|
Любовта през Възраждането
Когато казваме "възрожденец", "възрожденски човек", имплицитно носим наум представата за строг домашен морал и патриархални норми на обществен живот. Рядко се замисляме до каква степен тази представа е произведена от литературата, изобщо изкуството, но също така и от етно-историческите науки през първите няколко десетилетия след Освобождението. Няма да бъде пресилено, ако кажем, че патриархалният характер на българина става видим тогава, когато е вече в процес на безвъзвратно рушене. Това, което знаем за него, са твърде често образи на желанието, породени от съзнанието за носталгична (и в този смисъл безопасна, някак си даже безотговорна) отдалеченост. Липсва история на интимното - както и още много други истории - през Възраждането. Един интересен опит да се запълни тази празнота в културната памет е книгата на Иван Радев. Тя защитава идеята, че зад високия проект на Българското възраждане, обсебил литературата и литературознанието от по-късно време, трябва да видим (поне) още един проект, слабо изявен в публичното пространство, свързан с прояви на удоволственото, приключенски-увлекателното, еротично обсебващото... Заедно с трезвите и премерени стопани е имало авантюристи - понякога патриотично изявени и тогава приети като образи на различното, но все пак свое, българско; друг път неуспели и обречени да бъдат нехранимайковци, развейпрах хора... И все пак според Иван Радев "авантюризмът е болест на интелектуално надарените и неспокойни личности"; "авантюристът... ако реши, би могъл да просперира в йерархията, да създаде семейство и завидно положение..." Авторът не търси мотивите, не анализира причините, не гадае психологическите дълбочини, в които се ражда българският възрожденски авантюризъм, но затова пък конкретизира проявите му в реални хора с реални съдби. Обработен е огромен исторически, етнографски (особено краеведски с акцент върху търновския регион) документално-архивен материал. Изплуват образи, някои от тях познати като "вечния самотник" Васил Априлов, ексцентричния бунтар Раковски, фаустовския дух на Петър Берон; други са малко известни, но още по-любопитни: архиепископ Йосиф Соколски, хаджи Йордан Брадата от Елена, "аргонавтът" хаджи Викентий, Иван Замбин, Атанас Некович... Авантюризмът най-често върви заедно със засилената потребност от еротичен живот или това, което Иван Радев малко по възрожденски нарича "плътски нагон и увлечение". Приносният характер на книгата се проявява още в една посока: способността за любовна увлеченост прави видима и жената през Българското възраждане. Упорито, търпеливо и благосклонно към нейните спорадични прояви и недоразвити способности, с неподправен пиетет към Жената авторът е издирил и е направил почти невъзможното да скрепи поредица от "женски" истории, без да насилва публицистично твърде оскъдния документален материал. Така, върху фона на някои известни мъже, се появяват Венета Рашева (Ботева), Наталия Петрович, Рада Мамарчева, Елена Мутева, Станка-Николица Спасо-Еленина; "жени с биография" като Екатерина Стойоглу, Евгения Кисимова, Малтица Станчова, та дори и скандално известната Гранда Мола... Изобщо, Възраждането е представено в персоналистичен план, историята се случва в съдбата на необичайната личност, в способността за единично надмогване на социалната/патриархалната норма. Ако, разбира се, не подозрем, че тези норми са толкова непоклатими и строги само в нашето (модерно) съзнание. Книгата на Иван Радев ни кара да се замислим върху това. Милена Кирова |
Думи с/у думи Иван Радев. Любовните истории и авантюризмът на българина. Изд. Слово, Велико Търново, 2002 |