Очаквам - значи живея
Преди малко повече от 40 години, през 1962 година, Жан-Бернар Помие за пръв път идва в България. Това се случва непосредствено след участието му в конкурса "Чайковски", където получава почетна диплома за най-млад финалист. В края на миналата година той за пореден път бе в България, за да дирижира Софийската филхармония. Творческата биография на Помие като пианист и композитор е свързана с известни музикални фестивали и изпълнители. Свири с редица американски и европейски симфонични и камерни оркестри под диригентството на Караян, Даниел Баренбойм, Пиер Булез, Саймън Ратл, Генадий Рождественски, а също и на Константин Илиев, Добрин Петков и Йордан Дафов. Като диригент се представя с оркестри в Италия, Франция, Холандия, Швейцария, Австрия, САЩ, Австралия. Изнася рецитали в големите музикални центрове, а като камерен изпълнител има участия с квартет "Гуарнери", Исак Стърн, Ицхак Пърлман, Жан-Пиер Рампал, Ленард Роуз, Пинкас Цукерман. Дискографията му включва интеграли на клавирните сонати на Моцарт и Бетховен, на Баховите токати и инвенции, на Шопеновите валсове и Шумановите новелети. Педагогическата му работа е свързана с майсторски курсове в Лондон, Чикаго, Лозана, Мелбърн и Токио.
От 1999 година е артистичен директор на международно музикантско продуцентско сдружение.

- Идването ми в България преди 40 години беше истинското начало на кариерата ми - разказва господин Помие.
- Много пъти преди това съм бил в Русия. Първият ми концерт тук беше под ръководството на полския диригент Йежи Семков. В залата тогава присъстваше и американският пианист Юджийн Истомин, който след концерта ми предложи да замина за САЩ - доста изкусително за един млад пианист. Но трябваше да отбия военната си служба - аз съм осмо дете в семейството, всичките ми братя са били в армията и аз трябваше да го направя. А освен това исках, въпреки че можех и да се освободя. Службата ми беше доста привилегирована - свирех на пиано. После дойде ред да отида в Щатите. След това започнах да идвам често и в България, познавах всички - Константин Илиев, Добрин Петков, Панчо Владигеров и сина му Александър, Антон Диков, Йордан Дафов - хора, с които поддържах контакт. Някои от тези хора вече ги няма, но те не са изчезнали. Всъщност нищо не може да изчезне, всяко нещо, убеден съм, просто променя формата си на присъствие.
- Кой е най-силният ви спомен от това време?
- Бих могъл да кажа, че спомените, които имам от тогава, са семейни. Не просто изключително хубави, а семейни. Те са толкова силни, че всъщност не могат да се нарекат и спомени, защото не са свързани с неща, които човек може да остави зад гърба си, а са случки и събития, които не изтрива от съзнанието си и те остават като част от капитала за цял живот. Много е важно за мен, че виждам България отново. Времето не може да се върне назад, но периодът, в който живеем сега, поставя нови условия и акцентира върху различни ценности - затова човек трябва да продължава да работи, и то качествено.
- Как по-точно се прави това? Известно е - трябват талант и труд, но какво още е необходимо, когато говорим за професията на диригента и за изявата на солиста?
- С въпроса си попадате в сърцевината на важен за момента проблем. От една страна имаме диригент, който работи с оркестъра, със солистите, прави концерти. Има и публика, а тя има своите търсения и изисквания. От друга страна стои въпросът, след като всички тези елементи са налице, как най-добре да се използва потенциалът на артистите. Подобен въпрос е съществувал и преди - да речем и през осемнайсти, и през деветнайсти век, а и по-назад. Тогава обаче музиката и хората, които са я създавали, са били подкрепяни от аристокрацията. Докато се стигне до трудния двайсти век. Промени се възприемането на културата, появи се културната индустрия. А медийната култура доведе до лесната подмяна на общественото мнение. Всъщност това е нормално, защото работата на медиите до известна степен е тъкмо тази. Така обаче се появи конфликтът с културните и артистичните интереси. А сред всичко това се вмества и политическата култура, която трябва да съществува според правила. В тази конфигурация на пръв поглед изглежда, че за изкуството няма много място. Но ако разсъдим и се върнем към корените - там, откъдето индустриалната култура тръгва - ще видим, че в основата е необходимостта на човека да може да създава. И ако забравяме да поддържаме сега създателите на културните ценностии, какъвто е например един оркестър - тогава обществото ще изпадне в това, което наричаме обскурантизъм. А това ще е катастрофално. Защото музиката съществува и никой не може да каже, че животът му няма нищо общо с нея. Тя е като въздуха - не го виждаме, но го дишаме. И ако е лош - незабелязано го поемаме. А ако е добър - пак не се вижда, но го дишаме и това е добре. Едно общество има нужда ценностите му да бъдат защитавани. Смятам, че въпреки икономическите кризи по света, много е спешно да определим приоритетите, които да съхранят артистичните и културните ни пространства.

Всъщност целият ни разговор с Жан-Бернар Помие започна с един спомен - за това как съвсем младият пианист преди близо 40 години е хванал за първи път диригентската палка. Жан-Бернар е гостувал на Илия Темков вечерта преди генералната репетиция на концерт, на който е трябвало да свири Петата симфония от Чайковски. По време на разговорите Помие сяда на пианото и изсвирва цялата симфония. На следващия ден - абсолютно изненадващо за всички - на генералната репетиция Илия Темков подава палката на младия пианист и обявява, че той ще дирижира следващото произведение в програмата. Става дума за Симфониета от Чайковски. И според оркестрантите, и според самия Илия Темков Жан-Бернар се справя изключително професионално.
Ето какво казва Помие 40 години по-късно:
- Илия Темков е този, който видя пръв, че имам дарба за диригент. Това беше много важно. След него същото ми казаха и Караян, и Челибидаке, но Темков беше пръв. Така че за мен тези трима души са извънредно важни в кариерата ми.
- Кога един пианист, един инструменталист решава да се захване с дирижиране?
- Винаги съм искал да дирижирам. Като дете размахвах ръце, правех се на диригент, но свирех на пиано. В консерваторията имаше курсове по дирижиране, но истината е, че всичко започна, когато дойдох в България - тогава усетих, че ще стане. България играе много важна роля в моя живот.
- В Източна Европа, в страни като нашата трудно се избягва въпросът за цензурата в изкуството. Като човек, който може да погледне отстрани, мислите ли, че такава съществува все още?
- Въпросът е много широк. От естетическа гледна точка - мисля, че не. Не може да се каже, че една музикална творба тук и сега може да бъде цензурирана, както по времето на Сталин например. Но съществува вид цензура, който всъщност не би трябвало да наричаме точно така - става дума за едно познаване и признаване на някои правила. Въпросът в случая е в областта на абстрактното и опира до субективното мнение: тази музика ми харесва или не ми харесва, този композитор е велик или не е... Само историята обаче потвърждава или отрича такива заключения. Днес имаме и друг проблем - за съотношението между прокламирано качество и действително качество. Такъв проблем има и в политическата ни действителност. Не е въпрос на спор или бунт да се каже, че политиците трябва да разбират повече това, което правят - необходимо е да има по-ясни и артикулирани правила, за да водиш другите към по-добро. Ние трябва да преустроим ценностната си система. Андре Малро казва, че XXI век или ще е мистичен, или изобщо няма да го бъде - т.е. в този век или ще стигнем до други духовни нива и хоризонти, или ще разрушим всичко.
- Споменавате политиката и политиците няколко пъти. Интересувате ли се от тях?
- Не се интересувам от събития и имена, но когато си в културното пространство, трябва да знаеш какво място ти отделят обществото и политиката. През двайсти век влиянието на политиката върху всички артистични изяви е чувствително. В Източна Европа, в бившите социалистически страни това влияние е доста директно, при нас - по-малко, но политиката винаги се е намесвала в културния и артистичния живот.
- Кои са любимите ви автори и произведения, всъщност какво ви спасява, когато не се чувствате добре?
- Бих могъл веднага и лесно да отговоря, че това е красива фуга от Бах или нещо от Дебюси, Бетховен, Шуберт, Барток или Лигети... Но всъщност това, което ме спасява, е, че нямам определен, точен отговор на такъв въпрос. И тъй като нямам, цялото ми същество е насочено към очакването на нещо различно. А спасението на човек понякога е именно в очакването. Това е парадоксът на времето, в което живеем и който музиката почти изчерпва. Ние живеем в състояние на очакване, случва се да се движим, да мърдаме в свят на абстракции, на музикални форми, да се чудим как да намерим смисъла, как да определим приоритетите на духа и душата. Не сме длъжни да вярваме в тези неща. Но ако ви прищипят пръста - ще го усетите. Това не е доказателство, че душата съществува, но вие съществувате и страданието ви го напомня. Чрез музиката и любовта човек намира спасение тъкмо защото е поставен в състояние на очакване.
- Къде предпочитате да работите?
- Имам своите малки кътчета, имам вкъщи стая за музика. Но истината е, че сами по себе си тези места не ми носят щастие. Щастието е, че работя. Стига ми близостта на пианото, то ме привлича и аз ставам като онези магьосници, които търсят вода с пръчки. Живея в планината и, казано на шега, най-вярната ми публика са кравите. Когато стане студено, като истински средиземноморец у мен заговорва любовта към морето. И, ако говорим за щастие и нещастие, ще се съглася с Монтен и с Паскал. Първият казва, че е щастие да имаш библиотека, която излиза в градината. А според Паскал нещастието на човек идва от това, че не може да се отпусне и да почива в стола си. С други думи - трябва да носиш мир в сърцето и в главата си, за да можеш да се възползваш от благата около себе си.
- Какво бихте казали на тези, които не се интересуват от класиката, за да ги привлечете в концертната зала?
- Преди всичко не бих насилвал никого. Ако така е поставен проблемът - нека си представим, че един млад човек твърди: "Аз не обичам класиката!" И ако аз му отвърна, че не харесвам неговото "техно", това значи ли, че между мен и този млад човек съществува ненавист? Може би ако точно вие ми пуснете парче от това техно, аз бих му обърнал малко внимание и може би бих разбрал какво може да се харесва там - Сократ казва, че любовта е обект на познанието. Особеното при музиката е, че докато слушаш, трябва да мълчиш. Което буржоата не правят. Те слушат дискове в къщи и говорят през цялото време какво мислят и кого познават. Те просто притежават този диск. Но всъщност никога не са го слушали. Младите, които биха дошли в концертната зала, ще трябва да мълчат. А това ще оживи мозъка и мислите им, ще им даде насока и ще отвори възприятие, каквото може би досега не са имали. След това те може пак да кажат, че не обичат класическата музика, защото са били насилвани да я слушат, но може и да кажат: "Не знаех, че е така интересно." Затова културата и изкуството трябва да се пазят.
- Българският поет Валери Петров пише така: "Човекът без музика бедняк е последен, който даже не знае колко много е беден..."
- Това може би изчерпва всичко, което може да се каже. Важното е по един или друг начин светът да бъде спасен.

Яна Пенкин


Яна Пенкин е завършила българска филология в СУ "Климент Охридски". Работи като аниматор в сутрешния блок на RFI.
Разговор с
Жан-Бернар Помие