|
Бетон Да се пропусне пиеса на Дюренмат? Може, но не се играе толкова често. Поставена за пръв път през 1966 г., "Метеор" няма успеха на "Посещението на старата дама" или "Физици", но е не по-малко интересна и успешна като игра със съществуващите тогава представи за драматургия и театър. Пък и може би Николай Ламбрев най-сетне е намерил автора, с когото има какво да (по)каже... Нищо подобно обаче. Още първите 15 минути става ясно, че от бляскавия диалог на Дюренмат няма и помен. Или се е поминал в показания помен на сцената. Актьорите се кривят, защото така вероятно на режисьора му изглежда по-гротескно. Колкото и да се опитва човек да се заслуша поне в диалозите, няма шанс. Всичко изчезва в бетонобъркачката на амбициозната агресия на незнанието и неможенето, маскирано с прожекции и шумотевица. Не стига това. Но и никакво чувство за хумор. Никакво въображение. Зает да превърне всички герои в жалки карикатури и дебили от началото до края, без да мисли за нещастния зрител, който трябва да гледа едно и също в продължение на два часа, режисьорът така и не е забелязал, че Волфганг Швитер не е главният герой от класическата драма. Че той е драматургическият трик, прочутото Дюренматово "хрумване", с помощта на което се създават ситуации, разместват се реалности, за да се въведат в иронична игра формиращите ги ценности, идеологиите, които ги удържат. В този смисъл Швитер не е изключително сложен централен драматургически образ, а "агент-провокатор" на действието. Затова и пиесата се казва "Метеор", а не "Швитер"... В спектакъла обаче се оказва, че възкръсването е някаква мрачна шега-прищявка на Швитер, който идва като Динко от "Вампир" "в незнаен ден, в незнаен час". Йосиф Сърчаджиев (Швитер) се появява със зловещо-мила усмивка и ненужно пластично кривене и в тази куха черупка си остава до края, упорито, но безрезултатно опитвайки се да покаже и някаква сложност на героя. Не че не може да съществува и подобна интерпретация, но в такъв случай режисьорът е трябвало да я мотивира, включително и пренаписвайки пиесата, вместо да превърне всички образи в нелепи статуи. Или поне да си даде труд да изясни на зрителя за какво му е нужна тази пиеса, показана във вид на безвкусна, безпомощна "черна" комедия. Не е за вярване, че и Йосиф Сърчаджиев, който много се опитва да блесне, и Пламена Гетова, и Деян Донков приличат на отливки от лошо нарисуван комикс. Но всъщност това си е логично следствие от отношението на режисьора към образите. Преди спектакъла, за миг макар, като метеор, през съзнанието ми премина мисълта, че на Дюренмат може и да му се размине. Грешка. И този път Ламбрев е бетон. Има логика. Защо на Дюренмат да му е простено, а на Шекспир не? Там му е мястото - в бетонобъркачката. В бетона на клишетата (за гротеската, парадоксите и пр. от 60-те), на илюстрацията, на лошия вкус. Но зрителят в какво се е провинил? Виолета Дечева |
Реплика от ложата Метеор от Фридрих Дюренмат. Постановка - Николай Ламбрев, сценография - Марина Райчинова, музика - Стефан Вълдобрев. Участват Йосиф Сърчаджиев, Кристина Янева, Деян Донков, Милен Миланов, Стефан Вълдобрев, Георги Къркеланов, Анастасия Ингилизова, Ненчо Илчев, Вълчо Камарашев, Мирослав Косев, Пламена Гетова, Иван Налбантов. Театър "Българска армия". Премиера - 17 януари 2003 г. |