Конкурсът за Близнаците
Състезанието беше спечелено от Даниел Либескинд и неговия екип с проект, който в предишните си писания по въпроса - например в сп. "Мениджър", бр. 2 от 2003 - подминах по очевидни (както ми се струваше тогава) причини. Най-важната от тези причини беше (и сега мисля така), че проектът на Либескинд не притежава това, което в ХХ, а още повече през ХIХ век, се разбираше като професионализъм. Струва ми се, че конкурсът за възстановяването на Световен център на търговията (TWC) беше спечелен не собствено от проекта на Либескинд, а от неговата виртуална и вербална интерпретация (извинете за чуждиците). Всъщност и при "нормална" процедура успехът до голяма степен зависи от представянето.
Смея да твърдя, че ако той беше журиран от "знаещи", тоест от жури, което включва изтъкнати професионалисти плюс няколко висши администратори и политици (за тежест), Либескинд не би стигнал до финалния кръг. В случая (за първи път се броиха мнения на всякакви хора от цял свят) архитектурен конкурс беше спечелен с референдум, при това - не между всички заинтересовани, а между всички желаещи да се изкажат - по Интернет и в свободна форма. Именно тази свободна форма позволява да се правят разтегливи заключения, но това е друга тема. Преди това обаче все пак професионално жури е отсяло от стотиците заявки седем, които бяха представени в сайта на Компанията за развитие на Долен (Южен) Манхатън. Доколко това е рационална форма за взимане на решения, ще покаже бъдещето.
Стана ясно, че 11 септември действително е променил света радикално. Ще се опитам тук (ако мога) накратко да видя архитектурния проект в нова светлина. От позиция, която не уважава старата схема: полза - здравина - красота - икономия; а включва в много по-голяма степен вътрешна и външна политика, популизъм и емоция - за разлика отпреди, където тези неща имаха по-малко значение, особено в Америка, винаги горда със своя прагматизъм.
Даниел Либескинд гениално е предвидил (или е знаел предварително), че строго професионалните критерии в конкретния случай не играят, и не е обърнал внимание на: транспортното си решение, качеството на силуетното решение, традицията; на конструкцията и съдържанието на новите небостъргачи, на оптималното оползотворяване на терена и околния район, на пешеходната и автомобилната достъпност и ориентация, на качеството на обитаване и безопасността в самите нови сгради - все неща, които "общественото мнение" не може да прецени - те се учат с години и пак малко хора по света се справят с тях успешно. Не казвам, че в проекта на Либескинд са нерешими, казвам, че са игнорирани, неконкурентни, оставени за "после" (когато обикновено е късно).
Впрочем - подобен род игнориране е характерно и за други проекти между избраните за финалния кръг.
Когато обаче дойде време да се реализира проектът на Либескинд, той вече ще е спечелил; хората, които са решили професионално проблемите, ще са извън играта; и управата на един от най-големите и важни градове ще се види насадена на пачи яйца.
За щастие (и това не може да се отрече на американците) популистката им процедура е прозрачна и добре документирана, така че ако има грешка, тя може да бъде видяна веднага, коментирана и евентуално поправена. Или избягната в бъдеще.
Един от най-ценните документи е подробна диаграма на "дяловото участие" - на хората, показали отношение към конкурса. Най-голям процент гласували са нюйоркчани, обитаващи извън Южен Манхатън - 21.1 %, най-малък - този на собствениците на недвижими имоти в самия Южен Манхатън - 0.9 % (този процент е всъщност висок).
Двойно по-голям е броят на студентите, учещи в Южен Манхатън - 1.8 % (браво на тях!), 3.8 % е делът на приходящи ежедневно на работа в Южен Манхатън. Чужденците са само 2.8 % (аз също изпратих мейл). Общо 17 позиции по видове участници - една много красноречива извадка. Ако един ден се постави въпрос кой реши избора на проекта на Либескинд, може да се отговори - ето тези хора. Може ли техният избор да се манипулира и дирижира? Може, естествено, но за разлика от манипулацията на тясно професионалното жури - много по-евтино и много по-ефикасно.
От доклада на Компанията става ясно, че е имало преброяване на проблемите, които гласувалите са сметнали за важни, като при сумирането не се взема предвид на кой полюс по скалата на темата се намира преценката, а само "тематичната принадлежност". Всъщност така постъпва (или отстъпва под натиск) и професионалното жури, когато иска да забатачи въпроса. Огромна преднина пред всички останали - 38 % - има темата "качеството на силуета", като под "качество" въпросният "рецензент" може да разбира както "да стърчи много" (като при Фостър, Юнайтед Аркитектс, THINK), така и "да не стърчи" (като при SOM). Либескинд постъпва предпазливо - неговият проект е "най-висок" - 1776 фута (около 532 м), но това се отнася само за една тънка игла - като мачта, а всъщност петте небостъргача, които предвижда, са с по-няколко етажа по-високи от околните, "обикновените" и много по-ниски, отколкото "Близнаците" на Ямасаки. Близо 30 % от изказалите се по въпроса "за реставрацията на силуета" са похвалили Либескинд за начина, по който я прави. За професионалиста е ясно, че тънката кула не участва в силуета на града по начина, по който участваха Близнаците, но непрофесионалният "любител на високото" е удовлетворен - как не - световен рекорд! При това е очевидно, че мачта се строи лесно, а свръхвисок небостъргач - трудно и опасно. Но ако споменът за "Близнаците" беше важен, то очевидно два високи не могат да бъдат заместени от пет "средно ниски". Това обаче са тънкости, убягващи на "масовия журьор". Кулата на Либескинд практически няма да се вижда.
На второ място по многобройност на критиките е "мемориалният контекст", в смисъл - силата на проекта в качеството му на паметник - 24%. Ако ги съберем с 38-те процента на гласувалите заради преценката си за силуета, ще видим, че всъщност само тези две "теми" са решили конкурса. Възможно е да греша, но доскоро смятах, че архитектурата е значително по-сериозно занятие. Например по въпроса "безопасност и сигурност" са се изказали 2 %. И то след всичко, което се случи! По въпроса за употребата на петте нови сгради - офиси, търговска площ под наем, жилища - са се изказали 1 % от "журьорите".
Вероятно всички архитекти-участници са били на ясно, че "мемориалът" е най-важен в момента. Почти всички класирани проекти - Ричард Майер и останалите, THINK - пазят "стъпките" на близнаците като огромни, празни, квадратни ями, а Фостър дори им надстроява оградата - така че да станат още по-дълбоки. Защото силата на тяхното внушение е голяма, а ако един ден градът реши да ги изпълни с друго съдържание, днешното архитектурно решение не пречи.
Либескинд е постъпил още по-радикално - в неговия проект главното е ямата - котлованът заема половината парцел, а петте небостъргача са наредени околовръст и са ориентирани радиално навътре. Всъщност радиалната ориентация е единствената принципна разлика между предварителните варианти за решения на ситуацията на Компанията за развитие на Долен Манхатан. Даже мачтата и "дворът" са приблизително същите. Което значи, че Либескинд е решил (за разлика от останалите) или плътно да се придържа към предварителната визия на "работодателя", или е участвал в изработването й.
Основният въпрос все пак е: лош ли е проектът на Либескинд? Не е лош, той е посредствен. Неговите плюсове и минуси са така балансирани, че би могъл да бъде един от стотиците, които не са стигнали до финален кръг. Ако той бъде изпълнен, неговото архитектурно значение ще бъде несравнимо по-слабо от сградите на Ямасаки. Да видим защо.
Кои са плюсовете?
Преди всичко проектът отваря в сърцето на Долен Манхатън грамадно празно пространство, което психологически прави това място ценно.
Второ - проектът не е свързан с технически рискове. Може да започне веднага и да бъде приключен в кратки срокове. Нещо повече - ако се спази скосяването и ориентацията, петте небостъргача могат да се разпределят между независими строители - в тях няма нищо специално.
Трето - огромният мемориален двор на десет метра под нивото на улиците действително е по-вълнуващ от каквато и да било музейна сграда. Ако дворът стане точно такъв, от музей като музей може би няма нужда. Това място ще остане "долина на скръбта" за вечни времена.
Четвърто - чрез котлована целият комплекс се гарантира срещу бъдещи неблагоприятни намеси. Концептуално е изключено вътре да се построи още нещо - напаст, която кулите на Ямасаки не можаха да избягнат приживе.
Пето - Либескинд постига успеха на пластическата композиция с прости средства - скосяване на покривите на високите тела навътре към общ център и начупване под остри ъгли на част от периметъра на котлована.
Шесто - в петте небостъргача се побират много офиси.
С това плюсовете според мене се изчерпват. Какви са минусите?
Първо - решението е в разрез с "американската традиция" (поне с традицията на "Близнаците", Сиърс-тауър, Емпайър стейт и Джон Хенкок) да се строи все по-високо, по-дръзко, по-изобретателно- Става дума за традиция, свързана с Айфел, Телфорд, Нерви и куп още европейски инженери и архитекти.
Второ - няма значителни вътрешни пространства, по възможност - с полифункционално или алтернативно използване, характерни за "голямата архитектура". Петте небостъргача могат да бъдат само офиси, и то - с "корава планировка", доколкото комуникационните ядра им изяждат полезната площ, а това е така точно, защото са конструктивно тривиални.
Трето - характерният нюйоркски силует в никой случай не е "възстановен" - това може да стане само с нови високи "близнаци" - нещо, което Фостър и THINK не случайно са възприели аксиоматично.
Четвърто - не е направено нищо за подобряване на безопасността нито на сградите, нито на хората. Това, че петте небостъргача са само "малко" по-високи от околните, значи само, че са "малко" по-неудобни и по-опасни от тях.
Пето - с отварянето на толкова голяма яма се възпрепятства неритуалното преминаване през парцела - това място може да бъде паметник и нищо друго. Който не иска да го използва по такъв начин - ще заобикаля. Това едва ли е далновидно.
Шесто - качествата на композицията, които могат да минат за оправдание на минусите, могат да се възприемат на макет, но не и на място или отдалече, защото елементите на композицията не могат да се виждат едновременно и заедно, скосяванията не се виждат отдолу, а сянката в ямата всъщност е през по-голямата част от деня и от годината и това не е добре дори само от естетическа гледна точка. Колкото до участието на мачтата и кивата пасарелка в композицията, наличието им е спорно. Без тях е ако не по-добре, поне повече в духа на общия замисъл.
Либескинд по-добре от всеки друг е отговорил на изискването за мощно мемориално въздействие и по-лошо от някои други - на условието за надежда и упование, възхвала на човешкия дух. Неговият проект прекрасно внушава "виж какво ни сториха", но не внушава: "ние сме дръзки и умели майстори".
Може би е прекалено елементарно да кажа, че решението за застрояването на "кота 0" по проекта на Либескинд е прибързано. Зависи от каква гледна точка. Ако вземем предвид пропагандния и апологетичния характер на замисъла, проектът на Либескинд е по-успешен от тези на конкуренцията. При така поставен въпрос, няма значение, че конкурсът беше журиран "масово", а не от професионалисти. Резултатът сигурно щеше да е същият - не случайно Либескинд стигна до финала без помощта на "общественото мнение". Не случайно от всички обяснителни записки към проектите, циркулиращи в Интернет, тази на Либескинд е най-патетична.
Не случайно записките на конкуренцията също са патетични и дори не споменават архитектурни достойнства, с които биха могли да се похвалят. Знаели са очевидно, че не те са важни в момента. Но утре може да се окаже, че има нужда от триумфален проект.
От конкурса за Долен Манхатън човек може да научи малко за самата архитектура като занаят, но може да научи много за света, в който живеем, за ролята на големите автори и на общественото мнение, за мястото на самата архитектура в свят, който става все по-малко логичен.

Павел Попов

Арх. Павел Попов е преподавател в катедра "История и теория на архитектурата" във ВИАС от 1974 г. Публицист и архитектурен критик. Автор на "София на карта" (2001). Градски съветник в Столичен общински съвет.