Дозата въображаемо
Проф. Виторе Колина, преподавател по история на политическите доктрини в Университета във Флоренция, изнесе своите виждания за "литературната колонизация" на Балканите от Запада по времето на разпада на Турската империя в рамките на международната среща "Митове в историята и историографията", организирана миналата година в София от сп. "Критика и хуманизъм". На същата среща бе широко обсъдена благотворно-зловредната социална роля на митовете (видени като тропи на историческото повествование), бяха коментирани националните митове, беше възкресена постановката, според която всички факти са конструирани и не съществуват независимо от даваната им интерпретация. По един или друг начин, в последно време разговорът за мита преживява своя поредна златна епоха.
Благодарим на проф. Колина за интервюто по повода, предоставено специално на "Култура".

- Каква е Вашата дефиниция за мит, за разлика от тази за идеология или стереотип?
- Митът е съвкупност от образи и представи, натрупващи се в сложно взаимодействие около един централен елемент, способен да влияе на емоциите на хората. В този смисъл митовете се различават от всякакъв рационален дискурс и, от една страна, успокояват и утешават в неволя, а от друга - мобилизират, подтикват към действие. Общото с идеологиите е именно в мобилизацията: идеологиите са също комплекси от образи, но основани върху концепции и аргументи, тоест - по-близо до плана на съзнателното и осмисленото. Все едно, смисълът и на митовете, и на идеологиите е да осигурят максимално участие и сплотяване на определени човешки маси, колективни субекти. И двата феномена са групови.
- Следователно какво би трябвало да е отношението към мита - като към структура, която служи за преодоляване, или като към клопка, чието преодоляване понякога става наложително?
- Зависи от дозировката на въображаемото в реалността. През XVII-XVIII в. светът се възприемал като нещо фиксирано, което може да бъде опознато едно към едно, а познанието се смятало за своего рода вярно отражение на реалността. Такова желание и такава възможност за трезво отношение към реалността вече не съществува. Към края на XIX в. земната повърхност е била почти изцяло опозната, така че се минало към виртуалните светове - от литературата и пресата до днешния Интернет. Въображаемото става все по-реално, ако мога така да се изразя. Когато говоря за мита като за дейна съвкупност от образи и представи, които помагат, имам предвид големите митове, описани и класифицирани от ред теоретици. Тези учени, както и всички ние - предвид нашата специфична обща култура - говорейки за митове, на първо място визираме класическите митове на Древна Гърция. Дълго време в историята (и историографията) митът въобще е все същият древногръцки мит с познатата структура и различно съдържание. И така чак до Великата френска революция, след която възникват качествено нови сюжети. Особено през втората половина на XIX в., когато европейската мисъл се отдръпва от Просвещението и позитивизма (а с това и от класическата митология като средство) и прелива към митове от типа на този за расата. Впрочем Розенберг1 нарича расата "митът на XX век". Струва ми се, че единно определение за мит може да се даде само до началото на миналия век, а всичко възникнало след това по една или друга причина не влиза в категориите на "големия мит". Да вземем например митовете, свързани с нацията и родината - те са все от среден мащаб, така да се каже. Тук се сещам и за един мит, изключително експлоатиран от хиляди произведения на френската литература опреди сто години - градът (Париж) като живо същество. Създаването на мита не е режисирано, съставните му елементи се групират или отпадат по силата на спонтанно центростремление. В края на XIX и началото на XX в. започва епоха, в която няма място за големи митове.
- Не е ли по-логично във времето на културна стандартизация, благодарение на свръхмощните средства за разпространение на информацията, да се появяват универсално приложими митове?
- Сегашните митове са по-всеобхватни, но и крайно краткотрайни. Ролан Барт говори за тях по начин, съвършено различен от моя. Това е, защото разглежда последното столетие. Да, те се раждат в глобализирана социална среда, която обаче е в постоянна трансформация. Барт говори за автомобила като за централен съвременен мит. Но той е несравним с този за Прометей, например, в съвсем различни позиции са. Автомобилът е част от баналното ежедневие и подлежи на непрестанния диктат на модата, която оправдава естетически технологическите му метаморфози. Пък и, като мит, е вече неактуален.
- Може ли да се твърди, че митовете се задействат в моменти на нужда: при неволя, казахте вие, или при промяна?
- Да речем, че елементите им са постоянно присъстващи и се сглобяват в най-явния си вид в по-изострени ситуации. Ето пример: в днешна Италия, Италия на правителството на Берлускони, един от най-осезаемите митове е този за успеха - нещо ново в този си вид за Италия, за разлика от САЩ. Вчерашният мит на деня пък беше Падания - опит някои къде по-основателни от административна и икономическа гледна точка, къде по-измислени проблеми и фрустрации на дребните и средни производители от Северна Италия да коагулират около идеята за привигилированост, различност и нужда от обособяване. Ломбардия е на един хвърлей място от Швейцария, за всички от Севера е лесно да се прехвърлят оттатък границата и да видят едно "съвършено" общество, което върви по мед и масло - сравнението с Италия просто се натрапва. Е, Боси2 съумя да организира и кондензира недоволствата от такова сравнение в съдържание на нов мит. Работливата и съвестна Падания възникна като антипод на бюрократичната и подкупна столица Рим с мудните учреждения, символ на южняшкото нехайно живуркане на гърба на Държавата. Но Падания никога не е съществувала като италианска област, тя е чиста фикция. Боси възкреси образи и ритуали от миналото, за да облече идеята: така се появиха зелената паданска риза, бракосъчетанията на открито, символичното оповестяване на независимостта на Падания чрез окупация на камбанарията на Свети Марко във Венеция с БТР-и и какви ли още не бутафории. Историята, приписана a posteriori, плюс недоволството, плюс желанието за автономия обусловиха временния успех на Боси. Но от няколко години употребеният от него мит се разпада. Някои от старите постановки бяха ловко възседнати от Берлускони, който сега ги включва в своята игра: обещанието за административна ефикасност, за олекотена бюрокрация, за свобода на конкуренцията, за изместване на центъра в трудово-правните отношения отново към работодателите за сметка на работниците и пр.
- Националната държава, расата, Падания, успехът на self-made-men, Европа без вътрешни граници, но с външни окопи - не е ли задължителна фигура на всичките съвременни митове противопоставянето висше-низше?
- Противопоставянето е винаги налице. Дори противоречието. В мита за Париж като живо същество, който споменах, се включват от най-титанични представи за френската столица, изпълнени със страхопочитание, до най-вулгарни нейни представяния - като куртизанка например. Но вътрешното противоречие не само не отслабва митовете, а и ги подсилва. То е малко като с мисълта на Уайлд - по-добре да те оплюват, отколкото хич да не те споменават.
- Кои са най-актуалните италиански митове и на какво реално състояние на нещата съответстват?
- Те са все дребнокалибрени... Вече казах за мита за успеха. Той е по-провинциален и "домашен" от американския, при нас много важно е не просто да успееш, но и да те видят, че си успял. Митът, на който залага настоящото правителство, е този за ефикасността - видите ли, строим една нова Италия, където всичко се изпълнява в срок. Стоте дни на Берлускони например. Той не спря да повтаря: "За 100 дни това ще направим, за 100 дни онова ще оправим" - реално погледнато обаче, за първите му сто дни в управлението се задвижиха само някои проекти за промени, до същински промени не се стигна. Вече е достатъчно самостоятелен и митът за превъзходството на частника... "Частното е хубаво", това е лозунгът - уляга убеждението, че частниците са тези, които действат мотивирано и творчески, влагат нещо лично в работата си, за разлика от държавните служители, които само чакат денят да мине. Този мит е свързан с атмосферата около идването на власт на Берлускони и екзалтацията на свободната пазарна икономика. Другите разпространени и доста характерни новоиталиански митове, за които се сещам, са свързани с манията за екологично хранене и с вече повсеместната младежка страст към доброволските акции и неправителствените организации.
- Имунизирана ли е академичната среда от митовете за всенародно ползване? В България доскоро съществуваше митът за висшиста - "ако не щеш да работиш, учи" - с увеличаването на броя учебни заведения, снижаването на критериите за прием на студенти, корупцията и безпринципността в средите на преподавателите и изтичането на мозъци, като че ли университетската диплома престана да бъде индулгенция...
- В Италия се казваше обратното: "ако искаш да си намериш работа, учи", а смесеното с възхита уважение към завършилите висше образование беше безспорен факт. Аз следвах през 70-те. Тогава семействата с нисък и среден икономически статус, които преобладаваха в Италия, виждаха инвестицията в образование като оправдан залог за бъдещо издигане. Беше престижно да имаш син или дъщеря в университета. Вече не е съвсем така, отношението се промени много през последните 30 години, в които университетът стана масов. През 80-те години броят на студентите се увеличи неимоверно, а качеството на подготовката им падна. Във факултета по Политология, където преподавам, от 100 човека, които се записват първата година, само 25 завършват последната. Пропорцията е катастрофална. През октомври миналата година започна една отдавна планирана академична реформа, която сериозно ни затрудни - от две специалности в моя факултет минахме на шест плюс две, организирани в сътрудничество с друга катедра. Аз лично приветствам настъпилите промени, струва ми се, че сега образователната система ще се приближи до тези 75% нереализирани студенти, за да реши проблемите поне на част от тях.
- На конференцията в Американския център говорихте за изследване, което сте правили с ваши колеги. Ставаше дума за западната митология, свързана с Балканите.
- Изследването беше много по-мащабно, конкретно политическо, но и с по-теоретични елементи - аз се занимах с града като вместилище на политически съдържания, други разгледаха различни международни исторически казуси. В процеса на работа имах възможност да се запозная с резултатите на тези мои колеги, които бяха анализирали "паралелните Балкани" - представата за Югоизточна Европа, кристализирала към края на XIX в. в западните страни, нещо във висша степен нереалистично и отговарящо на очакванията и необходимостите на същите тези западни страни. Да вземем Гърция например - през 1830 г. в Италия, Франция, Англия хората не знаят каква е тя в действителност и това, с което обичайно я асоциират, са старите митове. С реалността са запознати единици - например лорд Байрон, който отива на място, за да се бие на страната на гръцките патриоти. Като цяло обаче, по онова време кръговратът на информацията е твърде бавен и Западна Европа не е наясно дори с извъневропейски реалности като Щатите. Франция започва да контактува по-системно със САЩ едва през 1830-40 г., а дотогава борави само с митове по отношение на "земята на свободата и въплътените принципи на френската революция". Що се отнася до Балканите - на времето те се оказват благодатна почва за Западна Европа, бидейки достатъчно близко и достатъчно чужди. Те са идеалното място за литературни сюжети, вече невъзможни в собствените й граници. Представете си истински вълнуващ приключенски роман от края на XIX век, чието действие се развива в Лондон или Париж - нали щеше да изглежда съвсем недостоверен на съвременниците си, които вече владеят своята и на съседите си реалност и започват прецизно да я организират. Имайте предвид, че тогава вече е свършено с непредвидимите в пространството и времето пътешествия през континента (през XVIII в. на Русо му отнело месец да стигне от Женева до Лион, на кон и с карета, с нощувки в страноприемници и чудновати срещи и опасности по пътя) и на дневен ред са измерими в ритъма на железниците преходи от - до. На помощ идват Балканите, където може да се случат всички неслучваеми другаде неща. Интересното е, че част от узаконените от литературата образи и настроения по повод Балканите продължават да съществуват и до днес. Когато Боси се бореше за обособяване на Северна Италия, се чуваха гласове: "Дано не стигнем до балканизация на проблема". Мит: балканизацията е кървавото надробяване на земи от непримирими съседи. Цивилизованото разделяне е това на Чехословакия.
- Е, сега Балканите вече явно не са толкова нужни на Западна Европа като депозит на възможни истории. Какви са западните митове, свързани със западните реалности?
- Аз мисля, че след Първата световна война вече няма събития в ценностите и митологиите на буржоазните общества. В смисъл, че големите ядра са разтрошени на дребни и ефимерни ценности и митове, както вече казах. Има ежедневно производство на образи и разбирания, които се ползват и подменят с главоломна скорост, така че никое не се задържа. Щях да дам за пример мита за "справедливата война" в Афганистан - истината е, че той послужи в началото, задържа интереса известно време и сега почти не напомня за себе си. Ехото от войната отзвуча само за 3 месеца, новината вече не е актуална. В Италия обикновените хора се интересуват преобладаващо от дребната престъпност, която ги застрашава отблизо.
- Ако последните събития в световен мащаб не са достатъчно плодотворна митопораждаща ситуация, кои биха били? Каква е средата, в която най-лесно възниква мит?
- Предполагам - груповото състояние на дискомфорт. Опитайте да изкарате от релсите на навика някоя по-широка прослойка от населението и да я поставите в конфигурация от обстоятелства, която не им позволява да се ориентират по изпитаните начини - веднага ще получите куп фантастични решения на проблема. Примерно едно типично митологично решение е героят, който се появява изневиделица и спасява положението. Свръхчовеците са отлично познати от литературата (вземете граф Монте Кристо) и сработват чудесно: възстановяват справедливостта, отмъщават на лошите, помагат на слабите, връщат реда.
- Съществуват ли герои в историята? Фигури като Ататюрк възможни ли са извън мита?
- Според мен, понастоящем - не. Вярно е, че най-страшният враг на мита е критическото мислене. Но при по-внимателен анализ може да се каже, че за разрушаването на способността за мащабно митотворчество допринасят най-вече медиите. Те ни заливат с образи и информации и от една страна подриват възможността за аналитично, историческо познание, вярно е. Но от друга, с честата им подмяна тъкмо те развенчават героите и ги заместват с нови, също толкова мимолетни. Животът на политическите партии в Италия се развива паралелно с този на комерсиалните телевизии. В резултат на това, ако през 50-те години управляващата християндемократическа партия бе сбор от равностойни и равнопоставени лидери, отличавани от хората според качествата, показани в публичното пространство, през 70-те и 80-те същата партия се отъждестви изцяло с по един водач, разполагащ със съответна медийна маска. Въобще по света медиите доведоха до крайно опростяване на идеята за политическия сблъсък и го сведоха до схемата на боксовия мач - единият лидер в единия ъгъл, другият - в отсрещния. Загуби се съзнанието за нюансите, мотивациите, тънкостите, взаимовръзките.
- Щом расата е била митът на XX в., а митовете "нация" и "родина" от години отмират с изграждането на структурите на обединена Европа, кой би могъл да бъде митът на XXI век?
- Не бих рекъл, че ще съществува един-единствен. Ще са хиляди. Вярно е, че се оформят по-големи зони на принадлежност и на търговско-промишлени връзки, губи се патетиката на националната митология (всъщност сега ми идва на ум: в България едно от нещата, които ме поразиха, е привързаността на хората към патриотичните образи, усвоявани от училище нататък - този заряд беше типичен за Италия от детството ми, но отдавна вече го няма). Ако някой аспект от обединението на Европа е мит, той е благотворен.
- Накрая, като преподавател по политически доктрини, коя бихте отбелязали като най-освободена от илюзии и митове?
- Тази на Макиавели. Еднозначно. Неговата доктрина не е особено развита откъм философски елементи - той е живял във водовъртежа на същинския политически живот и се е отличавал със завидна наблюдателност. Това, на което е залагал, е ефективната реалност на нещата: излишно е да се заблуждаваме, че добродетелността е атрибут на Владетеля. Великите неща са ги направили владетелите, съумели да се държат встрани от добродетелността. Онези, които съвестно са се опитвали да се придържат към нея, често са опропастявали своите владения.

София, 2002 г.

Разговора води Нева Мичева



Разговор с
проф. Виторе Колина














































































1 Алфред Розенберг (1893-1946) - идеолог на юдейско-болшевишко-масонския световен заговор, главен редактор на главния нацистки печатен орган Volkischer Beobachter и автор на "Мита на XX век" от 1930 г.



















































2 Умберто Боси (1941), идеолог на Ломбардската лига (1984), превърнала се по-късно в Северна лига (1987), партия, чийто пик на национално одобрение е през 1992 г. През 1994 г. е част от първото берлускониево правителство, което пада и благодарение на неговото оттегляне. След известно време на откровена вражда, отново е в орбитата на Берлускони. Известен с истеричния си нрав, ненавистта си към Юга и показните акции за разделяне или федерализиране на Италия.