Обор до черквата
Смайващо за мен прозвуча едно изявление на кмета Софиянски в "Неделя 150" по "Хоризонт" на 12 януари т.г. Той не можел да забрани на собствениците на парцел в София да правят с него каквото поискат, защото това щяло да прилича да влезе в чужд апартамент и да заповяда на живеещите в него как да си разположат мебелите. Това противоречало на изповядваната от него философия. Съждението изглежда впечатли водещата Лили Маринкова, та тя го остави да виси във въздуха известно време без продължение и след това смени темата.*
Разговорът със Стефан Софиянски беше за известния ъгъл на "Руски" и "Раковски" в София, до Руската черква, където собствениците - Ащром груп - искат на мястото на сега съществуващата градинка да построят бизнесцентър в обем, уверяват ни те, повтарящ обема на печално известното кафене, и после галерия, съборено през 70-те години, въпреки протестите на интелигенцията тогава. Дебатът да се строи или да не се строи там тече от години и не само в архитектурната колегия. Вестник "Култура" нееднократно е писал за това. Въпросът за строежа явно отново е напрял, но не това ни интересува в случая.
Интересното в изявената от кмета философия е играта с ненамесата в чуждата собственост.
В борбата срещу колективистичното мислене през последните 13 години, дясното през цялото време се опираше на идеята за свободата - съвсем естествено, още повече, че воюваше срещу изградено и бетонирано егалитаристично съзнание. Идеята за равенството нямаше как да не отстъпи - реалиите на живота я пометоха. И от елемент на обществения живот и колективната психика я сведоха до това, което е: една Идея за Равенство. На нейно място се издигна Свободата, Индивидуалната свобода.
Обаче, дали поради бързото отстъпление на колективното, дали поради силата на натиска върху Равенството, дали поради народопсихологически особености, както биха казали някои, но идеята за Свободата бе въздигната у нас по-високо, бе й отредено да играе в обществените отношения по-голяма роля, отколкото дори в страните, където тя по традиция е властваща, например САЩ. Стигна се до нейното абсолютизиране.
Това абсолютизиране на свободата днес можем да съзрем навсякъде - от споровете около съдебната система до споровете по образователните процеси. Това абсолютизиране на свободата, така откровено изповядано от Стефан Софиянски, в случая би означавало, че ако Ащром груп би решил да построи обор на парцела до Руската черква, нищо не би трябвало да може да го спре, тъй като той е суверенен собственик; и като е такъв, ще може да изкарва кравите си на паша сутрин и да ги прибира вечер. Стига обемът на обора (единственото споменато от кмета ограничение) да бъде спазен.
Точно споменатото все пак от кмета ограничение прави изказването му несериозно. Защото с хората от чуждия апартамент все пак живеете в един вход - и не ви е безразлично тяхното отношение към стълбите, мазето и асансьора, бих казал дори, че не ви е безразлично нивото на хигиена, което те поддържат вътре в апартамента си.
Има, все пак, ограничения, които общото живеене налага. И които стоят, все пак, над свободата на субекта.

Христо Буцев














* Редуването на различни интонации, на различен ритъм и дължини на "секвенциите" в предаванията на Лили Маринкова в зависимост от участниците, темата, обществения й интерес и т.н. със служебни, но и със смислови паузи е един интересен въпрос. Като в истинско произведение (на изкуството), в нейната журналистика случващите се пред микрофона изказвания понякога придобиват допълнителни смисли и в ритъма на говорене, но и в паузите. Паузите понякога са по-опасни за интервюирания, отколкото захапката на водещата. (б.а.)