Антон Дончев: клише и класика

Неотдавна ме връхлетя една възбудено-вдъхновена студентка. В ръката си стискаше "Странният рицар". "Как мислите? - попита. - Дали е по-хубава от "Време разделно"? "Не" - отговорих й с инерцията на същия наивен импулс. След това вече прочетох книгата и разбрах, че тя не бива да бъде сравнявана с "Време разделно", защото не е нито по-добра, нито по-лоша, а просто различна.
"Странният рицар на свещената книга" принадлежи към жанр, който никога не попада в Канона на тъй наречената литературна класика. Представлява съвършен приключенски роман с историческа тематика, преди години щяхме да кажем - ориентиран към юношеска аудитория, но сега, след експанзията на холивудската демокрация, май объркахме посоките на детско и възрастно. Това, което знаем за историята на книгата, не предразполага към възторжено критическо отношение. Неуспял холивудски сценарий, от който вятърът на промените успял да отвее трийсетгодишния прах. Като връх на всичко в едно интервю за вестник "Труд" Антон Дончев казва, че би могъл да напише поне още десет (навярно подобни) романа. Наистина, авантюрната техника е перфекционистично уловена и усвоена. В рицаря-супермен всеки би могъл да провиди лицето на любимия си екшън-актьор. Исторически декори за суперпродукция, мъчително интензивен сюжет (повече, отколкото може да понесе добрият филм, но иначе отличен за комикс), екзотично ярки герои с изчистена, отчетлива типология на психологическите характеристики... Впечатляваща историческа ерудиция, малко прекалено впечатляваща... В употребата на историческото при Антон Дончев има един специфичен момент: силната убедителност представлява ефект не толкова на съвършено познание, колкото на изключителната дарба да се мисли историята в образи, да се "вижда" отминалото. Неговата историческа логика по същество е художествена, измислена и точно тази крайна художественост я прави исторически убедителна.
Отвъд авантюрното клише - толкова откровено, че става парадоксално индивидуално - остава истината, че Антон Дончев умее да разказва великолепно, така, както малко (не само български) писатели могат. Неговата наративна техника е класически опростена, ала с дълбока асоциативна перспектива на словото, която надмогва "леките" форми на жанра. Изглежда, че това представлява важна дарба на "класическото" говорене: способността да кажеш толкова, че да подозрат много повече и все пак само толкова повече, колкото може да понесе захватът на потребността от системна подредба на мисленето; класическият текст е този, който балансира (у нас) невидимата граница между ред и хаос. Четеш упоително, както някога в детството. В този смисъл "Странният рицар" може да бъде наистина "детски" роман - доколкото четящият се оказва в плен на собствените си митологични представи за доброто и злото, за необходимостта от борба между тях или за архетипни житейски сюжети и структури на поведение. Ако се взрем по-внимателно, ще открием, че Антон Дончев повтаря наративни ситуации и характерологични модели на самия Антон Дончев, самоклишира се. Това е опасността да имаш в главата си десет готови романа, макар ненаписани... Все пак книгата е много увлекателна и удоволствено четивна. Макар и без претенцията да гледа нагоре към "Време разделно".

Милена Кирова

___________
Антон Дончев. Странният рицар на свещената книга. Изд. Библиотека 48. С., 1998