|
Спасяването на българския пейзаж |
|
|
- Професор Кръстев, уж се говори в обществото за паметници на културата, но в същото време не се казва много... Един проект за нов Закон за паметниците беше лансиран, но в същото време голямата част от специалистите се обявиха против него... - А в същото време днес се поставят съдбовни въпроси - какво ще вземем със себе си по пътя към една голяма Европа, какво ще захвърлим зад гърба си, какво ще оставим за следващите поколения... Днес е ключов момент за българското културно наследство, обществото трябва да вземе много отговорни решения за съдбата на своите ценности - културни, природни, интелектуални. Ние притежаваме едно изключително наследство - културно и природно (схванато като интегрално цяло, нека не делим културното и природното). Притежаваме интелектуален потенциал в областта на опазването на културното наследство - един безценен творчески, професионален, законодателен, мениджърски опит в тази област. Да не забравяме, че още от 1888 г. са първите Временни правила за "научни и книжовни предприятия" - там за първи път се говори за "неподвижни старини". От 1890 г. е първият Закон за "издирвание старини и за спомагание на научни и книжовни предприятия". А от 1911 г. е Законът за старините - френският закон е от 1913 г. От 1969 г. е настоящият Закон за паметниците на културата и музеите, който в значителна степен е повлиян от Венецианската харта*, това е един от добрите европейски закони по това време. Българската консервационна школа е формирана под прякото влияние на европейската. Ние имаме прекрасни реставратори, формирани с десетилетия - имена като Никола Мушанов, Вера Коларова, Златка Кожухарова, Лозинка Койнова и т.н. В НИПК бе концентриран изключителен интелектуален потенциал (и аз съм горд, че съм бил един от директорите на този институт). Техните постижения са на нивото на най-добрите постижения на българската култура, но за съжаление са напълно непознати за широката публика. Много от тези хора вече си отидоха незабелязано; те цял живот работиха анонимно. Но оставиха след себе си стотици спасени паметници, ансамбли, селища. Някога може би ще бъде написана историята на това спасяване... Та, българското наследство е все по-застрашено през последните десетина години. Периодът след промените, разбира се, носи много надежда за бъдещето, но бе безмилостен към ценностите на миналото. Икономическата криза драстично намали средствата за опазване. Законодателството вече е неадекватно на съвършено новите условия. Системата за управление е съвсем анахронична. Ролята на държавата в тази област е много слаба, а трябва да бъде приоритетна, както е в цивилизованите страни. Съществува мощен натиск от страна на разнопосочни интереси: нелегални разкопки (всъщност едно истинско разораване), трафик на ценности, незаконно строителство, недалновидни дейности, които поразяват наследството. Ето - България била на трето място в света по износ на дърва за горене. Това не са ли същите онези дървета - орехови, яворови, дъбови, някои от Второто българско царство, от Крънската, Шейновската, Туловската, Юловската кории в Казанлъшкия край - опожарени, за да бъдат разфасовани за дърва за горене... Искам да кажа, че застрашени са не само отделни ценности, застрашен е българският пейзаж, казано в широк смисъл на думата (селски, градски, природен), а той е интегрална част от европейския пейзаж**. Ние закъсняхме с реформата в областта на опазването и сега консумираме последиците от закъснението си. При това логиката на реформата в тази област е много ясна, това е европейската логика. Тя започва още от Атинската харта (1933 г.), Венецианската и всички други харти на ИКОМОС до 1999 г., четирите европейски конвенции, които сме ратифицирали, една световна конвенция (1982 г.) - има много ясна еволюция на критериите, на принципите, на методите, на технологиите на опазването. През последните десетина години, паралелно с процеса на глобализация, тази еволюция се ускори, поставиха се фундаментални въпроси за новия подход към наследството в променените условия. Кои са тези тенденции, с няколко думи: - Първо, еволюира представата за културно наследство, за неговия обхват, неговото съдържание, то включва вече ценности от съвършено нов характер, които никога преди това не са били обект на опазване. Например неосезаеми ценности - духовни връзки и традиции; културни маршрути и пейзажи; изоставени промишлени съоръжения, стари релсови пътища; местни сортове плодове и зеленчуци, местни кухни, вина и т.н. Представата за наследство вече далеко надхвърля съдържанието на понятието "паметници на културата", визирано в нашия Закон. - Еволюират критериите за културна стойност на ценностите, за тяхната автентичност. Има няколко много важни документа - един от тях е Документът от Нара за автентичността (1994 г.), автентичността продължава да бъде един приоритетен критерий (на този фон идеи като тази за възстановяване на Голямата базилика в Плиска са абсолютен анахронизъм). - Еволюират методите на опазване - особено значение има т. нар. "интегрирана консервация", която координира археологически проучвания, консервационна дейност и устройствена политика в едни цялостни стратегии, регулирани от специфични планове за управление. Регламентират се извънредно ефикасни инструменти за регулиране на обществения и частния интерес - с толкова строги правила и режими, че вероятно биха ужасили някои наши кметове и главни архитекти. Тези правила изключват субективизъм и корупция в процесите на опазване и използване на културното наследство. - Еволюират методите за използване на наследството - то не се оценява само като духовно послание, а и като ресурс за развитие - какъвто са полезните изкопаеми, нефта, златните мини... - Еволюират методите и системите на управление на наследството, все повече дейността по опазване е една колективна дейност, проявява се като колективен процес с много партньори, с особената роля на доброволните неправителствени организации, с ясни процеси на деконцентрация, на децентрализация. Глобализацията дава възможност да се работи в мрежи при активно международно сътрудничество в областта на опазването. (Такава мрежа е например Европейската мрежа на наследството - програма HEREIN, по която сега си партнират НИПК и Българският национален комитет на ИКОМОС, съгласувано с Министерството на културата.) - Еволюира европейската политика на финансиране на опазването, при което държавата стимулира по всякакъв начин "небюджетни" източници на средства - чрез облекчения, освобождаване на даренията от ДДС и т.н. - Еволюират методите, средствата, формите на разпространение на знание, на информация за наследството, адресирани до всички възрастови групи, т. нар. педагогика на наследството в момента е една изключително активна дейност в европейски мащаби. - Лансират се имиджови стратегии за цели градове, територии и държави, образите им се третират като продаваеми продукти, в които културното наследство има ключова роля. Имиджът се гради от всичко - дори от визуалните послания за традиционни празници, държавни ритуали и др. - също част от наследството, разпространявани от електронните медии. (Спомнете си ритуала по пренасяне на костите на Александър Дюма в Пантеона в Париж и го съпоставете например с погребението на Борис Христов в София, чиито тленни останки бяха носени от войници с маскировъчни униформи. Или с телевизионните репортажи от наши църковни празници, годишнини от исторически събития и др. - виждаш някакви паркирани коли, кабели, суетня, телевизионни техници с безучастни лица...) В качеството си на експерт на ЮНЕСКО и ИКОМОС за Световното наследство съм имал възможността да се уверя колко чувствително европейските законодателства реагират на тези тенденции и как веднага ги отразяват в местния правен мир. - А как реагираме ние? - Има една странна двойственост в поведението на нашата държава по отношение на културното наследство. От една страна, външнополитическото й поведение дава ясни знаци за европейска ориентация - ние сме ратифицирали всички конвенции, които засягат културното наследство, последната - за пейзажа, също ще бъде ратифицирана. От друга страна, вътрешното законодателство съхранява едно близо 40-годишно статукво при днешните качествено нови условия. Може да се каже, че посочените европейски тенденции почти не са повлияли върху досегашната система за опазване на наследството. Представите за него продължават да се свеждат до регламентираните паметници на културата, системата за управление си остава строго централизирана и концентрирана, липсват адекватни данъчни преференции, липсва добра координация между археологически проучвания, опазване и устройствено планиране, държавата е безсилна срещу иманярските набези, незаконните действия и т.н. И въпреки това всички продължават да разчитат само на държавата. Защо е тази законодателна пасивност вече повече от десет години? Дали за политиците през цялото това време културното наследство е било една маргинална област? Или "утре започва от днес", наследеното не ни интересува, интересуват ни новите ценности? Има и едно по-практическо обяснение. Липсата на ясни, актуални правила или режими, закрилящи паметниците на културата и стимулиращи тяхното включване в съвременния живот, беше много удобна за разпределянето на ценна собственост в централните части на градовете и селата, където те главно се намират. Стотици паметници бяха свалени от списъка (например в Русе) и разрушени; разчистени бяха ценни градски територии, деформирани бяха зони с много специфична застройка, включително в непосредствена близост до изключителни паметници (например около Боянската черква). Някои хора натрупаха огромни богатства, заколвайки кокошката, която би трябвало да носи златни яйца за нашите деца - защото утре именно тия нарушавани ценности ще бъдат най-конвертируеми, най-търсени. При тези условия приемането на един нов Закон за наследството е от фундаментално значение. За съжаление сега предложеният Законопроект за паметници на културата отново е несъобразен с посочените тенденции и със съществуващата европейска законодателна практика. Най-общо казано, в законопроекта не се изявява ролята на културното наследство в съвременното общество, неговата стойност на национален приоритет. Не се изявява съвременното схващане за опазване на наследството като колективен процес с различни партньори. В закона просто не присъстват доброволните граждански организации в опазването на културното наследство, а те са един много важен партньор на публичните власти, визиран в редица международни документи - някои ратифицирани от България. Липсва цялостна постановка за системата за управление в областта на недвижимите паметници на културата. Проектът не отчита и европейските тенденции за деконцентрация и децентрализация в областта на управлението, в известна степен той предлага дори една по-централизирана система за опазване, което, разбира се, ще гарантира нейната неефикасност в бъдеще. Законът не урежда взаимоотношенията между централните и местните власти. Това предполага невероятно мощен, тромав държавен апарат, който трябва да решава всички въпроси - нещо абсолютно нереалистично. Липсват принципите и механизмите на интегрираната консервация. Липсват т. нар. "планове за опазване", които са много важен инструмент за координация между двете законодателните системи: за културно наследство и за устройство на територията. Забележете: в момента Законът за устройство на територията с всичките му подзаконови актове е напълно готов, т.е. готова е една от посочените две законодателни системи. Другата е напълно неготова. Как те ще се координират? Проектът казва: с наредби, по-нататък. Но един закон е изключително непълноценен, ако след това трябва да се доизяснява с множество наредби, създавани от различни правителства, различни министерства и т.н., и то за нещо толкова важно. Има и нещо, малко обидно за нас, консерваторите - консервационната дейност като специфичен творчески труд не е отчетена в закона, там се говори за "изпълнители", т. е. намеква се за строително-ремонтна дейност. Проектозаконът не е стимулиращ. Основното в него отново е забранителната част. А всички онези необходими стимули, които биха могли да въвлекат нови участници в процеса, на практика не съществуват. Няма стимули за разнообразни източници на финансиране. - А в същото време държавата е с ограничени възможности. - Проблемът не е само в това, че държавата има силно ограничени възможности - днес тя дава за опазване на паметниците 250 000 долара годишно срещу 50 млн. в някои предишни години. Проблемът е, че законопроектът не включва определени стимули за всички онези други възможни източници на средства за паметниците. Ето например, данъчните преференции. Законът "Малро" (1962 г.) във Франция въвежда т.нар. "защитени сектори". Тези части от градската среда са били в плачевно състояние до 60-те години, изостанали, непривлекателни градски зони. Законът "Малро" постулира, че жителите в защитените зони могат да образуват т. нар. поземлени асоциации и всички разходи, които те влагат за ремонти, за операции от най-различно естество в тези центрове, се приспадат от техните данъци. Започва възходът на тези зони и днес те са едни от най-привлекателните, най-ценните за живеене и за посещаване територии. У нас подобен акт би бил абсолютно немислим от тясно финансови съображения (поради данъците, които няма да влязат в хазната). Но в стратегически план той би бил полезен за всички - и за държавата, и за селищата, и за обитателите, и за туристите - в крайна сметка би бил социално и икономически изгоден. Държавата в момента не стимулира към опазване... Чуждите фондации например често отказват да дадат средства, след като знаят, че 20% от тях (ДДС) няма да отидат за паметниците, които трябва да бъдат спасени. Държавата трябва да даде едно рамо и на нестопанските организации, от които има реална обществена полза. Ето например, Българският национален комитет на ИКОМОС осигурява около 1 млн. долара годишно за български паметници - четири пъти повече от заложеното в държавния бюджет. Но е оставен сам на себе си и винаги е на ръба на фалита. Какво ще спечели България, ако утре не можем да си плащаме наема, например, и трябва да престанем да съществуваме? Концесиите също са възможен източник на средства - защо да не се активизира частният капитал? Но - при едно съществено условие, което в закона не се конкретизира - концесионирането трябва да става при много ясни, стриктни правила, които защитават културната стойност на паметника. Ако няма необходимите правила, един инструмент като концесията може да нанесе непоправими вреди. В новия Закон за туризма след много усилия бе включено и понятието "културен туризъм". И толкова. Но и той, и законопроектът, за който говорим, не решават основен въпрос - каква е икономическата връзка между туристическата дейност и паметника на културата. След като туризмът ползва паметника на културата като свой важен ресурс, не е ли логично да даде част от своите приходи, за да могат паметниците да бъдат разкрити, реставрирани, поддържани и т.н. Но туризмът не желае да се ангажира, държавата не решава този въпрос по държавнически. Държавата трябва да има своите отговорности към паметниците, да създава механизми за постоянни приходи към културното наследство - Националната каса за исторически паметници във Франция, държавната лотария във Великобритания, икономическите връзки между култура и туризъм в Шри Ланка - това са все държавни инициативи, осигуряващи значителни средства за опазване на наследството. - Променихте ли си отношението към начина на експонирането - сега може би трябва да се каже "съживяването" (или изграждането?) на "Св. 40 мъченици". - Моята теза не се е променила от 1988 г., когато заедно с мои колеги гласувах с "не" в едно жури по проект, чиято цел беше хипотетично възстановяване на черквата. Това не трябваше да се случва, особено след горчивия опит от Царевец. Тогава върху мен се изля висшия партиен гняв. По късно, през 1991 г. бе постигнат пълен научен и професионален консенсус за подхода към паметника. Мина десетилетие и сега отново, за кой ли път, има противоречия за избора на крайното решение. При липса на яснота не могат да бъдат осигурени и международни помощи за църквата. А междувременно националната светиня си отива. Това също е последица от общата ни пасивност. - Съвременните общества обичат старината. Но изниква един еретичен въпрос все пак. Докога ще обявяваме за паметници все нови и нови обекти, няма ли те да ни затрупат? - Това е един непрекъснат процес, както животът. Първо, непрекъснато се откриват все нови и нови ценности, до този момент скрити под земята. (Друг въпрос е дали трябва непрекъснато да ги разкриваме, след като нямаме средствата да ги съхраним.) После. Далеч не може да се каже, че нашата държава е направила пълна рекапитулация и селекция на ценностите, които притежава и над земята. Има много необявени паметници, все още в процес на проучване; има девствени селища, на които досега не е обръщано внимание, но които в днешното урбанизирано общество се изявяват като безспорна ценност. Освен това критериите се променят в резултат от една поучителна еволюция. Било е време, когато възрожденските структури не са били смятани за голяма ценност. Когато се прави планът на град Елена, например, разширяват улицата в оста на изключителната Еловска махала и по този начин я съсипват. Проектантът дори не си е направил труда да посети махалата. След време се осъзнават стойностите на възрожденската архитектура, но продължава пренебрежението към следосвобожденските сгради. Например, в Благоевград една цяла зона с малки търговски кварталчета около площада с паметника на Гоце Делчев трябваше да бъде ликвидирана, за да се построи на нейно място нов търговски център (за щастие това бе осуетено). По-късно се осъзна, че и това е ценен исторически пласт, но не и пластът на модерната архитектура от 20-те - 30-те години и т. н. А днес, обременени от спомени за близкото минало, абсолютно пренебрегваме пласта на най-новата история. Въобще не се състоя обществен дебат за съдбата на Мавзолея, за стойността на други обекти от този период, които се намират в центровете на много български градове. Този процес, за голямо съжаление, също е част от общата ни пасивност, той въобще не е задвижен у нас. А в Берлин "Карлмарксалее" (Бивша "Сталиналее", бивша "Лениналее") - един абсолютен социалистически архитектурен едропанелен модел - в момента е паметник на културата... Та, процесите с обявяването за ценност не могат да приключат. Земята на България е една неизчерпаема съкровищница. Но въпросът има и обратна страна - има обекти, за които постепенно, по различни причини, се разбира, че нямат основание да бъдат паметници на културата. Било че обявяването им е свързано със силно хиперболизирани исторически факти, било поради една по-трезва селекция на стойностите - едно общество, и най-богатото, не може да запази всичко. Тази селекция, този подбор е също постоянен процес - той не може - и не бива - да има край. - Как се чувствате като специалист по опазването в една държава, която не обръща достатъчно внимание на тази дейност? - И други са ме питали дали не ме обезкуражава състоянието на нещата у нас. Според мен професионалистът няма право да се обезкуражава. Чувствам се професионалист, неизкушен от политически амбиции и от желание за власт, един експерт, който иска да бъде полезен точно при тези необичайни условия. Опитвам се да посветя опита и усилията си за компенсирането на днешната непълноценност в законодателство, в политиката, в управлението по опазването. За да могат щетите да бъдат колкото е възможно по-малко и дори нещо повече - да се направи нещо в правилна посока, което утре, при по-добри условия, да се увенчае с успех. За да бъде спасен българският пейзаж. Както вече споменах, с моите колеги в националния комитет на ИКОМОС осигуряваме значителни средства за български паметници на културата. Например за Тракийската гробница край Свещари: не само че осигурихме средства - 40 хиляди долара от фондация "Хедли Тръст", Великобритания, но и заедно с мрежа от партньори (Министерство на културата, НИПК, общината и музея в Исперих) успяхме да я отворим за публиката. Или за Ивановските скални църкви - 20 хиляди долара от Световния фонд за паметниците (САЩ) и фондация "Крес" за предварителни проучвания и сега още 68 хиляди долара от Световния фонд за паметниците, Уилсън Челиндж и Хедли Тръст за спасяване на църквите, които са в тежка ситуация. Или за черквата "Св. Димитър" край Бобошево - от Световния фонд за паметниците и фондация "Левентис" - също 40 хиляди долара за архитектурната консервация, която е вече завършена, и още 40 хиляди за стенописите, които са изключително ценни. За "Св. Стефан" в Несебър - също. Или за Старинен Пловдив... - Разкажете малко за него. - Със случая "Старинен Пловдив" показахме, че при ясна стратегия могат да бъдат създавани мрежи от партньори, които са в състояние да постигат общи цели. Община Пловдив покани моя екип да предложи стратегия за опазване и използване на културното наследство на "Старинен Пловдив" - един от най-ценните архитектурно-археологически резервати, потенциално Световно наследство. Целта бе да се постигне обществен консенсус за бъдещето на Резервата, да се формира кръгът от национални партньори за неговото опазване и устойчиво развитие. Стратегията бе приета от Общинския съвет със забележителен политически консенсус и в момента последователно се реализира. Реализацията включва концесиониране при строги и ясни условия и номиниране на Резервата за Световно наследство. Важно е, че със стратегията бе направен опит и за разширяване на мрежата от партньори на международно ниво. Българският и Японският национални комитети на ИКОМОС (с неоценимото участие на проф. Акира Ишии) съставиха проект за опазване на застрашени къщи в Резервата, който бе подкрепен от Министерството на културата и Община Пловдив и предложен на вниманието на Японския попечителски фонд към ЮНЕСКО. През миналата година експерти на ЮНЕСКО дефинираха всички параметри на проекта на обща стойност 1 млн. щатски долара. В момента проектът очаква да получи последна благословия, преди да стартира. - Един милион долара за Старинен Пловдив в тези години... Изглежда има надежда за наследството. - Когато се работи, когато има ясно поставени цели и консенсус за тяхното постигане, надежда има. Надежда носи и най-младото професионално поколение, което, уверен съм, ще промени нещата към по-добро, ще направи повече, отколкото ние сме успели да направим. Работя с моите студенти и установявам, че те знаят какво искат като че ли по-добре от нас. Това е високо интелигентно, изключително осведомено поколение, владеещо езици и компютърни технологии, способно да създава мрежи и да участва в тях, със свобода на избора, която ние нямахме. То започва от несравнимо по-добър старт, отколкото ние. Интересно е, че най-добрата част от нашите студенти са изключително чувствителни към паметта на средата, т.е. към емоционалния, духовен потенциал на архитектурата. И то точно в днешния силно комерсиализиран свят. Към наследството те имат невероятна реакция. Работата с тях е голямо удоволствие, преподавателската дейност ме захранва с оптимизъм. Между тези млади хора вече има мои професионални партньори, други специализират или работят в чужбина, не прекъсвам връзките си с тях. - Но дали ще запазим тези ваши прекрасни млади хора? - Всъщност мисля, че има всички шансове да съхраним голяма част от този ценен за България потенциал, ако бъдат създадени ясни правила и стимули за професионална дейност в тази област. Говорил съм с много мои бивши студенти, които работят в чужбина - разбира се, те изпитват удоволствие да работят там професионално, с прекрасна техника, при ясни условия, високо заплащане и т.н. - но тяхната чувствителност към българското културно наследство е все още съхранена. Липсва им средата, спомените, приятелите. Разбира се, те могат да бъдат полезни за България дори и там, където са - например сега с моя бивша студентка, която работи във Франция, замисляме финансиране на проект с нейно посредничество за художествено осветление на "Старинен Пловдив". Освен това, съвременното информационно общество дава възможност да работиш тук и да твориш нещо, което се намира на другия край на света - това се прави и в нашата професия. Още повече, че ние формираме у студентите чувствителност към контекста, която ги прави особено пригодни за една широка европейска реализация в най-разнообразни културни контексти. Има и нещо друго. В една работна група по линия на Съвета на Европа за бъдещото на културното наследство в информационното общество на ХХI век стана дума за един феномен на глобализацията - "детериториализация", т.е. скъсване на връзките на индивида с конкретната територия. Той е мобилен като листо, духано от вятъра. При тази абсолютна възможност да се движиш и локализираш в глобалното село както и където намериш за добре, се смята, че именно културното наследство ще бъде онзи контрапункт, който ще диктува избора на място за живеене и работа. Ще влияят нещата, които са свързани със спецификата на конкретната среда, с нейните ценности, с традиции, навици, спомени и т.н. Ако в бъдеще всички градове станат безлични суперградове, на човек наистина ще му е все едно къде се намира. Но ако запазим идентичността, образа на отделни среди, ако не ги опропастим по един недалновиден начин, тогава ще можем да създадем едно привлекателно кътче в света, което се нарича България, със свой собствен неповторим пейзаж. И въпросът е ние да осъзнаем тая неповторимост и ползата, която ще имаме от нея. Другите очевидно започват да я осъзнават: англичани се заселват в Странджа, японци - в Шипка, край Розовата долина... - Това не е ли свързано и с културния туризъм... - Абсолютно, тази област от години особено ме интересува. Според мен българското културно наследство е изключителен ресурс за културен туризъм и поради това може да бъде силен стимул за икономическа активност. В тази област има едно ключово понятие - "културен маршрут", интегрален туристически пакет, изграден върху синтеза от културни и природни ценности. За България е от стратегическо значение да се включи в европейската мрежа от културни маршрути - бъдещата инфраструктура на голяма Европа. Това ще бъде извънредно стимулиращо - както в духовен, така и в чисто икономически план. Именно затова, по инициатива на Българския национален комитет на ИКОМОС, с участието на в мрежа от европейски партньори, както и на мои студенти, през 2000 г. бе създадена първата карта на културните маршрути на Югоизточна Европа, в която е съзвездието на 47 обекта на Световното наследство - особено привлекателни за културен туризъм. Миналата година проектът получи Голямата награда на Делегацията на Европейския съюз в България. Сега, в партньорство с Европейския институт за културни маршрути (Люксембург), интегрираме регионалните културни маршрути в общата европейска мрежа. От друга страна, с мои екипи работим по някои проекти за конкретни територии, включени в мрежата - например за Природен парк "Русенски Лом", Долината на Тракийските владетели и др. - все потенциални обекти на Световното наследство и бъдещи центрове на европейски еко- и културен туризъм. - Вие участвате в обявяването на обекти за Световни ценности... - Механизмът на обявяване е сложен, в него участват експерти, които проучват на място предложените обекти, извършват т.нар. мисия за оценка. Извършвал съм досега пет или шест мисии от такъв характер във Франция, Германия, Унгария, Русия... И си давам сметка, че България вече от 18 години не е предлагала нито един обект за включване в листата на Световното наследство - друг аспект на нашата пасивност. А навремето ние бяхме една от страните от Източна Европа с най-много такива паметници. Днес другите страни от региона всяка година предлагат по един-два обекта за включване в Листата. Румъния вече се изравни с България по брой на обектите, а преди 1990 г. нямаше нито един. - А вие какво бихте предложил от България? - Има серия от обекти, които с успех могат да бъдат скоро предложени. На първо място Старинен Пловдив. Определени шансове има и Бачковският манастир. Други случаи са някои от нашите съществуващи Световни паметници, които могат да бъдат разгледани вече от един малко по-различен ъгъл. Например Тракийската гробница край с. Свещари се намира в изключителен природен ареал, наситен с могили - резервата Сборяново. Или Скалните църкви край Иваново - и те са в природна среда с изключително биологично разнообразие. Тези два обекта, според мен, имат реални шансове да получат нов статус на Световно наследство - "културен пейзаж", едно ново понятие с нарастваща популярност. Ние нямаме още нито един културен пейзаж в Листата на Световното наследство. Работейки върху Общия устройствен план на София, достигнахме до идеята, че би било много възможно, при достатъчно координирана политика за опазване на културното наследство в София, да бъде предложена частта от историческия център на столицата (включваща резервата "Сердика-Средец" и Некропола) за статут "Световно наследство". Подобна номинация би поставила на преоценка много от действията, които са правени, които се правят или които са замислени в тази територия. Въпреки че статутът "Световно наследство" носи много косвени ползи, това не е някакъв подарък, който се прави на една страна. Съответната държава трябва да даде сериозни гаранции, че е пазила, пази и е в състояние да пази този обект в бъдеще. Затова една номинация силно дисциплинира политиката за опазване и налага необходимостта от ясна стратегия за опазване и развитие. Впрочем, нашият проект за Културното наследство в Общия устройствен план на София и Столична община предлага именно подобна стратегия. - Изглежда, значението на наследството през XXI век ще нараства и като обхват, и като тежест, а и като обект на творчество? - Културното наследство за нас, професионалистите, представлява безкрайно творческо поле. Въпросът е какво представлява то за политиците. Според една сентенция държавникът мисли за следващите поколения, а политикът - за следващия мандат. Отношението към културното наследство е тест за разграничаване на тези две категории.
Разговора води Христо Буцев
Проф. арх. Тодор Кръстев е доктор на архитектурните науки. Директор на Националния институт за паметниците на културата (1982-1991). Ръководител на катедра "История и теория на архитектурата" в УАСГ, професор по "Опазване на архитектурното наследство". Президент на ИКОМОС/България и на Асоциация за културен туризъм (НСО). Член на Бюрото на Управителния комитет за културно наследство към Съвета на Европа и на Съвета за ориентации към Европейския институт за културни маршрути (Люксембург). Автор на много научни публикации и проекти за реставрация и реабилитация на сгради, архитектурни ансамбли, исторически градове, територии и културни маршрути. |
Разговор с проф. д-р арх. Тодор Кръстев * Венецианската харта за реставрация на ИКОМОС (Международен съвет за паметниците на културата и забележителните места) - основополагащият документ на съвременната дейност за опазване на паметниците на културата, приет през 1964 г. ** Европейската конвенция за пейзажа, приета във Флоренция през 2000 г., още не е ратифицирана от България. |