Вонегът - ироничният хуманизъм

Съвсем скоро, около празниците, телевизията показа резултатите от едно социологическо проучване, в което средностатистическият българин отговаряше на въпроса какво най-много цени в живота. Петдесет и пет процента поставиха най-високо добрите отношения с близките, а само четиринадесет - професионалната си реализираност. Този резултат е удивителен. Той показва, че малко сме мръднали от времето, за което пише Влайков, и чичовската психика продължава да триумфира в националния дух. Но ако средностатистическият българин има зад гърба си тринайсет века патриархална традиция, как тогава да прочетем посланието на един Вонегът към постиндустриалната модерност на американския разум: "Да, и всяка мечта за по-добри грижи към нашите хора (трябва да бъде) придружена от някаква схема, чрез която всички ние да получаваме подкрепата и приятелството поне на близките и роднините си..."? Или онова "предложение" за поправка в член 45 на Конституцията, което гласи: "Да бъдат полагани всички усилия всеки човек да чувства, че когато си отиде, за него ще скърбят."
Своеобразно драматичен е пътят на онези автори, които имат нещастието да напишат най-известната си книга, докато са млади. Оттам нататък усилията им са разпънати между жажда за повторение и неудовлетворимо търсачество. Вонегът пробва идеята за "Времетръс" в продължение на десет години. И колкото повече работата изгубва целостта на повествователната интрига, толкова повече се превръща в енциклопедия на размислите, които един човек иска да сподели с другите хора. Вонегът вярва в размислите и тяхната социална споделимост - това придава на книгата носталгично звучене; тя е бягство от нормалната самота на възрастния човек, нелишено от потиснат моралистичен патос. Зад привидната хаотичност на разказвателните посоки прозира системността на нравственото усилие да се реконструират социалните нагласи в модерния свят. В една от посоките си американският постмодернизъм става все по-консервативен. Срещу вярата на дисидента Сахаров в ползотворната сила на ядрената енергия - неверието в науката, която не е успяла "да развесели никого". Срещу безбрежните перспективи на хипермедийното пространство - упорството на писателя да пише на старомодната си механична машина. Натрапливата фрагментарност, иронията, понякога черният хумор кодират единственото запазано упование в ценностите от времето преди голямата американска мечта: семейството, дома, любовта и приятелството. Килгор Траут, "старият, отдавна неиздаван автор на научна фантастика", е не просто фигура, която свързва разпилените краища на литературността в един текст с подчертано трансгресивен жанров характер. Килгор Траут въплъщава романтизма на неоконсервативното. Той отиграва роля на идеята за добро бащинство. Деветдесет и четири годишният писател, който прилича ту на скитаща просякиня, ту на благопристоен джентълмен, е старото-ново спасение на света след апокалипсиса на времетресението. "Приличаше на баща ми" - ще каже Вонегът. Всъщност целият текст е дискурс на бащинското в един свят, който изглежда забравил потребността от интимни връзки. И тогава изглежда логично да се запитаме: Струва ли си да бързаме натам, откъдето американците бягат?
Милена Кирова

Кърт Вонегът. Времетръс. Издава Весела Люцканова. С. 1997