покъртително искрен. И най-вече - маниашки. Любопитно е, че тук го гледахме три дни, преди да излезе на екран в Москва. "Любовникът" е поредният прекрасен филм на Валерий Тодоровски. Той е май единственият млад филмов автор в днешното руско кино без издънка - от дебюта си "Любов", през "Подмосковски вечери" и "Страната на глухите". Нежен психолог и радикален естет, Тодоровски-младши се занимава с екзистенциалната патология на фона на социо-моралния апокалипсис. В киното му поезията гали абсурда, отчаянието изопва иронията, а Москва се стеле като бездънна самота. Героите му се мятат от колизия към колизия като тъжни акробати на демокрацията по руски.
"Любовникът" е покъртителен филм (има 2 награди от Сан Себастиян: за сценарий на Генадий Островски и за операторска работа на Сергей Михалчук). След разсъдъчно-безприютната изваяност на "Страната на глухите" - стъписващо емоционална мъжка драма между две смърти. След Москва на сенките - Москва на трамваите (като в "Брат" на Балабанов). Историята е проста: след внезапната смърт на 37-годишната си съпруга Лена, университетският преподавател Дмитрий (Олег Янковски) узнава, че през целия им брачен живот (15 години) тя е имала любовник (Сергей Гармаш). Всичко тръгва от писмо, открито покрай търсенето на захвърлената (заради жената) лула. Постепенно, от битка на битка и от пиянство на пиянство, в напрежението между егоцентричния интелектуалец (все по-отворен) и простосърдечния смотаняк (все по-агресивен) се разкрива шизоидният живот на Лена и изобщо нейната представа за щастие. Двете жилища, в които е живяла, си приличат само по оранжевите й хавлии. Едното е тъмно и тъпкано с книги, другото - безлично и прибрано. Като обитателите им. Пред Дмитрий се разкрива непоносима вселена - жената, която е смятал за своя собственост, извъднъж го лишава не само от себе си, но и от собствения му живот. Дори синът му (Андрей Смирнов) може да не е негов (той заеква, както и дъщерята на Иван).
Олег Янковски е все същият гигантски актьор, макар и остарял, подпухнал, сбръчкан... Той, емблемата на руския разбивач на дамски сърца, сега играе Дон Жуан в оставка, принуден от обстоятелствата да бъде Хамлет. Пред прикованите ни погледи героят му посърва от епизод в епизод, а другият се оперва. Пиейки и пушейки в несвяст, Янковски физически се сгромолясва. Погледът му се вторачва все по-психарски. Диплите на черното му палто се мятат морно - грохнали гарванови крила сред жълтия листопад. Краят в трамвая е неизбежен.
Москва, бит, реакции, детайли, ирония - нищо случайно във филма няма, както е обикновено при Тодоровски.
Освен това, той е новаторски - досега сме гледали всякакви вариации на женско узнаване постфактум на мъжка двойнственост (например "Синьо" на Кешловски), ала мъжки - не. Няма хармония, статуквото е измамна величина, любовта е химера, заключава "Любовникът". Радикално послание, твърде далечно от упованието в чувствата на "Любов". Струва ми се прекалено жестоко. Но пък е изведено желязно.
"Любовникът" и "Небе. Самолет. Девойка" са най-мощните руски предизвикателства от времето на "Москва" на Александър Зелдович. Те ми осмислиха дори срама по време на откриването на Панорамата. Сега очаквам "Руската съкровищница" на Александър Сокуров.

Геновева Димитрова



Панорама на съвременното руско кино


От 2 до 6 март в кино "Люмиер" бе представена Панорама на съвременното руско кино - сегмент от Дните на културата на Руската федерация, посветени на 125 години от освобождението на България. Организатори са Министерствата на културата на Русия и България, Руският фонд на културата, НДК, Форум "България-Русия" и Joker media.