Виновен до доказване
на противното

Кина Чутуркова: Свободата на изразяване не е абсолютна. Допустими са определени ограничения, и те са регламентирани от Конституцията - в общата разпоредба на чл. 57 и в специалните разпоредби на чл. 39, 40 и 41. Когато свободата на изразяване засяга, най-общо казано, чужди интереси или права и ако по този начин се причинява някому вреда, се поставя въпросът за отговорността.
Гражданската отговорност за изразяването - изобщо или чрез медиите - не е уредена специално. Прилага се гражданският закон, който урежда отговорността за непозволено увреждане. Тоест един от основните елементи на такава отговорност е наличието на вреда.
Институтът на непозволеното увреждане е уреден в чл. 45 от ГПК. Фактическият състав на отговорността за причинена вреда (например за изнасяне на невярна информация или за оклеветяване) включва няколко елемента, които трябва да бъдат доказани в евентуален процес срещу журналист.
Първо трябва да бъде доказано деянието. Ако нещо някъде е написано - имаме го черно на бяло и няма проблем да докажем, че се е случило. (Трудно ми е да си представя хипотеза, при която деянието може да бъде чрез бездействие, т.е. някой да не е казал нещо, освен случаите, когато може би журналистът е премълчал цялата истина. В този случай обаче е казано нещо, което не е вярно, и за него се носи отговорност.) Доказването е централният проблем в подобни процеси. Защото според закона увреденото лице - този, който твърди, че е претърпял вреда от невярно отразяване на факти, свързани с него, - трябва да докаже деянието, причинната връзка между това деяние и вредата, самата вреда, нейния размер, а също и противоправността на това деяние. Ако всичко това е доказано в процеса, то вината на извършителя на деянието - в случая журналистът - се предполага. Тоест той е поставен в позиция да доказва, че не е виновен.
Наистина, много трудна задача за един журналист. Струва ми се, че едва ли има случай, в който би могла да се докаже невинността на журналиста. Защото по гражданския процес вината е твърде широка, за разлика от наказателния процес, където в някои случаи отговорност се носи само при умисъл. А за непозволено увреждане вината може да бъде и небрежна. Тоест за да може да се оневини, журналистът трябва да докаже, че е направил пълно журналистическо разследване с всички допустими от закона средства, за да събере нужната информация и за да я предаде точно и достоверно.
Трудно ми е да кажа колко журналисти са били осъдени по дела за непозволено увреждане и за невярна информация. Гражданските дела срещу журналисти не се водят в отделна рубрика на статистиката. Те обаче са много по-малко от наказателните, което е странно. Нормалното развитие на обществото насочва към граждански санкции, а не към наказателни.
Ако става дума за оклеветяване на длъжностно лице, то журналистът би носил наказателна отговорност по престъпление от общ характер. Обаче ако срещу него е образуван граждански процес от засегнатия и се разкрие, че става дума за длъжностно лице и за клевета, то това са данни за престъпление от общ характер по чл. 182, буква "Д" от НПК. В такъв случай гражданският съд е длъжен да спре делото, за да изчака приключването на евентуалното наказателно производство срещу журналиста. Това не само затруднява гражданския процес, но и предпоставя наказателната отговорност.
Има случаи на наказателна и гражданска отговорност, която може да се носи паралелно, при които журналист може да бъде оправдан за престъпление. Когато престъплението е умишлено - дори и да бъде оправдан, журналистът може да бъде осъден граждански. Защото вината в гражданския процес включва и небрежната вина. Ако в наказателния процес журналистът бъде оправдан, защото не е действал умишлено, остава открит пътят за обезщетяване на вредите, които е причинил небрежно. Въпросът за размера на обезщетението е особено деликатен. Този размер следва да се свързва с размера на вредата - имуществена или неимуществена.
В гражданския процес е допустимо участието на работодателя като ответник - заедно с журналиста, или дори самостоятелно: изданието отговаря за това, че журналистът е действал увреждащо, че е изнесъл неверни твърдения. В моята практика има дело, образувано срещу вестник, т.е. срещу изданието. По това дело се твърдеше, че неправилно е замесено името на бизнесмен от града "Х". В статия бизнесменът бил оклеветен, че е влязъл в договорни отношения с групировка, която се ползва с лошо име. Твърдението беше, че понеже бизнесменът няма нещо общо с подобни среди, поради тези неверни факти е претърпял имуществени щети - негови клиенти са се отказали от договори, които са били подготвени и от които се е очаквала печалба. Тоест вредата в този случай би могла да бъде имуществена. В такъв случай бизнесменът трябваше да докаже какъв е размерът на вредата, т.е. каква печалба евентуално би получил. А това не е лесно да се направи за несключен договор. Обаче той би могъл да претърпи и неимуществени вреди. Бизнесменът твърдеше, че ги е претърпял, тъй като името му в обществото е очернено. А неимуществената вреда трудно може да бъде оценена. За имуществените вреди може да се ползва експертно мнение на вещи лица. Обаче когато става дума за доброто име и за честта на човека, съдът трябва да ползва така наречения критерий обществена справедливост. Моралът и справедливостта обаче могат да имат различно измерение във всеки етап от развитието на обществото. Трудно е да се даде и парична оценка на тези нематериални блага. Затова и обезщетенията, които се присъждат по такива дела - поне в последните години - варират много.