Смешен филм за разплакване
Дали е измислена от Разказвача, или сама се е измислила? Идва от бялото на фантазията. Това е Дана. Куклена артистка. Живее сама и чака някой мъж да й падне от небето. В кукления театър играе "малкото прасенце", а иначе иска да е и "малко жена". Шантава е. Не влиза в стереотипа на "другите". Мечтае да се измъкне изпод похлупака на баналното всекидневие на театърчето и да отиде в Големия Театър. Опитва. Директорът на Големия Театър я харесва за чистачка. Дана обаче иска да е Жулиета на сцената, все пак "малко жена". Председателят на комисията в Големия Театър я отхвърля като неподходяща. И за Големия Театър се оказва прекалено шантава. И там има клишета, към които не пасва. Дана няма друг изход, освен да се от-измисли. И да се върне отново в бялото на фантазията.
Гледах филма "Рапсодия в бяло" на режисьора Теди Москов два пъти. Първият път със зрители. На места залата избухваше в такъв смях, че не можеше да се чуе какво става по-нататък. И аз се хилих до пръсване. Ама наистина си е много смешно.
Какво е бялото? Онова петно между Румъния и Гърция, където ни е разположена родината. Чиста проба анекдот. От тази голяма смешка България се ражда и по-нататъшното действие на филма.
Разказвачът "съставя" Дана (Мая Новоселска) с помощта на полицай (Ивайло Христов). Какъв простак! И въпреки че с неподправена искреност се опитва да ни пробута историйки за един, който убил баща си, заклал сестра си и т.н., Дана все пак се появява. Има умни и хубави очи. Иначе е една такава неугледна, повече синьо петно, отколкото жена. Повече груба рисунка, отколкото изящна фигура. Но пък страшно симпатична. Нахакана драка. Малко хулиганка. Успява да обиграе всяка ситуация така, че да ни преметне. И се чувствам приятно излъгана. Влиза Дана у дома с весели поздрави. Поздравява кого? Радиото! В кукления театър се кара с колежката си, коя е повече дърта и коя - повече курва, а всъщност се оказва, че играе в детско представление прасенцето, ой, милинкото то. Печели от тотото, но изгубва фиша. Проваля любовна сцена "в живота", като продължава да грухти като прасенцето на сцената. Измисля си любовници, с които разговаря по телефона, така че цялата улицата да се събере и да й се чуди на акъла. Опитва се да "влезе в образа на Жулиета", но понеже е ниска и трътлеста, не влиза в макета. Да не говорим, че представяйки прочутата сцена със стъкленичката, тя просто се напива. Страшна смотла е тази Дана, как да не й се смееш. Но пък е няколко души в едно тяло, как да й се не радваш.
Ами хората наоколо? Директорът на кукления театър (Филип Трифонов), ох, още един простак, е нафукан фръцльо, който си мисли, че много ги разбира тия работи, изкуството де, но всъщност си е жалък дърдорко. Артистите, може би някога погалени от магията на детските приказки, днес са халтуршчици, на които им все едно какво играят. Карикатури.
Председателят на комисията за избор на Жулиета в драматичния театър (Рангел Вълчанов) е онзи въртящ из устата си празни думи театровед, който много говори, но нищо не казва. Поредният простак! Нищожна душичка, опиващ се от собствените си глупости.
Касиерка на гарата (Светлана Янчева) говори с пълна уста и с омазнени от пиле ръце подава билет. Злобна и гнусна натура. Съща простакеса.
Управителят на старческия дом (Христо Гърбов) е циничен нахалитет, който си позволява да се гаври с възрастта. Е, стига простаци!
Всички тия хора наоколо са толкова гадни, че единственият начин да се спасиш от присъствието им, е да им се присмееш. Да се хванеш за корема и да се кискаш до примала. Да не говорим за непрекъснатите дребни смешки от рода на човек с рицарски доспехи излиза от мъжката тоалетна.
След прожекцията излязох прочистена от обществените токсини, лъчезарна, ведра, истински забавлявала се, уверена, че смехът е начинът да останем живи в онова бяло петно между Румъния и Гърция.
Вторият път гледах филма сама. И много ми докривя. Олющени стени (оператор Иван Тонев). Скучни сгради. Избеляло синьо и жълто по фасадата на театъра. Празни пространства. Телефони, които не свързват с никого. Самотна въртележка. Празна гара. Пътища заникъде. Дана отваря вратата на кукления театър. Блесва светлина. За кратко. За къде да тръгне, изобщо иска ли някъде да отиде и какво ще прави там? Затваря вратата и пак остава в тъмнината на безнадеждните си дни. Дана е изпусната мастилена капка от писалката на живота, застинала във формата на сълза. Няма с кого да говори, освен с някакъв гаров малоумник. Никой не я разбира. Подиграват й се. Не е част от нито една група. Падналият от небето мъж, когото Дана така дълго чака, харесва друга.
Обръчът от простаци е непробиваем. Все пак те са по-голямата част от човечеството. Простаците на високи постове, като директора на кукления театър, получават кравешкото одобрение на простакесата чистачка. Кръгът се затваря. Брънките правят система. Системата е всесилна. Дана не иска да се съобразява с този факт. Ами като не иска, да се маха.
Може би трябва да потърсим малко оптимизъм в бъдещето. В бъдещето обаче са само глуповато вдетинените старци. Това е, което ни очаква.
Тогава да се обърнем назад, към младостта, към черно-бялото нямо кино. Там си има железни правила. Когато сладолед падне в деколтето на дебела богата дама, е смешно. Когато бедно девойче се подхлъзне на бананова кора, е тъжно.
"Рапсодия в бяло" опитва да се движи по тези принципи. Явно, режисьорът там се чувства най-добре. Пък и миналото е по-сигурно от бъдещето. Няма го страха от случването. Дана влиза в черно-белия филм, най-после намерила истинската си компания. Простаците обаче не могат да й го простят. Опитват се да я измият, да я направят крещящо шарена като тях. Дана предпочита да изчезне в бялото, да потъне в нищото.
"Рапсодия в бяло" е разказ за изгубените поколения на една изгубена държава. Потискащо, особено ако ти остава още време за живеене в същата държава.
Филмът е далеч от психологическия реалистичен разказ. Действията се случват, водени единствено от прищевките на разказвача. Така избраната стилистика изключва въпроси от рода на "защо героят постъпи така, след като...", които най-често се отправят към драматургията на българските филми. Героите не са толкова човеци, колкото се водят по логиката на Уди Алън "и тогава аз нарисувах една алегория". При този принцип едноплановостта не дразни, а конфликтите се раждат от сблъсъка на "едното" с "другото". Изключението от правилото прави единствено Падналият от небето (Самуел Финци) и неговият образ се оказва камъче в иначе изящната пантофка на "Рапсодията". От една страна, Падналият от небето пасва към околната на Дана на среда, т.е. той също толкова примитивен, както и останалите герои. От друга обаче, неизвестно защо приема играта на куклената актриса и влиза в черно-белите й видения. Това го прави сложен образ, поражда вътрешен конфликт и въпроса "Защо точно той реагира така?". Филмът обаче няма време, нито потенциал да отговаря на подобни въпроси, тъй като те са насочени срещу добре защитената логика на разказа. Така този герой остава неясен и несръчно прилепен към избраната конструкция.
Малко тромав е и епизодът на срещата на Дана и Музиканта в началото на филма. Изобщо опитите на Теди Москов да се пробва и като лирик, засега остават на по-ниското стъпало на уменията му. Той може да открива едновременно и радостта, и тъгата в смеха. Там до момента е недостижим, като на места фантазните му отскоци достигат гениалността - например сцените със старците в кукления театър. Когато обаче Дана "хукне с вятъра", отново лиричен момент, емоциите спадат, а разумът престава да нашепва мъдрости.
А отговорът на въпроса, доколко дебютът в игралното кино на Теди Москов прилича на телевизионното предаване "Улицата", ми се струва излишен и напомня времегубене с главоблъсканицата "Открийте деветте разлики". Да, има много общи елементи между "Улицата" и филма, но това не ги прави идентични. Има много общи елементи и между театралните спектакли на Москов и "Рапсодията", има дори цитати. "Рапсодия в бяло" е блестящо екранизиран театър, като силата му е именно в симбиозата на двете форми на изразяване. Той носи дъха на киното в прекрасните операторски кадри, в представата за задуха в интериорите и виденията за безкрайност вън и в същото време е театрален с актьорското си присъствие. Свикнали сме киното да предлага повече реализъм, да бъде по-близо до естеството на нещата. Филмът на Теди Москов е по-близък до неговия театрален свят, но това е също начин да се стигне и говори за естеството на нещата. Кой е казал, че така кино не се прави?
"Рапсодията" позволява на големите актьори да се изявят в малки роли. Христо Гърбов и особено Светлана Янчева блясват в монологичните си сцени, не бих казала с непозната светлина, но достатъчно ярко и внушително.
Впечатляващо изпълнява своята партия и Филип Трифонов. Всички те обаче играят заедно, но сякаш не се докосват. Всеки е равностоен на другия, но не като партньор, а като соло-изпълнител. Всъщност това е логиката на разказа - отделните епизоди не са в съподчинителна, а в хоризонтална линия. От едното не следва другото. Само Разказвачът знае как ще ги подреди. И даже ми се струва, че ако гледам трети път филма, там нещата ще бъдат размесени и отново извадени от бялото под друг ред. Това е начинът на разказване на Теди Москов, вечната игра, разбъркването, жмичка със самия себе си, удряне по гърба и изкрещяване на "ти гониш", това е неговият стил. И както казва Аки Каурисмаки в едно интервю, "Когато човек намери стила си, трябва да прави всичко възможно, за да го запази. Втори собствен стил няма."

Жанина Драгостинова


П.П. Подкрепям тезата на Людмила Дякова, изразена в брой 3 от 2003 на в. "Култура", че БНТ едновременно е майка и мащеха на филмите си. Сигурна съм, че ако филмът бе оставен единствено в нейни ръце, тя нямаше да се погрижи той да има и екранна премиера, както го правят в Европа. Затова е радостен фактът, че една само аудио-медиа като "Дарик-Радио", която няма как да си запълни програмното време с филм, е помогнала финансово на визуалното изкуство при направата на филмово копие. Другите да се засрамят.


Жанина Драгостинова е завършила немска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Следвала е кинознание в НАТФИЗ. Понастоящем работи в БТА - "Паралели". Занимава се с публицистика. Нейни разкази са публикувани в сп. "Съвременник", "Пламък" и "Литературен вестник".
Рапсодия в бяло
2002
Продуценти: БНТ, Дарик Радио, Арт Фест, Бояна Филм
Сценарист и режисьор - Теди Москов
Оператор - Иван Тонев
Музика - Антони Дончев
В ролите: Мaя Новоселска, Филип Трифонов, Самуел Финци, Христо Димитров, Кръстьо Лафазанов, Христо Гърбов, Ирина Маринова, Златина Тодева, Ивайло Христов и др.