Защо пиша масова литература?
Проблемът с масовата литература и писателя - "единствен и неповторим", освен патологичен, не може да бъде друг. Той е начин за избиване на комплекси. Това е толкова измислен проблем, колкото е измислен и "единственият и неповторим" писател.
Проблемът е несъществуващ, защото литературата или е специализирана, или е художествена, за краткост - масова. Едва ли някой може да си помисли, че Омир е сътворил "Илиада" и "Одисея" само за да докаже, че владее стихотворните стъпки до съвършенство или да сътвори нови. А може би Емили Дикинсън е написала стиховете си, за да обогати английския език с две нови думи?!
Писаното творчество е с цел да бъде четено. Да остави някаква точна информация за конкретни, състояли се неща, които има опасност да бъдат преиначени през времето (Шлиман все пак е открил Троя по Oмировите текстове). Да остави емоционалността на парчето време запечатана (виж "Панаир на суетата").
Когато читателят отказва да изпълни функцията си спрямо някой писател, то той (писателят) на мига се превръща в неразбран от масите мисловен гений. Обгръща се с всемирна тъга и започва да твори още по-нечетивни писания. А би могъл да започне да пише учебници и проблемът му би изчезнал на мига. Би могъл да "захване" някаква друга работа и така да бъде полезен на себе си. Би могъл да постъпи и като Лао Дзъ - да яхне бивол и да замине. Но, не.
Не всеки може да бъде Ален Роб Грийе. Започвала съм да го чета поне двадесет пъти. Опитвала съм да го чета като учебник, опитвала съм от снобизъм, всякак. Повече от седем страници не съм прочела, а от тях не съм запомнила друго, освен лутащата се лабиринтно мисъл и дълбокото желание нещо просто да бъде изказано по затруднителен начин. Като читател никога не си губя времето с "нещо", което не ми казва нищо, но го прави много претенциозно.
Може да ставам досадна с непрекъснатите примери от китайската литература, но в каноните за писане на добра литература ясно е казано: "Когато трябва да се изкаже нещо сложно и необяснимо, то това трябва да се направи просто и кратко. Когато трябва да се разкаже обикновена, позната история, трябва да се използва необичаен начин."
Това е основното правило в приказките, а те са масова литература. Този закон са владеели Достоевски, Дикенс, Чандлър, Хамет, Фокнър, Твен, Чапек, Агата Кристи, сър Артър Конан Дойл и всички, които създават истинска художествена, масова литература.
Брет Харт не е издаван в България. Това е пропуск. Този автор е нещо като Иван Вазов за американската литература. За мен няма по-ясен пример как простите човешки истории и взаимоотношения се превръщат в литература. Масова? Ами масова. Щом я четат масите (под "маса" разбирай брой хора, а не кухненска мебел).
Сега може да разрежем втория портокал - вулгарната масова литература. Тя е с много дълбоки корени. В основата й са Апулей, маркиз Дьо Сад, Едгар Алан По. Титани. Но както се знае, лошото не произлиза от лошо. А другото, което се знае, е, че масите, за да не се превърнат в кухненски мебели, имат нужда да се пострахуват, да се убедят, че не само те имат низки страсти, че насилието е присъщо само на човека - венец на природата! Ето.
Това е простата причина за съществуването на вулгарната (булевардна, жълта) литература. Литература ли е тя? Невероятно, но факт: литература е. Защо се мълчи по неин адрес? Ами защото няма какво да се каже. Тя всичко си е изговорила комуто е нужна. Кое тогава й е лошото? Лошо е, че днес точно вулгарната литература е критерий за масовост, но за това е виновно хоризонталното мислене на обществото (масите), а това е друга тема (виж "Хоризонталното общество" на Лорънс Фридман).
Джоан Роулинг е абсолютният представител на вулгарната масова литература за деца, например. От първата до последната страница на книгите, горкият Хари Потър олицетворява мечтите и представите на една английска домакиня и нищо повече (дори в "Томек на военната пътека" можеха да се научат повече полезни за едно дете неща!). Колкото материалното състояние на домакинята се подобрява, толкова по-беден на мечти и фантазии е животът на невинното момче. От друга страна, романите за Хари Потър са нагледно пособие за обема и нуждите от въображение на жените домакини от началото на ХХI век. Все е нещо!
Да си стъпим на родна земя. Това, което не може да бъде отминато, е аграрното мислене на писателите. Основното оправдание е: Ние сме малка държава, корените на всички ни са селски, любовта към земята е в основата на културата ни и т.н. Хубаво. Но не е вярно! Тези "обикновени", "малки" хора, с които всички кокетират, нямат ли и друг живот, освен видимия? Литературата написана върху "вътрешния" живот на коренните хора е толкова жалко битова, толкова унизително примитивна, че направо е нечетивна. Разказите тип Елин Пелин и Йордан Йовков днес будят интерес единствено у кучката ми, която старателно изяжда лепилото от кориците на сборниците. Този вид писания са заредени с някаква необяснима носталгия по задимени кръчми, кротък лаф, социалистическия реализъм и селския терк. Някаква горест по яденето и пиенето в компания те хваща здраво и направо ти къса сърцето. Тази литература какво дава на днешния читател, който и без нея е изпълнен с носталгия в собствената си държава? Ама тя била малка, селска държавица. И Шотландия е малка държава с фермерско население, но има Хърбърт Уелс, Мюриъл Спарк и още. Всичко е въпрос на мислене.
За пореден път цитирам Конфуций: "Единственото, което отличава хората от животните, е културата им" и "Предназначението на човека е да мисли, не да се мъчи в непривични движения. Ако е трябвало да бъде действен, щеше да ходи на четири крака..." и да има хоризонтално разположен гръбнак.
И ето как изглеждат мислещите-пишещи у нас днес: като болни от логорея скокливци. Такава тежка, тромава мисъл е надиплена в съвременната литература, че и Грийе би завидял. Мисловни напъни без последствия. Мисловен запек. Език - беден, журналистически. Стил - шаблонен. Там, където авторът си омръзва сам, прибягва до алкохол и марихуана. В замяна на това този тип автори са вездесъщи. Те са на няколко места по едно и също време. Лично познавам няколко такива. Винаги очаквам да ги видя галопиращи по улиците с изплезени езици, за да не закъснеят за поредния "интелектуален" форум.
Има литература, която не е масова и не е специализирана. Не търпи критика и се чете само в тесен кръг - приятели и роднини. Но пък се води художествена. Ще дам пример. Работех във вестник като редактор (отчетох се на съвременна българска поезия и проза; изчезнаха ми комплексите и съмненията, оправи ми се настроението и още хубави неща ми се случиха). Дойде един млад човек, в прекрасно здраве и с богатирска физика и каза, че пише разкази. Каза още, че трябва да публикуваме някои от тях. Взех да ги чета. Попитах го защо ги пише? Отговори ми, че имал свободно време. Попитах го какво чете? Четял "Труд" и "24 часа". Попитах го какво работи? Бил шофьор. И докато четях и говорехме, просто го видях. Видях как вечер стои сам в стаята си, защото беше добро момче, а добрите момчета никой не ги търси. Видях как майка му говори всяка вечер едно и също. Видях монотонния му бит и го разбрах. Той каза, че разказите му били философски. Разказите му бяха анализи върху статии от "Труд" и "24 часа". Имаше заемки и от телевизията. Докато бях редактор, видях и други неща, но те ще си останат за мен. Този човек нямаше с кого да общува, за да не кажа нещо друго. Липсата на общуване води до нуждата от изказване (виж "Неврозите" на Фройд и "Влияние на хормоните върху социалните проявления на Аз-а").
Ако се държим за думите, голямо объркване ще настане. Литературата трябва да се определя като "четивна" и "нечетивна". Иначе погледнато, всеки може да си изказва мислите. Още от древна Гърция хората са осъзнали нуждата си от споделяне и са правили определени за тази цел места. Да благодарим на Бога, че има и мълчаливци. И остана третият портокал - самият пишещ. Откъде тази нужда за писане? Защо е този стремеж към увековечаване на "Аз"-а? Днешните хора успешно общуват с телевизора и компютъра. Буквите съвсем скоро ще бъдат постигнати от участта на невмите - ще бъдат неразчитаеми. Още днес може да се види как ще изглежда човекът от бъдещето - насълзен поглед, втренчен в телевизора, и уста, пълна с пуканки. С коя ръка да вземе книга?
И непрекъснато си мисля за Библията и приказките.
Животните опикават определен терен с цел да бъдат забелязани от врага, от приятеля, от когото е нужно. Това е техният начин за общуване. Категоричен и ясен. Разбираем.
Първите хора са се рисували по стените на пещерите, за да си маркират територията. Пеели са, за да привлекат повече индивиди от противоположния пол. И са започнали да си разказват истории, защото животът им е бил невероятно еднообразен. Смъртоносно еднообразен. Изключително подвластен на бита. Както и днес. А никой не иска да умре от скука. Къде-къде по-приемливо е да загинеш в битка с великани и дракони.
С какво започва Стария Завет? Започва с Бог и неговите творения. Продължава с такива родословни връзки, че са малко тези, които могат да се оправят между клони, колена и разклоненията. Следват чудеса, проявления, песни, заповеди, пророчества... Масова литература отвсякъде! Доказва произхода на всеки човек на тази планета, обвързва го с другите хора.
Писането е с цел да се обясни чудото на живота. Отпреди Библията, та чак до наши дни, всеки го прави по свой начин. Чудото на живота се състои във въпроса: защо на тази земя има изобщо хора? Какво е това нещо "човек"? Всичко, което човечеството прави, е, за да разбере: Кой съм аз? И ако съм "Аз", защо съм от "масата"?
Има един руски автор, който също не е издаван у нас - Макс Фрай. Пише фантастика. В един от томовете му има следната история: някъде, в някакъв паралелен свят, има една библиотека. В нея са подредени всички ненаписани книги на земята. В определен момент някой може да попадне там. Той може да прочете колкото книги иска. Но не може да ги изнася. Авторът твърди, че ненаписаните книги са по-ценни от написаните. Защото са самият живот. Мисля си, че всъщност в тази библиотека има шест милиарда библии - житията на всеки един от човеците. Ето, това става за четене, но наистина е по-добре да не бъде написано. Шест милиарда тъжни четива наистина са в повече.
И за да сложа край на рязането на портокали, искам само да кажа, че точно за това литературата е масова. Създадена е от някаква частица на масите.
Не всички клетки в един организъм са носители на нещо ценно. Има и ракови клетки. Щом ги има, значи трябват. Без болести и проблеми човечеството би угаснало в скука. Без вулгарната масова литература не би имало с какво да се сравни останалата.
Аз пиша масова художествена литература и обичам кървящи ребърца на скара. Пиша я, не за да отбележа, че съм била тук, а за да отбележа, че докато съм била тук, нещата са изглеждали по този начин. Свободното си време прекарвам в архивите. Категорична съм, че времето криви фактите. Не искам това да им се случва. Затова съм намерила своя начин да ги оставям непокътнати. Не одобрявам думи като "интелектуалец" и "елит" (първото определение за интелектуалец отново е дадено от Конфуций и означава "образован чиновник"). Когато срещна "интелектуалци" (било то писатели), винаги се замислям: дали физиологическите им отпадъци миришат на пачули и лавандула? Т.е. - не харесвам култови превземки.
Пиша приказки за хора, седящи пред телевизора и хрупащи пуканки. Моите приказки имат вулгарен край. А има ли култов край? Има ли елитарен край? Никой, освен Каварадоси, не е успял да пее пет минути след смъртта си! Масовата литература не се пише с Брайловата азбука. Напротив.
Да се държим естествено и да не забравяме, че глупостта с претенции се вижда най-ясно чрез думите. И няма значение как се нарича.

Мария Станкова


Мария Станкова е автор на социално-психологическия роман "Наръчник по саморъчни убийства", на криминалния трилър "Искам го мъртъв" и на сборника разкази "Седем разгневени жени". През 2001 г. издателство "Стигмати" публикува романа й "Каталог на душите По", за чиято гледна точка Милена Кирова писа, че е "поместена в една система от идеи извън корените на родната социалност, в една философска и мирогледна теория, която е подчертано чужда за българските традиции". Станкова проявява интереси и в областта на драматургичното и филмовото писане.
Или как точно една криминална писателка обича трите портокала


Досега в разискванията що е масова литература и какво да правим с нея участие взеха Милена Кирова (вж. "Магията в жълто", бр. 38/2002, и "Реализъм в мръсносиво", бр.40/2002), Емилия Дворянова (вж. "Защо не пиша масова литература?", бр.46/2002) и Владимир Трендафилов (вж. "Масовата литература като вид недостиг", бр.41-42/2002 и "Класиката като вид излишък", бр.1/2003).
"Култура" подновява поканата да мислим масовата литература/култура с оглед на българския й режим на действие.