От политическия шарж
до костюмите на Калягин

Театралните дни на смеха, организирани от Сатиричния театър, дадоха възможност на нашата публика да види не само на какво се смеем у нас, но и на какво се смеят, занимаващите се с театър наши съседи. (Изключението от балканския културен ареал е Московският театър "Et cetera"). И ако принципът на селекциониране не беше така обяснимо отбягващ всяка по-последователна интерпретация на феномена "смях в залата на Балканите" поради известните вече финансови трудности, би бил възможен и по-последователен прочит на този феномен. Независимо от това, начинанието привлече погледите с амбицията да зарази възможно най-широка публика и да фокусира вниманието върху домакина - Сатиричният театър - сам той лутащ се и цикличнохаотично прицелващ се през посттоталитарните години в онази "формула" на смешното, която би му върнала обгърнатите в меланхолични сияния слава и блясък от миналото. Гостуването на сродни театри, разбира се, предлага и "обмяна на опит", и възможни "решения" - нему и на сродните му души. Показанато от Загребския театър, както и това от театъра на Калягин "Et cetera", са интересни с това, че са твърде различни - както от типа смях в Сатирата, така и извън нея.
Спектакълът на Загребския театър "Упражняване на демокрацията" от Ненад Стажич, с който се откриха тържествено дните, беше пример за стегната политическа сатира, която интерпретира хърватската история и основни за конституирането на страната събития през конкретни текущи събития и фигури в живота на Хърватска и региона. Четирима млади и многосръчни актьори непрестанно сменят ролите-маски в петнайсет сцени-миниатюри, в които събитията са показани в стилистиката на популярни медиа-образи и предавания (анимационни филми, политическо шоу и пр.). Технически много умело те прелистваха книгата на политическия комикс "Хърватска" и онова, което най-силно впечатли в иначе с нищо невпечатляващите художествено типове, беше тяхната сродност. Сродността им с онези, които българска публика също съзерцаваше пред "синия екран" и съпровождаше по площадите. Може би и заради това не беше съвсем смешен подобен тип политическо или експертно поведение, което актьорите пародираха - българският зрител добре познава и сервилността, и спекулативността, и махленския вазовочичовски тип "дебат". Вероятно и заради това в залата смехът се пробуждаше най-вече от езикови недоразумения или от някоя и друга драстична карикатура. Различието обаче е видимо другаде - в съвсем немаловажния факт, че загребският театър макар и с недотам и нетвърде бляскавите си политически шаржове охранява свободата си да се смее на онова, което е важна част от живота му, над онова, с което живее и от което се интересува неговата публика. А аз така и не можах да си спомня коя ранна деветдесета година изчезна от късните телевизонни часове едно подобно куклено политическо шоу, започнало да излиза по образ и подобие на познатия отдавна в други страни тип забавно предаване - но беше отдавна...
"Theatre pur theatre", или тъкмо обратното на подобна актуалност беше "Смуглата лейди от сонетите" по Б.Шоу, поставена от Роман Козак в театъра на Александър Калягин "Et cetera". "Смуглата лейди", появила се като едно от многобройните оръжия на Шоу в яростния спор с Шекспир, признаван от Хенри Ирвинг в театър "Лицеум" за единствено достоен за сцената автор, е гневноречовита канонада по театралния кумир. "Кулата от Бастилията", както Шоу сам е наричал Шекспир, е трябвало да бъде атакувана и срината с всички средства в името на ибсенизма. Но не само времето, а и Калягин в ролята на Шекспир видимо не желае да се включи в Шоувата революция. Режисьорът е следвал Шоу предимно в структурата на "комедия на характерите", разполагайки я обаче в изчистен оперен декор в стил ХVIII в. (сценограф Екатерина Кузнецова), и озвучавяйки я с мотиви от "Беатриче и Бенедикт". Калягин интерпретира ролята на Шекспир като апология на творческия гений, който е извън времето и който от случайно записвани старателно в бележника банални фрази и ситуации създава велики творби. В красивата сценична кутия, пред и зад завесата, приседнал до фонтана на сцената, той и неговите лейди се движат в ослепителнопищни костюми в елизабетински стил (костюмограф Мария Данилова). Ромонът на фонтана, хладно сияещото звездно присъствие на голямото име Калягин, омагьосващоиграещото си с цветове и силуети класически-оперно-театрално костюмно дефиле, почти вцепени публиката, така че словесните Бърнард-Шоуви шеги едва успяха да разтеглят устните на малцина.
Така разположила се удобно между политическия шарж и безупречно удържания костюмен, чист театър на Калягин, в Сатиричния театър комедията се усмихна с достойнство, а съвсем не влетя, за да изтръгне внезапен, искрен, луд, жив смях. А иначе и аз бях там, и аз се смях...

Виолета Дечева