Асторичен преход

Последната седмица продължи да ражда повече извънекранни телевизионни събития или т.нар. скандали. Разбира се, случаят в радиото е далеч по-поучителен и нищо не пречи той да се вземе предвид и от БНТ; но без, разбира се, да се взема на въоръжение и от нея. Как да се предаде една политическа (дез)информация така, че тя да не предизвика някакъв вид паника сред властите - особено пък сред конкретно управляващите съответната медиа? Колкото и да се блъскаме над този въпрос, у нас едва ли може да му се намери разрешение. Причините ще бъдат потърсени в дефицита на истинско гражданско общество, на достатъчно мощни либерални нагласи, дори в липсата на силни религиозни традиции, на елементарно възпитание, ще се вглеждаме и в зейналата пред нас като българи черна и историческа дупка в сферата на чувството за чест. Можем да ровим за причини (оправдания?) също така в половинвековното властване на комунистическия морален нихилизъм или, най-накрая, причинно-оправдателно въздъхвайки, да се удавим в балканския си характер. Изобщо, където и да бръкнем около нас, все ще извадим причина. Така, както Астор тегли кърпички от ръкавите си, пуска гълъби и виси на нищото във въздуха.
Самите надежди да се изработят правила за поведението на журналиста не са чак толкова илюзорни, но правилата винаги ще се разсейват яко дим в своята илюзионистичност - пак заради цялостната ни асторичност. Винаги обаче има начини за успокоение: всички тези проблеми с цензурата, свободата на словото и несвободите на властта са глобални, така да се каже, и живо засягат семейството дори на най-развитите демокрации. Изобщо днес все повече т.нар. гражданско общество се свежда до една митологема и самата държава (при състоянието на почти отшумели свещени нагласи) все повече трябва да надзирава морала на поданиците си, поради което регламентацията на живота придобива смешни и дори уродливи форми. Ако някъде обаче тази дисциплина може да бъде постигната с разни предупредително издигани под и над път показалци, у нас това е напълно невъзможно. Поради нашата асторичност. Това състояние пък прогресивно нараства в състоянието на преход, в което, както знаем, истерично и отдавна се намираме.
Така че да се успокоим и - самоцитат, вместо цензура да налагаме цезура; да правим паузи, да поемаме въздух и интонираме смисъл. (Което важи за журналиста и неговия ръководител.) Остава малко място и за цензура. Например, по-силно еротичните филми да се излъчват след 22 часа. Това не е пуритански вопъл. Просто ще бъде облекчен родителят, който трябва да обяснява на седемгодишното си дете на какво си играят тези голи чичковци и лелички, защото нервното превключване на други канали по време на горещите епизоди не помага особено. С разголването на информацията или обличането й в дезинформация проблемът е по-сложен. Както и с тяхната еротика. Не се знае какво забраняваш: гола или облечена сцена.
Ромео Попилиев