Да си горд, че си... | |
Пристъпвайки към написването на този текст, дълго време се чудех как тонът му да излезе възможно най-слабо дидактичен. Но ми се струва, че това е така или иначе неизпълнима задача, доколкото в него желая да изразя две мои все още пресни и силни възмущения - ето защо предварително се извинявам и за приликите му с жанра "съчинение по преживяно". Първата ми фрустрация е от наскоро проведената (19 - 20 декември 2002) в Париж конференция на Френската асоциация за изследвания върху Балканите, чиято понякога "балканизираща" стилистика е прекрасно илюстрирана от собствения й девиз: "Ние ви отваряме вратите на Балканите!". Натрапващата се тук аналогия с метафори на колониалисткия дискурс като "вратите на Ориента" (сещам се и за неотдавнашното подзаглавие на списанието на Асоциацията Homo Balkanicus) беше само един от моментите, които можеха да минат за оскърбителни - чудя се например кой беше съчинил названия на панели на конференцията от типа на "Балканските общества в мутация" и пр. Със сравнително малко изключения прочетените и от французи, и от специалисти от региона доклади не надскочиха повърхностно екзотичното равнище, характерно по-скоро за тиражираните от медиите образи на мутиращия Homo Balkanicus - етнически конфликти, точки на напрежение, религиозни радикализми, хилядолетни линии на цивилизационно разделение (млада изследователка на Хърватия направо се извини, че участва в конференция за Балканите, след като нейният обект на проучване явно не спадал към темата). Дори реномирани специалисти от френския Национален център за научни изследвания (CNRS) не казаха на публиката нещо повече от това, че например в Албания живеели и мюсюлмани, и християни, и че старите религиозни разделения били все още ясно изразени. Почуда можеха да породят и избраните от Асоциацията критерии за селекция на рефератите - така например, изнесоха се цели два доклада за курбана в България, при това анализиращи социалните функциии на ритуала в два съседни региона на страната. Така освен с впечатлението, че в страни като България обреден добитък се коли под път и над път, по-голямата част от публиката си тръгна и с извода, че на Балканите гражданското общество още не се било състояло в смисъла, в който се е състояло на Запад - поне според думите на един от водещите на конференцията. Според друг пък основната задача на балканолозите все още било разобличаването на национализма във въпросните страни. Не че нямаше и контрапункти на това вече изглеждащо хем изтъркано, хем зловредно ("балканизиращо") говорене, ала общото усещане, с което и аз си тръгнах, беше по-скоро за един преекспониран до втръсване геополитически дискурс и прекалено доминиране на темата за "лошия" национализъм. На този фон завръщането ми в София със сигурност ми се отрази като отрезвяващ душ. Имам предвид в частност вече анализираната и от Ивайло Дичев телевизионна новогодишна програма със стигащия до пароксизъм идентичностен кич - поредната манифестация на една ясна от доста време тенденция в българските медии, заели се да култивират патриотично чувство с комбинации от традиционна национална символика и някакво по-общо балканско въображаемо. Излъченият по Канал 1 спектакъл "Два свята" с неговия блудкав коктейл от образи на националната идентичност (антични театри, траки, фолклор, страдание под чуждо иго и пр.) се вписва съвсем естествено в тенденцията на реабилитация на "вечните български стойности", окончателно изковани по времето на зрелия социализъм, както и на интелектуалците, свързани с тях. Всъщност тези "стойности" никога и не са били сериозно поставяни под въпрос. Миналата година се стигна (след откриването на паметник на Живков) и до логичното честване на дъщеря му, на която се пада заслужено ролята на изобретател на българщината, такава, каквато я разбираме и до днес. Амалгамата от култура, национализъм и патернализъм, на чийто етикет пише българщина, е до такава степен инфантилизирала нашето общество, че ние вече и не сме в състояние да си представим интелектуалци, които да не ни говорят за нашите "корени", да не ни разбулват истините за нашата "народопсихология", не можем да си представим култура, която да не ни посочва кое ни е "в кръвта", кое е наша "традиционна" ценност или "съдбовно" и "историческо" проклятие. Нищо чудно, че по същата национална телевизия възкръсна и предаването "Всяка Неделя", важен източник на популизъм, патернализъм и "патриотична" култура по живковски. За действителната слабост на гражданското общество у нас говори например фактът, че не само никой интелектуалец, но и никоя правозащитна организация не реагира след циничния материал "Щастливи цигани", излъчен миналата година по въпросното предаване. Глас зад кадър говори в продължение на десет минути, че мръсните цигани само правят деца и крадат последната стотинка от джобовете на честния трудолюбив българин, и никой не възразява на това... Никой не се впечатлява и от грубите и цинични обръщения към просещи деца, отправени от бивш автор на пошли фейлетони в клюкарско списание, който понастоящем се подвизава по телевизиите като съвест и съдник на обществото. Напротив, след същия възмутителен репортаж идват пак традиционните разговори с Хайтов (Бог да го прости!) относно неподражаемия Левски, пред когото всички сме грешни и жалки, относно забравените от нас "национални идеали" и пр. Всеки гост в "горещата линия" се чувства длъжен да актуализира по свой начин и характерната морална присъда на идентичността: какви сме ние, българите, защо сме такива, какви са нашите традиционни български ценности и пр. Гостуването в последната "ВН" на създателката на спектакъла "Два свята" - този все по-често явяващ се на екрана страдалчески образ на българщината - кулминира и в решителна разправа с "интелектуалеца-безродник" в лицето на Дичев. Оскърбителният език на Кеворкян надмина всякакви очаквания: малкото мислещи хора в българските медийни и интелектуални среди се оказаха "еничари" (споменато три пъти), "платени журналисти", "драскачи", "медийни мутри", "задници", "хрантутници", "спекуланти нещастни", гризящи "костите на народа"; и всичко това гарнирано с цитати от Библията, "леля Ванга" и Ботев. Най-ясното свидетелство за крайната форма на деменция, завладяла обществото ни, е фактът, че медиите вече не ни внушават друго, освен етническа идентичност - "да си горд, че си" - на първо място българин! Интересно ми е само да разбера дали някой наистина смята, че ще създаде по този начин гражданска мобилизация ("не сме единни") в едно общество, в което такава хронично липсва, и че ще реши някакви социални и духовни проблеми, обяснявайки как трябвало да се върнем към "традициите"? Мислят ли наистина медийните звезди, че ще възпитат граждански морал чрез морално напълно ирелевантни представи, като тези за "корените", "кръвта" и "предците" - това, че ние сме българи, а пък другите не са? Действително ли в телевизията вярват, че култивирането на гражданска солидарност сред българите се спъва най-вече от факта, че не слушаме с нужния трепет "Излел е Делю хайдутин"? Частната bTV е дори на път да засенчи националната телевизия по форсирането на "традиционните ценности" в техния традиционен за България неграждански и дори анти-граждански облик. Етно-кичът в новогодишното шоу на Слави Трифонов беше толкова прекален, че дори предизвикваше (за първи път) смях. Причудливите дрехи на Ку-Ку бенда, извикващи едновременно идеята за предци и за извънземни, излъчващите нещо средно между наци- и хомоеротика черни кожени панталони и стегната юнашка фланелка без ръкав на Слави преподнесоха един доведен до фарс идентичностен нарцисизъм. На сцената излизат прабългарски ханове и се леят чалги, пеят се македонски песни (в кафанизиран юго-стил, но пък иначе "автентично български") и се пускат дебилни подигравки към цяла една съседна нация, която едва ли е много по-нова и "измислена" от българската. Отново бих запитал какво отношение имат към решаването на множеството ни наболели проблеми по същество безсъдържателните изтъквания на "уникалната" ни култура и "старата" ни история (за каквито може да претендира всеки народ)? Дали скудоумните историйки за ханове и царе, атаките срещу македонци, цигани, турци и пр. ще вдъхнат гражданско чувство на "етническите българи", оглавяващи развихрилия се мафиотски бизнес, и ще спрат криминализирането на политическата и на съдебната ни система или превърналите се във всекидневние експлозии и атентати в София и пр.? За жалост, в същата инерция на идентичността пребивава и сладурското шоу на bTV в неделя сутрин "Сблъсък". Фактът, че двамата водещи успяват да прокарват - покрай шоуто, което няма претенции да бъде "сериозно" - и някои свои съвсем сериозни "национални позиции", беше неслучайно оценен от лидера на една фашизоидна партия, който дойде лично в студиото и раздаде статуетки и грамоти на водещите. Меко казано, намирам това за скандално. Един от симпатягите съвсем без шега вика, че щял да се бие за Пиринско, ако оттам решат да "се цепят". Двамата младоци никога не крият симпатиите си към каузата на една от страните в студиото, а пък аудиторията от ВМРО е вече абонирана за всеки нов сблъсък. По темата "Македония" централните български телевизии вече изглеждат тотално истерични, но пък какво може да се направи, след като дори в академичните книжарници откриваш все повече параакадемични книги със съответното патриотично съдържание - например на историци от фондация "Тангра" и заглавия от типа "Българите - първите европейци", "Фалшификации на българската история" и пр.? Да не говорим пък за разни съмнителни издателски къщи като "Жар птица", избълвали през миналата година тонове антисемитска литература - нищо - както знаем от историята, ние, българите, сме "традиционно толерантен народ"! Право казаха по "Всяка Неделя", че никого не сме горили с напалм и не сме хвърляли атомни бомби; и че можем да се гордеем с историята си. Предлагам в такъв случай към плодовете на "традиционните" ни ценности да добавим и "възродителния процес" - нали и до ден днешен говорим все за "възраждането" на българщината? Мисля, че бих могъл с една дума да определя резултата от изминалите дузина години преход, поне в т.нар. културна сфера - провал. Тези години не излъчиха никаква нова интелигенция и не създадоха никакви граждански ценности. Старото си се оказа най-доброто - живковските интелектуалци, които в приятна романтична носталгия ти четат уроци по патриотизъм, мекият унес на българщината, на традицията и на предците. И старите филми са си най-готини - "На всеки километър" под прозорците на Президентството и на Министерския съвет - защо не, какво пък толкова са се развикали? Както някои отбелязаха, единственото любопитно нещо е, че реабилитацията на цялото това наследство от зрелия социализъм протича в "Новото време". По медиите виждаме амбициозни и дори образовани млади хора, но тези нови лица далеч не променят старата стилистика; напротив - четат ни същите поучителни истории на националната идентичност, и то с доста по-агресивен тон. Питам се дали след всичко това имам право да се гневя на "балканистичните" дискурси, които ме подразниха преди няколко седмици в Париж - на повърхностните геополитически търсения ("етнически конфликти" и "точки на напрежение"), на раздухването на традиционализма и на негативния екзотизъм на Балканите, или на втръсналото и на мен изобличаване на "балканския национализъм"? Искам да бъда разбран правилно: не съм против "националното" въобще, нито против "традиционните ценности", ако някой ги чувства като ценни. Не споделям и илюзията за съществуване на някаква добра "гражданска" нация (например, френската), която често противопоставят на лошата "етническа нация" на Балканите. Това, което намирам за все по-непоносимо в България, е липсата на ясно заявена в обществото алтернативна позиция - своеобразен контраудар на идентичностния кретенизъм, който ни залива всеки ден от екрана, от вестниците и дори от сергиите с книги. И все повече се боя, че нямам достатъчно аргументи да се противопоставя на любимата реплика на един известен парижки специалист по история на България - "C'est comme ca dans les Balkans!"* *"Така е на Балканите!" (фр.)
Чавдар Маринов
Чавдар Маринов е магистър по философия на Софийския университет и по история и цивилизации на Висшето училище за социални науки в Париж. В момента е докторант в същото училище. |
|