Премиера на Теди Москов в Бохум

На 29 ноември Бохумският театър - една от традиционно престижните сцени в Германия - показа премиерата на "Пинокио" по Карло Колоди, постановка на българския режисьор Стефан Москов.
На сцената в Бохум Теди Москов е направил онова, за което безспорно го бива най-добре: смесица от театър, куклен театър, пародии, скечове и гегове. При това българският режисьор очевидно се е съобразил с мнозинството от евентуалната си публика - децата - и почти през цялото време държи здраво юздите на иначе често пъти доста гротескното си и парадоксално въображение, на черния хумор, разпътните закачки и елегантните еротични шеги, с които изобилстват другите му постановки. Е, спектакълът все пак предполага, че децата са чели книгата на Карло Колоди - в противен случай би им било доста трудно да настигнат препускащото действие, като в същото време успяват и да се посмеят на каскадите от гегове във всяка сцена.
Ако трябва накратко да проследя тези около 70 минути театрално време, влизайки в стилистиката на постановката, рецензията би звучала горе-долу така: "Най-напред на сцената има едно парче дърво, което говори по микрофона, после в него се препъват всевъзможни хора, после Джепето издялква от дървото Пинокио, после Пинокио за малко се превръща в Джеймс Бонд, за да избяга от полицаите, после участва в екшън около едно отвлечено зайче, после Дракула се опитва да му изпие кръвта, обаче си счупва зъбите и трябва да ходи на зъболекар, после уж добрите феи го потрошават, за да има от какво да го излекуват, после в утробата на кита пада голям майтап..." И така нататък.
Както разбирате, Теди Москов отново е забъркал един "мармалад" от клишетата на (най-)масовата култура, от традицията на нямото кино, от Монти Пайтън и от детския уличен фолклор. Направил го е в свойственото си темпо: едно стакато от непрекъснато сменящи се ситуации, от зарязани на средата остроумни пародии, които задъхано се преливат една в друга. И пак, както обикновено при Теди Москов, това сякаш е един от малкото недостатъци на постановката: подобно на режисьора си, и тя неудържимо нервничи, бърза напред, оставя неразработени десетки отлични хрумвания, кара зрителите точно на най-смешното вече да очакват следващата шега.
Въпреки това обаче спектакълът е цялостен и естетически балансиран. Особено сполучливо е сценографското решение на Илона Кис: на практика всички декори и аксесоари представляват парчета дърво, които се комбинират и сглобяват според нуждата, тъй че веднъж излиза железопътен коловоз, друг път автомобил, веднъж часовник, в следващия момент оръжеен арсенал. На пръв поглед това решение е естетически красиво, но малко абстрактно, обаче човек бързо съобразява, че публиката на "Пинокио", децата, едва ли ще има проблеми с разшифроването: именно децата са в състояние да превръщат едно парче дърво в каквото си поискат - талант, който възрастните, уви, изгубват с времето.
В хармония с режисьорската концепция е и работата на другия българин, участващ в спектакъла - композитора Антони Дончев, който умишлено се държи в сянка и предпочита по-скоро да илюстрира, отколкото да поставя свои, музикални акценти в една постановка, и без това изобилстваща от поанти.
Премиерната публика в Бохум възнагради спектакъла с дълги и искрени аплодисменти, предназначени поне наполовина за изпълнителя на главната роля Петер Йордан - млад, забележително пластичен актьор, който сякаш може да прави с тялото си всичко, каквото пожелае. Йордан и останалите от трупата - Юдит Росмайр, Йоана Шюмер, Патрик Хайн и Хенинг Орфал - играят с мерак и вдъхновение, а както се разбра от кухнята на спектакъла, личният им принос към геговете и ситуационния хумор в "Пинокио" съвсем не е бил незначителен. Теди Москов сякаш за пръв път работи на германска сцена така, както е свикнал в България: със съмишленици, с много темпо и шеги, малко като на купон. Резултатът е отличен, тъй че можем единствено да му пожелаем още такива спектакли в Германия.
Александър Андреев