Руси Дундаков
по снимки и спомени
Имаше такава рубрика в сп. "София" - рисунка на млад автор. В броя от 1978 г. е моята рисунка, запазен е от майка ми. Имам двама сина, разликата им е четири години. Единият завърши философия и се занимава с музика - в "Тибетски сърца". Другият е точно обратното - спортист, завършва ВИФ. Никога не съм искал някой от тях да продължи моя път...
Това е снимка от участието ми в първата младежка изложба. Открих, че съм правил и фигура на Лили Иванова за един филм. Аз съм работил в киното 30 години. Фигурата вероятно не е влязла във филма. Тя е от гипс, край морето някъде е, струва ми се - на плажа при Ропотамо. Тази фигура я взривиха. Беше замислено като последния кадър от филма - тя трябваше да отиде в небето. Скулпторът във филма беше Антон Горчев, а самият филм се казваше "Язовецът". Това е някъде 81-ва година.
Тук намирам една снимка, която е от 1983-84. Правил съм глава на Луис Бунюел - доколкото знам, тя е в Гугенхайм. Първата изложба с нея беше в Пловдив и тогава тя беше в гипс. През 88-ма имах една изложба тук, на "Руски" 6, където тази глава беше сложена като гърне върху изгорял дървен кръст, висок два и петдесет. Бяха три глави: на един стенописец, който се помина - Тошко Петров, другата на Сашо Дяков, моя приятел скулптора, а в средата беше тази глава на Луис Бунюел. Под главите висяха табели с надписи: "Луис Бунюел не се страхуваше от буржоазията", под Александър Дяков - "никоя буржоазия", а под Тошко Петров - "никаква буржоазия". И една малка камбанарийка имаше отстрани, на която пишеше също върху табелка: "От нейния звън се страхуваше буржоазията". Аз даже не знам в кой Гугенхайм е, но имам снимка.
Това е портрет на Георги Божилов-Слона - май че е в Националната галерия. Това е профилът, едното око на главата е палитра, има три дупчици, като изворчета, три жлебчета, в които самият Слон си сложи боя. Има още змия, кукумявчица...
Тази работа е в Атина. Пак 1985-86 година. Това е портрет, не е просто глава. Тук има едно орленце, едното око на момичето е окото на орлето.
Ето сега това е нещо, което съм правил миналата година в Плевен - чешмата. Пет метра и 20 е висока. На централното пано е "Богородица живоносен източник", а страничните са св. Георги и св. Димитър. Релефът е 8 сантиметра. Релефът по принцип не търпи фас, затова в Египет фигурите са така представени - главата в профил, тялото във фас, краката пак в профил... Та това е точно в центъра на Плевен и е ритуална чешма по случай 100 години от създаването на БЗНС. Инициативата и средствата са на БЗНС-Мозер. Тук ми се иска да спомена името и на областния управител, който се казва Милчо Илиев. Човек с изключително градивно поведение.
Правил съм три чешми - в Петрич, Княжево и Плевен. Първата ми е през 1983-та в един манастир на 6 километра от Петрич. Те и трите чешми си приличат. Искам да се знае, че са от един човек правени. Нарочно ги правя така, както си приличат църквичките, а пък са различни. Не ги подписвам. Само втората е подписана - заради момчето, което работеше с мен. Всъщност той изчопли имената ни. Тя е в Княжево, на излизане от София, по пътя за Владая вдясно. Също е грамадна, три и седемдесет със св. Георги. Свети Георги съм направил с женска глава, пък никой не обърна внимание. Там проблемът с фасовите изображения е същият. В православието навсякъде има фас, а казах за релефа, че не го търпи. Много трудно е да излъжеш камъка така, че да работи главата и в три четвърти, и да не се променя изразът.

Плевенската чешма

Иконографията на иконите е на художничката Светла Койнова. И княжевската чешма, и плевенската са по нейни рисунки. Затова главата Св. Георги е женска - направила си е автопортрет. Аз го запазих, защото е изключително интелигентна. Височината на централната икона на плевенската чешма - Животворен източник - е два и десет. Изключителна интелигентност на линията, особено на излъчването на главите, невероятно светли и чисти хора - Богородица, Христосчето, главицата му е 12 сантиметра, а има и ъгълчета в устните, и слъзното каналче беше направено...
Направих чешмата в Плевен за 82 дена - не сам, разбира се. От врачански камък. Ходил съм няколко пъти след откриването и изпитвам срам. Да, да, много ме е срам. Срам ме е не заради самата работа, а заради неудобството, сякаш съм изоставил близък човек...
Аз не държа на това да съм художник, искам да съм човек. В този смисъл неудобство да видя чешмата е чисто човешко неудобство. Даже не знам дали е позитивна тая дума художник. Струва ми се, че е прикритие, нещо, зад което човек застава много пъти невидим, уж заради изкуството. Не е позитивна тази дума, както не е позитивна и думата уважение, искреност... Изключително ценя думите. Като идвах насам, се сетих за етимологията на думата улица - "у лицата" на хората. А за нас употребата й е за нещо, по което се движат хора и коли. Думата битие - за нас тя е чаршаф, кюфте, дюшек, а коренът е бъйт, бъдене...
Когато човек живее в общество, взаимоотношенията личност - общество са регламентирани. Но ми се струва, че истинският живот на човека е нещо трето, извън тези задължителни взаимоотношения. Примерно любовта... Човек не може да излезе от себе си, каквото и да прави. "Единственият начин да напуснеш себе си, е да се промушиш през другия човек, обичайки го". Преди толкова години Хераклит казва: "Всичко, което виждаме наяве, е смърт, всичко, което виждаме насън, е сън." Каква композиция от думи, не можеш да извадиш нищо, звук не можеш да извадиш. Случка сама в себе си. Практически изводи не можеш да направиш. Защо казвам, че животът е изненадващ, че истинският живот е нещо трето. Той е нещо, което е съвсем встрани, изненадващо встрани.
Наскоро един ми разказа как негов съсед починал. И вика - трийсет години сме съседи, Киро се казва. Като отишъл на погребението, видял - на некролога пише Методи. Значи сигурно е почнало от шега да му викат Кирил. Вероятно е бил и деликатен човек и му е омръзнало да обяснява. Защото колкото пъти е казвал: не, не, този съм, те си викали - Киро си и край. Ето затова казвам, че е изненадващо някъде встрани.
Говоря за истинския живот. Например един от световните шампиони по бокс средна категория. Дневният му режим е: работил в бакалница 14 часа, 6 часа е на тренировки, 4 часа спи. Тия 6 часа ги наричам истинския му живот. Другото е задължително - личност - общество. То е над емоциите. Или участваш, или не участваш. Ако не искаш да участваш, отиваш в гората, където ще бъдеш само личност.
Много тайно е това, много е скрито как си се узаконил, как си намерил място в лексиката даже на обществото. Зад художника седи нещо, което е странно, невиждано от другите. Чел съм за Йосиф Бродски. Съдят го, така нареченият Другарски съд, и го питат: "Какъв си?". Той казва: "Поет съм". "А кой ви е удостоил за поет?". В смисъл, че той няма образование... Той се обръща към съда и казва: "А кой ме е удостоил за човек, кой ми е дал званието човек?"
Като ми поръчаха чешма, се вгледах, една книга имам - "Каменна пластика" - интересното е това, че повечето от чешмите в България са турски... За съжаление нямам снимки. Не съм снимал и първата чешма, въпреки че много я обичам. Едно, че ми е първата, и второ, има релефче с една летяща света Петка - лети над манастирчето. Простичко направена работа. Камъкът беше нарязан в завода в Мездра, направо отидох с камиона и разтоварихме. Не бях виждал мястото. И се оказа, че на чертежа на архитекта това, което е маркирано като дърво, е един чинар с пет метра основа, огромен. Моята чешмичка седеше като брошка в основата. Тя беше замислена с три релефа, като тази, плевенската, обаче като сглобих камъка и видях, че точно като брошка седи, реших да махна релефите. Остана само централният - като знак. И почнах да си рисувам върху камъка. Един ден пристигна жена, която каза: "Много ти здраве от леля ти Ванга". Не я познавах, знаех само, че това е манастир, където тя праща хората да се лекуват. Даже съм виждал странни гледки. Виждал съм болен човек с инсулт, облегнат на църквичката, и цялата църквичка обвита с червен вълнен конец, привързал човека към нея. Та тази жена ми каза: "Много ти здраве и каза да я поканиш за откриването. И каза да я направиш чешмата така, както сега си я направил". Аз като погледнах - написал върху двата странични камъни разни телефони, че трябва да се обадя на еди-кой си... Отдалече видях само букви. И фактически за тези два камъка помолих владиката да ми даде два текста от Библията. За съжаление, леля Ванга беше болна, когато беше освещаването. После имах среща с нея в Роженския манастир - за първи път я видях и настръхнах. Той, манастирът, беше музей и директорът му ми каза: "Ела да те запозная с леля Ванга". И аз като приближих, тя вика: "Знам го тоя, това е майсторот, що прави чешмата на света Петка". Тогава настръхнах и не можах да кажа и една дума. След това вика: "Ей, баща ти дойде". Най-интересното беше, абе, вика, аз се чудя защо като идвам към манастира, свети Стефан седи пред манастира. Защото ти си бил тука. И свети Стефан каза и тука да направиш чешма. След това помълча малко и каза: "Но образ няма да слагаш, защото ще му избодат очите. Ще сложиш ръка, благославяща".
Втората чешма, която правих, е княжевската, гранитната, "Свети Георги", тя е пак земеделска, по инициатива на кварталната земеделска дружба. Великолепен човек е Цветомила Лесичкова - кметицата, която беше по това време в Княжево. И пак се изненадвам как, когато говоря за чешмите, все човеци стоят отпред. За петричката например, стои ми пред очите онзи владика, който освети чешмата - невероятно мъдър, интелигентен, с присъствие. Великолепен човек. Толкова хора не бях виждал събрани. Православен народ е тоя в Пиринска Македония, истински вярващи хора. На празника на света Петка, то беше горещо, владиката го бяха качили върху една каруца и говореше - една тишина, страшна. Само дишането им се чуваше. И по едно време владиката вика: "Я майстора да дойде". И хората така ме гледат. Избутаха ме напред. "Златни ръце има това момче", и аз като ревнах... И той плисна менчето в лицето ми, за да скрие сълзите. Благороден човек.
Ето, "майстор" е по-истинско от "художник" - правиш нещо за другите хора - много ми е скъпа думата. Така и в Плевен, като ми викаха "Майсторе, майсторе" по-възрастни от мен хора, даже се срамувах. Защото за мен майсторът е друг човек, зад думата стои друг човек. И когато мен ме наместват зад нея, изпитвам неудобство. Един път се опитах с едно от младите момчета - може ли така, на име. Той обаче не го прие.
42 години съм в занаята. Според мен съдържанието на понятието култура е решен хуманитарен проблем. Пример с киното - "Списъкът на Шиндлер". Един човек спасява две хиляди души евреи. Това е решен хуманитарен проблем. По същия начин и чешмата. Спокоен съм, когато я правя. Минават - дете да се напие, бабичка да си умие лицето...
Във взаимоотношенията личност - общество е важна нравствеността. В този смисъл емблематична е фигурата на критика, на изкуствоведа. Защото той може да посочи. Като че ли неговото място в това общество е отредено, за да посочи нравствеността, решения хуманитарен въпрос. Той е в правото си, това му е работата. Аз съм дълбоко убеден, че постъпките, характерът на човека стоят преди моженето му. Може да си добър пейзажист, но ако си убиец или крадец, това са пейзажите или на крадеца, или на убиеца.
Наскоро по радиото ме питаха дали съм вярващ. Не можах да отговоря. Няколко пъти съм питан, и то от този владика, който освети чешмата. Аз някак си априори съм атеист, не съм имал право на избор - беше ни отредено от социализма. За мен религията доби смисъл някъде към 30-35-годишна възраст. Тогава разбрах, че има Библия, че има нещо, което съществува от толкова хиляди години. И все пак си мисля: единственото нещо, в което вярвам, е това, че ще видя отново майка си. Тя се помина 93-та година. И понеже нямах баща, той е починал, когато съм бил на три годинки, много обичах майка си. Накрая, когато се разболя, разбрах какви неподозирани синовни чувства съществуват у мен. Наричам себе си вярващ - невъзможно е да не я видя пак.
Не съм правил портрет на майка ми. Сега, когато правих тази Богородица (плевенската чешма), на няколко пъти главата минаваше - самичка - през образа на майка ми. Но при всяко едно зарязване със шилото вадиш очите. И когато това беше майка ми, като че ли очите й вадех. В крайна сметка стана друг човек.
В градинката на "Св. Седмочисленици" съм правил Никола Петков. Страхотна задача. Като прочетох биографията - имал е възможност да се спаси, предлагали са му. Той отговорил: "Брат ми е убит, баща ми е убит и на мен съдбата ми е такава". И отива на бесилото. След като направих главата, ля я едно момче в село Дъбене, до Карлово. Земеделците бяха намерили бронз - бронзът по-трудно се лее от месинга, при по-висока температура и е по-капризен. Имах много снимки на Никола Петков, но нямах снимка в профил. Казаха ми, че имало полицейска снимка, но аз не пожелах да я видя. Циганин му бил счупил главата с чук, когато е бил на бесилото. И когато ми се обади това момче, че е отлята, аз отидох и видях, че отливката не е излязла точно на мястото, където е била счупена главата. Отля я втори път - пак по същия начин. И сега в момента главата е моделирана, ново парченце е излято и е зашито с оксижен.

                          Никола Петков

Тази задача е трудна за всеки, не само за мен. Защото заставаш пред задължението да направиш глава на обречен човек. В традиционния портрет зеницата е дупка - така наречения венециански портрет. Тука е единствената глава в България, доколкото знам, която гледа с формата, няма зеница. И всичко е заради погледа - портрет на обречен човек.
Така беше замислено - да е ансамбъл от три фигури, правени от трима скулптори (1993). Г.М.Димитров е правен от Емил Попов, а Димитър Гичев е на Владо Гиновски. Три различни възгледа има там.
Работя в Киноцентъра, в така наречения художествено-постановъчен отдел. Случайно попаднах в киното, и то пак със скулптура - правих един декор "ателие на скулптор". И останах. Правя декори, бутафории. Направих и герба на Народното събрание. Пластичният вариант. Това ми е служебна работа, затова не го слагам като страница в биографията си. Продължавам да вярвам, че Чапкънов е най-добрият ни скулптор. Истината е това, че има графичен проект, но пластичният модел, който Чапкънов и Гогов представиха по-късно, се различава от графичния, и то съществено - графичният вариант е вписан в елипса, а пластичният се вписваше в кръг. Не казвам добър ли е или лош, приемам, че е различен. А гербът - графичният - вече беше отпечатан на пощенска марка, на други места, в английската енциклопедия за гербовете. Направил съм пластичен вариант, който отговаря на законния графичен. Служебна работа. Лоши неща чух много, но аз лоша дума за никого не съм казвал, а и не мисля лоши работи.

8 март 2001
Записала Диана Попова