Сфера - ни хубав, ни лош

Бари Левинсън не се отнася сериозно към доброто си име в киното. Как иначе да си обясниш, че е режисьор на много хубавите филми "Рейнман", "Бъгси" и "Слийпърс" и много лошите "Играчки" и "Разкритие". В тази противоречива колекция новият му филм "Сфера" заема по-особено място - той нито е хубав, нито е лош. Нито ще те трогне, нито ще те ядоса. Можеш да го гледаш, можеш и да не го гледаш.
Онова, по което "Сфера" се родее с останалите филми на Левинсън, е солидната актьорска група. Режисьорът винаги разчита на доказани личности пред камерата и по правило работи успешно с тях (изключението е "Разкритие", където Майкъл Дъглас и Деми Мур нямаше какво друго да вършат, освен да си петнят репутацията). В "Сфера" играят Дъстин Хофман, Шарън Стоун и Самюъл Л. Джаксън - никой от знаменитото трио няма да впише ролята си в своя "the best", но и никой няма основания да се срамува от нея. Те си изработват образите стабилно, без блясък, какъвто драматургията на филма тъй и тъй не предполага.
Сценарият на "Сфера" е по едноименния роман на Майкъл Крайтън. Самият той е и продуцент на филма. А щом се каже Крайтън, значи става дума за фантастична история с вметки на ужас, с побеснели чудовища и поставени в страховити условия човеци. И пак като при Крайтън - покрай попадането си в екстремна ситуация и сблъсъците с чудовищата, хората трябва да решават и морални ребуси.
В "Сфера" действието е на дъното на океана - има и директна препратка към "20 000 левги под водата" на Жул Верн. Потънал е космически кораб, а в него лежи тайнствена сфера. Който влезе в нея, обладава магическата сила да материализира мечтите си. Тоест сферата е нещо като вълшебната лампа на Аладин, златната рибка и т.н. Проблемът е, че се материализират не само мечтите, а и кошмарите. Оттук като духа от бутилката изскача въпросът на въпросите: узрели ли са хората да носят бремето на вълшебната сила или не? Ще смогнат ли да я впрегнат за нещо съзидателно, или ще клекнат под напора на разрухата? Те имат и право на избор: да я съхранят или просто да забравят, че са я обладавали.
Левинсън разрешава главоблъсканицата от раз, плакатно, без нюанси - на финала героите всичко си казват, нищо не остава скрито. Така е, защото основното занимание на режисьора не е да разсъждава в детайли на глобални теми, а как най-увлекателно да ни преведе през лабиринтите на интригата. И попътно, между другото, да удари по някой психологически щрих. Което на по-простодушния зрител в юношеска възраст може и да му е интересно. Макар че е по-добре на прочете Жул Верн.

Борислав Колев