Времето на жените:
мит и действителност

Тази книга всъщност отдавна присъстваше в българското културно пространство: като необходимост от цялостен израз на разпръснати интуиции, като формираща се рецептивна нагласа, като неподредени части в мозайката на феминистичното знание... Нейната поява не предизвиква, а по-скоро още веднъж означава потребността от (книжно) тяло и граници на женското в патриархалния опит.
Феминистичната теория чудесно попада в онзи парадоксален модел, според който битува модерното хуманитарно знание в нашето общество. Тя е невидима видима, доколкото присъства като дифузна система от идеи, постигнати спорадично, тук-и-там, прилагани в професионалната изява на някои отделни чуждочетящи хора. Нейните идеи, от друга страна, спонтанно се преоткриват в процеса на културната практика, припламват в наболяла потребност от себе си. Например гостоприемно отворилият се напоследък дебат върху българската женска поезия (по-скоро върху женското в българската поезия) на 90-те години. Той упорито се опитва да изговори социалната ефективност на феминистичното теоретизиране, да легитимира идеята за родова идентичност като литературна и критическа практика.
"Времето на жените" е антология с подчертано репрезентативен характер. Тя тръгва от Симон дьо Бовоар и завършва с ... Лиотар. Изглежда, че мъжката позиция пак и пак е призвана да легитимира философската валидност на женския говор, да го покаже извън кухнята на собствените му интереси. Сборникът - именно в способността си да задоволява насъщни потребности на българската културна публика - потвърждава нейния периферен характер. Той е центриран върху централното, вече-класичното в теорията на феминизма и съзнателно лавира между капаните на "женския", политически и сексуален, радикализъм. Присъствието на тази книга като образователна и професионална стратегия е крайно симптоматично именно със своята иманентна, неосъзната разколебаност. От една страна, тя притежава "революционна" прицеленост, търси да подрони онтологическите и методологически опори на традиционалистичното разсъждение. От друга страна - преповтаря идеята за канон, за висока сфера на социалната идентичност. Тази двойственост в мотивите за присъствие добре представя същността на проблемите в "женския", а и във всеки маргинален, себеизговор: между идеята за различност и отказа от различност като невъзможност да се изкаже другото освен в термини на познатото; между интуицията за удоволствена разпръснатост на женското тяло и потребността от неговата събраност, о-граниченост в консолидирано цяло.
"Времето на жените" е професионално съставена, преводачески компетентна книга - нещо рядко в хаоса от издания и напъни на издаване. Ако не беше сексисткият капан на словесното изразяване, щях да я нарека дело на женски академизъм - въпреки (а дали не и заради?) някои прояви на несъгласуваност в транскрибирането на имената в различните текстове. Тя доказва като действителност мита за женското мислене. И все пак ни кара усъмнено да се запитаме: дали когато подривната другост на феминизма става действителност, тя - точно тази стратегия на подриване - вече няма да бъде (поредният) мит за другост, още една канонична практика на патриархалната идентичност?

Милена Кирова
_______________
Времето на жените. Университетско издателство Св. Кл. Охридски. С. 1998