| Компас в окото | |
|
Може да изглежда парадоксално, дори перверзно, че човекът, смятан за най-големия жив фотограф в света, не показва истински интерес към медиите. Чувства се много по-щастлив, когато разговаря за живопис и рисуване - изкуства, чиято образност някога изглеждаше заплашена от появата на камерата. Но когато Анри Картие-Бресон заговори за фотографията като за "мигновена рисунка", той не просто се отпуска, той ни кани да проникнем в сърцевината на неговото изкуство. Преди няколко години покойният Робер Доано ми каза: "Анри обича хората да си мислят, че е изоставил фотографията заради рисуването, но го виждам как изскача иззад триножника с камера в ръка." Игрова представа, типична за Доано, чиято жизнерадостна фотографска конфекция често пъти представлява комичен контрапункт на строгите композиции на Картие-Бресон. Но е типична и за Картие-Бресон, който и в живота, и в изкуството проявява остроумна духовитост и невъзмутима ирония, способна да подведе всеки, опитал се да го хване натясно. Не случайно той често се подписва с издаващото галско шегобийство "En Rit"*. Хуморът му е и най-очарователната страна на ловкостта, с която защитава личното си пространство и отбягва неудобството от ласкателствата. На 93 години Картие-Бресон прилича на пенсиониран бизнесмен. Разбира се, това е само най-новата от маските, които си е слагал през годините, за да отклони вниманието от себе си и да запази "невидимостта", толкова решаваща за изкуството му. Облечен спретнато и ежедневно, с младежка кожа, меки сини очи и готова усмивка, сега той се движи бавно, но у него все още има нещо от балетната грациозност, характерна за метода му на снимане: с готовата камера той буквално ще затанцува - често на пръсти, докато намери подходящата позиция, от която да снима. Въпреки че вече се познавахме, това е първото ми идване в парижкия апартамент на Картие-Бресон, на две крачки от Лувъра. Поздравява ме с шеговито извинение. "Опасявам се, че не говоря английски", изрича на перфектен английски джентълменът, завършил в Кеймбридж. "Няма значение, отговарям на френски, аз пък не говоря френски." Усмивка, учтив жест с ръка към стола и ние се настаняваме до просторния прозорец на апартамента. Поводът за срещата ни е скорошната публикация на "Landscape/Townscape", богата колекция от фотографии, правени в града и сред природата, всяка една шедьовър на композиционната грация. Но Картие-Бресон не гори от желание да говорим за фотография. "Не обичам много да гледам снимки - свива рамене той, - обичам да ги правя и толкова." Сочи към стените на апартамента. "Да виждате някъде да висят снимки?" Хвърлям поглед наоколо. Малка картина на Макс Ернст, любимия сюрреалист на Картие-Бресон ("Сюрреализмът е всъщност литература; наистина", казва той и усещате съпротивата му да се впуска в отегчителните теории на движението); няколко скици на фламандския експресионист Констант Пермеке и удивителен портрет на Самюел Бекет, правен от приятеля на Картие-Бресон Авигдор Арикх. Но освен поканата за изложба от колегата му, фотографа на "Магнум" Елиът Ървит ("Обичам Елиът, такъв хумор"), други снимки не се виждат. От прозореца виждам парижкия пейзаж, който Картие-Бресон познава най-добре. Пред нас се е ширнала градината на Тюйлери, а отвъд нея, от другата страна на Сена прекрасно се откроява някогашната железопътна гара, музеят Орсе. Меката октомврийска светлина със своя слаб жълтеникъв оттенък току-що е отстъпила на тежкото сребристо на ноември, придавайки на гледката нюансите на сивото. Изглед, който внезапно разпознавам от фотографиите на Картие-Бресон, всъщност по-скоро от многобройните рисунки, които му е правил. Странно, но първия път, когато видях рисунка на Картие-Бресон на този изглед, тя ми напомни на фотографиите на Андре Кертеш, снимал площад "Вашингтон" от прозореца на нюйоркския си апартамент. Но докато Кертеш е направил със снимката запис на нещо познато, Картие-Бресон го е погалил с рисунката си, изследвайки онова, което би трябвало вече да знае наизуст. "Да", съгласява се Картие-Бресон, "рисуването е напълно различен начин за използване на времето. То е медитация; наистина". На ниска масичка отстрани до стола ми лежи книгата, която знам, че е имала основно влияние върху формирането на чувството за графичност у Картие-Бресон. Тя съдържа две монографии на художника и теоретика Андре Лот, преподавал на Картие-Бресон през 20-те по фигура и пейзаж. Лот е кубист, а работите му, макар и често чаровни, не са широко известни днес. "Всъщност той не беше голям художник, казва Картие-Бресон, но беше много голям учител, а това вече е голяма рядкост." Питам дали теориите на Лот са наложили академична гледна точка върху чувството за композиция у Картие-Бресон. "Не академична, не. Аз свързвам тази дума с нещо стерилно. Но той учеше на уважение към класицизма и показваше продължението му у Сезан и след него. Беше велико вдъхновение и студентите му много го обичаха." Анализите на Лот за перспективата в живописта са свързани с интереса му към ритъма на композицията и играта на светлини и сенки. Той пише например за "екрани" - негов термин за сменящи се планове на светлина и мрак, изградени, за да създадат чувство за дълбочина на картината. Разбирането на Картие-Бресон как един план може да въздейства чрез друг се вижда на страниците на "Landscape/Townscape". Малко преди смъртта си Лот казва на Картие-Бресон: "Всичко идва от рисуването". Усещам, че бившият ученик не би заявил пълното си несъгласие. На това отгоре, Картие-Бресон знае, че фотографията и рисунката имат обща отправна точка - гледането. "Наблюдавал ли си някога хората в галерията? Повечето нямат понятие как да гледат. Застават за момент пред картината и смятат, че са я видели." Посочва към впечатляващото сгъваемо столче-бастун. "На това мога доста комфортно да прекарам половин час пред Шарден в Лувъра. Обичам да копирам майсторите, особено Рубенс. Много е важно да го правиш. Алберто Джакомети е правил много копия." Вероятно променяте копираното? "Разбира се, трябва да го правите. Иначе е буквален препис. Напълно мъртъв!" Когато говори за художници, Картие-Бресон се вълнува като дете. Малко изненадващо е, че този майстор на черно-бели изображения има особена страст към Матис и Бонар, двама от най-великите колористи на ХХ век. "Цветът е нещо друго, разбира се, но всичко се връща към окото", казва той. "Веднъж, когато фотографирах Бонар, той ме попита: "Защо точно сега натиснахте копчето?" Аз посочих към една от картините му и казах: "Защо сте сложили този жълт нюанс точно там?" Засмя се, защото разбираше за окото." За голямо удоволствие на Картие-Бресон Моне често е идвал в кооперацията, където е апартаментът му. "Често идваше при един колекционер на долния етаж и освен това изучаваше Тюйлери. Идваше и Сезан. Понякога, когато излизах, погалвах колоната на стълбището - по времето на Моне нямаше асансьор - просто така, за късмет. Засмива се на себе си. "А знаете ли, че веднъж видях Дега по улицата, на улица "Лисабон". Баща ми ми го посочи. За Дега се разправяха много забавни вицове. Че имал огромен компас, с който щял да изпоплаши моделите си, като ги ориентира по него!" Последната забележка ми припомня твърдението на Леонардо, че художникът трябва да има "компаси в очите си". Струва ми се, че Картие-Бресон трябва да има и компаси, и транспортири, и безчет измервателни уреди, за да може толкова бързо да уцели композиционния момент, когато фотографира. "Въпрос на геометрия е", казва над едно място, докато чертае въображаеми фигури върху повърхността на една снимка. Но тренираността на неговото геометрично око със сигурност идва от постоянната му отдаденост на рисуването. Когато определени критици смятат рисунките на Картие-Бресон за маловажни в сравнение с фотографиите му, това е все едно да се пренебрегват писмените изчисления на някой голям математик или физик. Емоционалната енергия във фотографията на Картие-Бресон се охлажда от рисуването, което освежава и прекалибрира несравнимото му око. Онези, които го смятат за старомоден, просто не гледат работите му. За сравнение, съвременни фаворити като Джеф Уол, Андреас Гурски и Сам Тейлър-Ууд са крайно академични и старомодни в композициите си. По-късно, когато обядваме заедно със съпругата на Карите-Бресон - фотографката Мартине Франк, фламандска красавица, чиято елегантност се разпростира чак до творчеството й - и двойка техни асистенти, забелязвам, че Картие-Бресон се взира - очевидно безцелно - в нещо наблизо. За момент съм развълнуван от гледката на този възрастен човек, изгубен в собствения си свят. Скоро обаче разбрам, че отново съм подведен от маска. Картие-Бресон вдига ръка и меко моли единия асистент: "Можете ли да махнете онзи жълт плик от лавицата? Не отива на формата й." Обръщам се да видя как махат плика - но вместо да изглежда сковано формална, подредбата на лавицата сега изглежда по-свободна, дори спонтанна. От едната страна има висока около 35 см африканска скулптура. "Донесох я от Брега на слоновата кост преди 70 години", казва Картие-Бресон. Отново се обръщам към него, но погледът му минава покрай мен към скулптурата и вероятно през седемдесетте години на собствената му кариера. Прави онова, което е правил през целия си живот - със или без камера или молив, онова, което всеки аспект от неговото творчество ни окуражава да правим и ние; прави го като че ли го прави за първи път: Гледа.
Пол Райън
Превела от английски Ирина Илиева |
Среща с Анри Картие-Бресон * Непреводима игра. Изразът се произнася "анри" и в същото време напомня за смях, смешно (бел. ред.) |