|
Ретро-визио-разказ Наименованието "Парен влак" е достатъчно красноречиво - навява спомен за "Ориент експрес", за дами с дантелени ръкавици и стилни шапчици, за мъже с фракове, рединготи и папийонки; въобще за онзи прекрасен и печален европейски период между двете световни войни, когато естетизацията на съществуването е била в своя връх, придружена обаче с привкус на декадентство и усещане за залез. В тези години на "състояване на края" България също е имала своите забележителни мъже и жени, своите впечатляващи случки и събития и предаването на Светослав Овчаров "Парен влак" пристига да ни осветли тъкмо за тях. Като например за създаденото благодарение на британската благодетелност (фондацията "Safe the Children") село Атолово или за един друг благотворител, но този път български, от Беломорието - Димитър Кудоглу, построил в Пловдив кръстения на него "Дом на благотворителността и народното здраве". Буквално пред очите ни в един упойващ ритъм пораства истинска история - но не само за благородното деяние, а и със съпровождащите го разкази за любов, власт, страст и пари. Някак неусетно потъваме в обаянието на наратива: потопени сме в една друга, доста инаква от тукашната атмосфера, когато жестовете са имали изключително значение, а начинът, по който присъстваш в общество, е бил твърде различен от сегашната, разположена почти на границата с неприличието непосредственост. С подобна сдържаност, изисканост, събраност ни облъхва и разказването - то не е експанзивно, натрапливо, агресивно, върви с ромоленето на планинско поточе, което полекичка те опива и те пренася в селения, за които няма други определения освен "мир, покой, блаженство". В историята се разтапяш, ставаш част от нея и - което е най-важното, - нямаш желание да свърши, ще ти се да продължава вечно. Вероятно точно поради това предаването "Парен влак" някак не ми стигна, не ми беше достатъчно - поисках си да има поне още един сюжет, та да станат три - колкото е числото на всичко сакрално на този свят. Светослав Овчаров не за пръв път показва, че е добър разказвач - нежен, поетичен, увличащ. Спомням си филма му "България - това съм аз", в който историята отново беше поднесена по възхитителен начин. Въобще разказването на истории си е негов специалитет и в "Парен влак" този му талант се разгръща със завладяваща сила. И тъкмо фактът на това завладяване е любопитен - оказва се всъщност, че днешният българин има нужда от историята, но не такава, каквата му се случва - бурна, помитаща, стихийна, а кротка, спокойна, тиха. Тв-разказването идва да компенсира тази именно липса, сглобявайки един ретро-сюжет, където единствено можем да открием погубената си умиротвореност. Към разказа прибавяме и визията, която също е ретро, също е, ако мога да се изразя така, де-моде - не в смисъл на остарялост и овехтялост, а в смисъл на другост на сегашното. Казано с други думи, предаването "Парен влак" е едно "несвоевременно" предаване в смисъла, който Ницше влага в това понятие - то излиза извън нищожните заядливости на настоящето, извън елементарните схватки на съвре/дребноте-мието, извън назидаващите и оцеляващи нужди на всекидневието, за да ни вкара в един друг топос, където водещ мотив са благородството, благотворителността, любовта към другия човек. Филантропията. Един ретро-визио-разказ, сътворяващ една ретро-визио-утопия, в която поне за половин час се откъсваме от ниските хоризонти на днешното си битие, за да се взрем в едни други, по-високи, които обаче, за съжаление, изглежда безвъзвратно сме изоставили в напусналото ни минало.
Митко Новков
|
Петък, ранна утрин |