Ами ако стана друг
|
|
Самосъжалявам се искрено, че все не успявам да използвам колонките в "Култура", за да се отърся от всекидневните си (злободневните си) фиксации, и подхващам медийни теми. И то главно, за да се оплача в толерантна среда. Затова този път ще бъда пределно лаконичен. А и имам умерената надежда, че собственото ми проблемче, забило се в писмото ми като треска в ръката на дърводелец, оглежда централния проблем, който напоследък (по-силно от обикновено) клати обществото ни: кое е по-добре (или по-опасно) - да оставиш една институция (извън сферата на политическата власт) без контрол (да прави каквото ще), или да я контролираш политически? (Последното евфемистично се нарича политическа отговорност.) Уравнението щеше да мами с философската си перспектива, ако всъщност нямаше една единствена страна: дали политиците да се намесват само веднъж в институции на съдопроизводството, медийната регулация и пр. (при мандатното им конституиране), или трябва да имат право и на втори, и на трети опит... Всичко опира до шизофренния им страх от тях самите. Страх, че утре (със или дори без избори) може да съм друг. ... Та сега към проблемчето... Преди време Народното събрание възложи на СЕМ заедно с КРС в тримесечен срок да изработят стратегия за развитието на радио-телевизионната дейност в България. Тя, въпреки риска от известни ЦК-носталгизми, щеше да е цивилизовано занимание, ако не трябваше да се приема, според собственото му решение, от самото Народно събрание. Още тогава, радвайки се, струва ми се, на разбиране, но не и на подкрепа, заявих, че това противоречи на ЗРТ, според който развитието на медиите трябва да се регулира от независими органи, а не чрез политически вот. Така естествено се стигна до следващия акт в "стратегическия театър", когато Медийната комисия към НС върна Стратегията на независимите органи, за да отразят в нея бележките, които депутатите са направили, и в четиринадесетдневен срок да я представят отново, вече поправена. Няма да коментирам бележките, защото в случая не те са важни, а фигурата. Тя спокойно може да бъде наречена "симулакър". Ако решението на комисията се изпълни, а то ще се изпълни, мнението на депутатите, влизайки в стратегия, създадена от независими органи, вторично ще придобие статут на независима регулация. Политическото ще се качи на кораба на неполитическото. Механизмът на демокрацията ще се включи "на обратно". А и комисията може отново и отново да връща Стратегията за поправки - срок в закона няма. Това е перспективата на "лошата безкрайност", в която Народното събрание "на парче" иззема правомощията на регулаторните органи, които наведнъж им е дало. Казвам (със самосъжаление) всичко това, не защото нещо ще се промени, а за да го кажа, просто като израз на воля за реч. Имам усещането, че основният белег на "новото време" е тривиализацията на скандала. Или по-точно: нищо вече не може да предизвика публичен скандал, а най-обезкуражителният резултат от това ще е тъкмо затихването на волята за реч. А и волята за всичко останало. Това състояние в един прочут руски роман беше определено като "аволия".
Георги Лозанов
|