|
Има и лъчезарни филми... Поредният гаф на БНТ |
|
|
Националната телевизия изпусна поредния нов български филм. Не, нямам предвид пусна, защото този глагол е зареден с позитивност - нещо се пуска, тръгва, поема своя път... Докато в случая БНТ тихомълком излъчи "Г-жа Динозавър" (сценарист Рада Москова, режисьор Анри Кулев) в ранен предколеден следобед и буквално "уби" филма. Ако това е прецедент, може да се атакува недомисленото програмиране или случайно проявената небрежност. Но, за съжаление, не са малко случаите, в които филми с копродуцент БНТ минават незабелязано на малкия екран; да не говорим, че някои от тях, пак незнайно защо, дори не стигат до него. Затова ми се струва, че има нещо шизоидно в поведението на националната телевизия - майка и мащеха за собствените си филмови творения. От една страна, телевизията произвежда филми. През последните години непрестанно поощряваме, при това основателно, дейността на Центъра за телевизионно филмопроизводство по отношение на количеството и качеството на българското кино. Факт е, че няма филм на оптична лента, в чието създаване БНТ да не участва. Защо тогава е това откровено пренебрежение към екранната съдба на тези произведения? Навсякъде по света, щом филмът е за голям, а не само за телевизионен екран ("Г-жа Динозавър" е точно такъв), той се показва първо по кината, а след година или поне след шест месеца се излъчва по телевизията. След това идва ред на видео, сателит и т.н. Това е общоприета практика и на никого не му идва наум да я променя, защото прецедентът би довел до скандал. Щом като у нас това правило не се спазва, ясно е, че в регламента за разпространение на филмите нещо куца и би трябвало Националният филмов център и Националната телевизия да си изяснят позициите. Не го казвам като ментор, а като редови зрител, който копнее за празник с премиерата на български филм. Оплакваме се, че зрителите са отчуждени от нашите филми и въобще не ги гледат. Навярно някои и заслужават тази си орис, въпреки че аз, без да съм краен патриот, мисля, че българската публика трябва да познава българското кино. Само че това изисква и подходящи условия - най-малкото да се направи подходяща премиера на филма, т.е. появата му да бъде добре "изиграна". "Г-жа Динозавър" притежава всички качества, за да предизвика филмов празник. Талантлив, артистичен, ведър филм, който сам по себе си излъчва празнично настроение и би бил радостно преживяване за малки и големи. Още повече, че това е първият детски филм от шест години насам след "Разговор с птици" (режисьор Румяна Петкова, на който сценарист също е Рада Москова, а продуцент - Анри Кулев). Веднага чувам възражението, че на кино в най-добрия случай филмът ще бъде видян от няколко хиляди зрители, докато телевизия се гледа от стотици хиляди. Така е. И все пак да не избързваме с каруцата пред коня. Въпросът е принципен. Дори да приемем, че телевизията е ревнива и болезнено иска първа да излъчи филма, защо прави това инкогнито, без каквато и да било предварителна реклама?! Толкова често сме свидетели на масирана рекламна кампания за предавания и рубрики по Канал 1, които не само не си струва да бъдат гледани, а и е срамно, че ги има. Докато "Г-жа Динозавър" е стойностен филм и аудиторията трябваше да бъде подготвена за среща с него, най-малкото, защото е удостоен от името на Българската национална телевизия със Специална награда "в лицето на сценариста, режисьора и оператора за талантливо продължаване на успешните традиции на българския детски филм" на ХХV национален филмов фестивал "Златна роза" във Варна 2002. И след като гафът вече е факт, не можеше ли да бъде показан втори, че и трети път през Коледните и Новогодишни празници. Но да не затъмнявам с реторични въпроси добрата енергия на "Г-жа Динозавър". Да се върна към филма и неговото истинско послание за доброта, обич и хармония. Защото в освирепялото ни битуване стремежът към тези естествени човешки прояви звучи наистина архаично - почти динозавърски. Шегата е заложена и се обиграва от авторите още в заглавието: "Г-жа Динозавър" - сблъсквайки уличния сленг "баба динозавър" с "г-жа динозавър" като представа за благородство, достойнство, финес - добродетели, които май са на изчезване в отчаяните ни усилия за оцеляване. Заглавието като че ли е предизвикателство и към зрителите, петимни за нормално кино с човешки истории (без трупове, кръв и насилие), разказани талантливо и артистично. Кино, което затрогва и те прави по-добър - при това без патетика, а елегантно-остроумно. Но в заглавието се съдържа и известна доза автоирония. Преди години за Рада Москова терминът "мохикан" беше комплимент заради усилията й да пише приказки, куклени пиеси, детски сценарии ("Куче в чекмедже", "Горе на черешата", "Тони", "Разговор с птици"). В днешните условия да се прави кино у нас, особено детско, фамилно или както ви харесва, е още по-трудно и усилията вече не са мохикански, а направо динозавърски. Тук се сещам и за мотивацията, с която на Анри Кулев бе присъдена "Златна роза" за цялостно творчество през 1994: "заради усилията му на художник и продуцент да изплува до "Гребена на вълната" от подводния свят на пазарната икономика". А по повод на финансовите трудности около създаването на "Г-жа Динозавър" самият Анри е категоричен: "Човек трябва да е пълен ненормалник, за да прави тук и сега кино". Явно е, че и у него има много динозавърско. Затова пък малките героини от филма твърдят, че много, много обичат динозаврите, а от всичко написано дотук и аз се улавям, че си падам по тях. Мнозина биха се учудили как така точно Анри Кулев, известен с мрачната си ирония, с вкуса си към гротеската и абсурда, белязали и анимационните му творби, и игралните му филми: "Смъртта на заека" (който имаше нерадостна съдба и почти не беше показван през 80-те) и "Бащата на яйцето" (който пък през 90-те като че ли изпревари готовността на зрителя свободно да преодолява жанровете, да реагира на постоянно променящия се стилистичен ключ и да се възторгва от алхимичната смес на яркото зрелище, вещаещо мрачен апокалипсис), изведнъж прави нежен, лиричен, светъл филм. Но може би се забравя, че режисьорът е автор и на няколко детски анимационни филми от поредицата "Анини приказки" по Стефан Цанев: "Кой вижда по-надалече", "Приказка за пътя", "Как маймуните произлезли от човека" - творби, в които авторът се отнася с пълно доверие и уважение към малкия зрител, предлагайки му сложно изобразително и пластично решение, търсейки философска задълбоченост чрез ироничен тон, без да го подлага на изпитание, но и без да го залъгва със сладникава дидактика. Затова тези филми се радват на еднакъв успех и сред деца, и сред възрастни и ни повече, ни по-малко са класика в жанра. Така че, според мен, Анри Кулев съвсем естествено стигна до необходимостта да направи "Г-жа Динозавър". Дистанцията между филм и зрител се стопява още в първите кадри, когато главната героиня Нуша надниква от екрана и приобщава зрителя, правейки го свой довереник. Той е увлечен и въвлечен в действието, чувства се участник и съучастник в случки и събития. Оттук се поражда и неговата адекватна реакция, приемането на "играта" в двата пласта на повествование: реалистичния и приказния. Първият е социално-психологическата канава на филма - директната фактура на нещата от живота, изнервена и изнервяща реалност, която включва Семейството на Нуша: Бащата (Иван Радоев) - актьор, който се опитва да гради кариерата си без протекции, затова остава все на втори план и се чувства като аутсайдер - нерешителен и пасивен. Майката (Стефка Янорова) - "бизнес дама", която се бори за дребната си дрогерийна търговия с акулите на пазара, но не е сломена и не се предава. Самата Нуша (София Каменарова с Награда за ярко екранно присъствие от "Златна роза" 2002) - очарователна умница и хитруша, живееща във и със света на възрастните, но едновременно с това обитаваща свой собствен свят от динозаври и глухарчета, където доброто има много измерения. Рамката на семейния портрет естествено се оформя от обичайните за средностатистическото българско семейство кавги и свади на тема: "животът е труден и кой е виновен". Но в тези епизоди авторите не се оставят на завладяващата проза на бита, а си позволяват приятелско намигване, решавайки ги с анимация и театър на сенките. Това поражда известно отстранение, разрежда напрежението в епизода и води зрителското възприятие към усещане за фарс и гротеска. Семейството на Жужа: Липсващият баща - загинал като алпинист. Майката (Линда Русева) - напориста и преуспяваща бизнес дама. Делова, вечно заета и отчуждена. Комичният, та чак смешен бодигард - още едно намигване, че докато изживяваме мутренската епоха, можем да я погледнем и от друг ъгъл. Многознайката Жужа (Мадлен Урс Зурбек) - прагматична, забавна и не по-малко очарователна. Двете малки актриси са невероятен дует и благодарение на тях и най-намислените ходове и реплики от сценария зазвучават автентично във филма. Не бива да се пропуска и друг забележителен персонаж - кучето Дино и подгласниците му Рики, Тики, Дики - или както "улисаните" възрастни ги наричат, "тинтири-минтири". И ето, че стигаме до г-жа Динозавър или бабата на Жужа (Мария Каварджикова) - актриса, която след гибелта на сина си се е отказала и от сцената, и от правото си на личен живот. Тя именно е свързващият персонаж между реалността и поетично приповдигнатия, приказно-романтичен втори план на филма, в който са вплетени елементи на мюзикъл с лек ретропривкус. Дотук като че ли всичко е посипано с проблясващия брокат на търсена старомодност. Героинята на Мария Каварджикова е като персонаж от друго време. Актрисата умело балансира между условност и реалност - ту е приказна фея и мъдра орисница, ту силуетът й графично се откроява, напомняйки фреска от "art nouveau", ту изглежда модерна, съвременна жена, самотна и тъжна. Но нейното излъчване трепти от някакво постоянно озарение и това е заслуга колкото на самата актриса, толкова и на оператора Светла Ганева. Алпинистът чичо Ангел (Любен Чаталов) също изглежда малко архаичен със странното си хоби да моделира птици от хартия. Напомня онази порода изчезващи хора с постоянен стремеж към непостижимото съвършенство. За мен и двамата герои са своеобразен реверанс, жест на авторите към хората, съхранили своята духовност и нравствено благородство, въпреки и напук на чернилката на живота. И дори да изглеждат в някаква степен непригодни и не на място в днешния прагматичен свят, те са тези, които ще предадат щафетата на следващите поколения. Като фраза може и да звучи високопарно и помпозно, но във филма внушението идва без преднамереност и патетика. В този втори план на условност съвсем естествено се проектират: Залата с гигантските кристали. Неслучайно изразът "чист като кристал" се обиграва на няколко пъти и прозвучава с всички възможни полутонове. Загадъчната стая с костюмите в театъра и тяхното "мистично" оживяване във великолепен анимиран етюд. Ателието, пълно с хартиени птици, устремено застинали пред полет, като предизвестие за поанта - стотици хартиени птици, реещи се волно в синьото небе. Всичко това е направено във филма зрелищно, спектаклово, с анрикулевски артистизъм и овладяна визия. Като че ли отново сме свидетели на авторово намигване: "Приказки в живота няма. Това е просто филм". Филм, в който драматург, режисьор, оператор, композитор, художници, актьори - целият екип професионално, талантливо и с въображение ни забавляват, без да ни залутват в приказни миражи, но и без да ни захвърлят в сивотата на действителността. Животът е пъстър, цветен, различен и е достатъчна една детска усмивка, за да го стопли, да го озари. Затова дълго след филма отзвучава поетичният рефрен: "'Човек' така погрешно човека го наричат. Човек са два човека, които се обичат." Иначе си е "happy end". Но кой е казал, че всички истории трябва да завършват мрачно?
Людмила Дякова
Людмила Дякова е завършила кинознание във ВИТИЗ (1979). Редактор е в сп. "Кино". |
Г-жа Динозавър Продуценти: Кулев Филм Продукция, Бояна Филм, БНТ; с подкрепата на НФЦ Сценарист - Рада Москова Режисьор и продуцент - Анри Кулев Оператор - Светла Ганева Художник - Анастас Янакиев Скулптор - Руси Дундаков Музика - Любомир Денев В ролите: Мария Каварджикова, Стефка Янорова, Иван Радоев, Любен Чаталов, Мая Новоселска, София Каменарова, Мадлен Урс Зурбек и др. |