|
Солженицин или глас от подземието
|
|---|
|
Ако аз бях Александър Исаевич, Галина Вишневска и Мстислав Ростропович щяха да ме подслонят на вилата си, а отвън щяха да минават обикновените хора и да казват:
- Горкичкият!
Понякога сякаш случайно биха наминавали делегации разтюхкани евреи с предложения да емигрирам в Израел, а аз щях да им отвръщам, че мястото на писателя е до одъра на неговия народ, и в устата ми щеше да става скомина. Нощем щях да сънувам портокалите в Яфа и тръпчивия дъх на пустинята, но на сутринта нямаше да съжалявам за нищо.
Ако бях Солж, Твардовски би дошъл при мен в Рязан и би отнесъл ръкописа ми в Москва - и там щяха да ме издадат и да ме приемат в Съюза на писателите, а сега мен, един онанист и нищо повече, отвсякъде ме гонят и левите, и десните, макар да съчувствам на народната мъка не по-малко от Солж. Много знаменитости - не само Галя и Слава - щяха да се гордеят, че ме познават, а сега всички гледат бързичко да забравят нещастния онанист. В края на краищата, ако бях Солж, в думите ми щеше да се вслушва Русия и колчем лошите неврастеници биха опитали да оклеветят мен (т.е. Солж), щяха да им отговарят:
- Долу ръцете, той е светиня. Той пръв постави точката над i-то.
Мен никой не ме обича - виж, ако бях Солж - момиченцата, най-младичките, с наболи гърдички и щръкнали дупенца, щяха да заспиват с моите книжки под възглавницата, щяха да им се обаждат, да ги канят да излязат, а те щяха да отвръщат:
- Не мога, заета съм, имам... - и загадъчно да дишат в слушалката, горките козички.
Да бях Солж, щях да си другарувам с Бьол и да правим презрителни гримаси пред съкращението КГБ, да ненавиждаме тоталитаризма във всичките му форми, дори в латентната. Хиляди дисиденти - до един със собствена стойност - щяха да търсят в книгите ми Пътя и всеки ден, при поредното напиване, да ме наричат Лев Толстой на нашата епоха.
Ако бях Солж, щеше да ми се роди син, да го кръстят в църквата на "Кропоткинска" и после мнозина, минавайки оттам, щяха да шепнат:
- Тук! - и да сочат с пръст. След това щяха да влизат в метрото и да забравят, но все пак би било нещо.
Ако бях Солж, щяха да ме предложат за награда - и независимо дали бих я получил - това безспорно щеше да е събитие. А сега - като дете спечелих състезание по тенис на маса и никой не се зарадва, после дори ме обидиха, казаха:
- Пак онанистите изпързаляха честните.
Виж, да бях Солж, при мен щяха да идват с първите си творби много още зелени млади писатели. Че и изобщо щеше да идва много народ - и жени, и мъже, и всеки щеше да има нещо да ми каже, и на всеки щях да имам какво да отвърна. Пък после щяха да си тръгват окрилени. А околовръст щеше да е веригата на агентите от КГБ.
А сега се случва по цяла седмица да не чуя човешки глас.
Една само думичка истина планина повдига.
Ако в действителност бях Солж, щях да напиша писмо до конгреса на руските писатели и след това властите щяха да почнат да ми натякват, че съм лайно. Докато всъщност лайното бяха те, властите, понеже цяла Русия стенеше, демокрация изобщо нямаше - само твърдта на тиранина, всяка свободна дума се задушаваше - и ако не беше дълговечното ни търпение, а ние, с пълни търбуси, не бяхме забравили всичко и изгубили всякакви чувства, о тогава... И неочаквано щях да започна да научавам, че тук и там се надигат някакви кълнове, че народът се затваря в себе си, и там, в дълбините, щеше да се разгаря пламък, а после, когато тиранинът си идеше, биха излезли наяве дребните работи и работици на ония, разсъждаващи за всичко зад чуждия, временно надежден гръб, никога с нищо не се поучили нито от своя, нито от чуждия горчив опит, готови на всичко заради собственото си добруване, и наоколо щеше да се разнесе такава отвратителна смрад, понеже те въпреки всичките обещания щяха да се заловят да уреждат само собствените си работи и нямаше да искат и да чуят за вечното кълбо от проблеми. И тогава вече нямаше да може да се спре пожарът, разпален не отпреди ден и два.
Седем пъти мери, един път таковай.
Да бях наистина Солж, историческите и разни други паралели щяха да се сберат около мен - столипин ленин павлик морозов мразовитият малък сечко - те все щяха да са до мен - масони лейб-масони и тем подобна сган, превърнали нашето поле в свои ясли - и ако не беше светлият Христов празник... как щях тогава да вярвам в Бога и в Божиите помазаници!
И наистина, ако бях Солж, щях да успея да се огледам, да погледна с нови очи, много взели със себе си, много видели, дори не със собствените си очи, а с очите на роднини и приятели - и биха ми се разкрили най-простите неща - от памтивека сгърчени вътре, откърмени с кръв, поели кръв и станали вече на кръв - о, тогава най-сетне щях да разбера ония, които благодарят за подхвърления залък. Дори и не подозират, горките кутрета на петербургската кучка, че ще ги сполети бедата да изгубят подхвърления залък, ще сполети и децата им, а пък ще е вече късно... Ех, как се настървих и аз, нещастният онанист. Отдавна не бях се настървявал така, и само защото през август нощите са задушни, не можеш да заспиш, а Петя Блюдски, скъпото ми приятелче, се въргаля в съседната стая с женската си, а тя вече едва си държи очите отворени и на нищо не реагира...
Утре сутрин Петя ще каже:
- На кого посегна, нищожество? На светинята, на Солж!
Но всъщност, Петенка, ангелчето ми, има ли значение на какво съм посегнал, важно е какво съм уловил и как е свършило всичко.
Ако бях Солж, Петенка, нямаше да ме плашат дебелите мазни пръсти и не бих се страхувал от студения чай. Да речем, вечер, вкъщи е тъжно, останал е само счупен часовник и изгорели клечки в пукнатата чинийка - нямаше да се страхувам и от този натюрморт, та нали щеше да ми светне нещо разясняващо и изясняващо, а не като сега. Не ме оставяй, Господи, зарежи някой друг, не мен! От всички процепи се носи дяволска музика - рок и джаз, добре е пресметнато... Господи, защо ни остави нас, нещастните онанисти?
Да знаех, че съм Солж, а не противна хлебарка, можеше и брада да си пусна, а сега - кълцаш се с евтина самобръсначка и тъп бръснач, нали нямаш пари да си купиш свестни - откъде да има пари сиромахът? Всички са зле, не само аз, отдавна можех да се пропия, да смъркам, да си намеря някоя - с една дума, да се скапя. Но нещо по-голямо от мен е влязло в мен (а ако това е любов?), омотало ме е с чудна връвчица и ме води след себе си, без да пита.
От беззъбото куче пазач не става.
Когато станех Солж, щях да напиша много творби, големи по форма и по съдържание, а между тях - "Един ден на Иван Денисович", първата лястовичка, известяваща началото на задаването на очакването на края. Тогава щях да виждам съвсем различни работи, не като другите в света наоколо, щях да знам кое къде е - къде е истината, къде я няма и защо я няма, и какво трябва да се направи, за да я има, и изобщо как да вървим нататък - а сега аз, нещастният онанист, нищичко не знам и отдавна съм се оплел като пате в кълчища.
Ако наистина бях Солж, Петя Блюдски нямаше да ми се появи с женска, щеше да донесе някоя интересна книга и дълго щяхме да приказваме за спасението и възраждането на Русия, а сега - въргалят се оттатък. Или пък заедно щяхме да се въргаляме.
А сега - за мен няма спасение, нямам и син, и никой не ме обича - нито мъж, нито жена, и на никого не нося радост - нито на мъж, нито на жена, и надежда изобщо не ми остана - и само защото не съм Солж. Ех, ако бях, щях да подложа тогава всичките си томове под дупето на онази мацка, дето сега е с Петя, пък щях да я опна заради всички знайни и незнайни погубени и изтерзани.
А после щях да простя всичко на всички.
Ако бях Солж, нямаше да ми се налага да крия от хората нищо. А сега ми се налага да крия абсолютно всичко, понеже съм един нещастен онанист.
Ако бях Солж... Чудя се дали може да си едновременно Солж и нещастен онанист?
Игор Яркевич Превела от руски Милена Попова |