Безстрашната истина
Тази книга се базира на магнетофонния запис на шест лекции, които Фуко изнася на английски в Беркли през есента на 1983 година, месеци преди смъртта си. Лекциите са част от семинар, наречен "Дискурс и истина" и посветен на изследването на древногръцката идея за "паресия" - за "честното казване на истината". Дълго преди да се появят като книга обаче, тези текстове - които са буквален пренос на записа и върху които Фуко не е работил писмено, - можеха да бъдат намерени и прочетени по Интернет. Така книгата идва да закрепи присъствието на идеи на Фуко, които отдавна вече са в обход, и да постави по нов начин проблема за устното слово, което от беседите на Сократ до лекциите на Сосюр и семинарите на Лакан оставя своя драматичен отпечатък върху съдбините на писмовното.
Намерението на Фуко в тази последна фаза от работата му е да изследва не проблема за истината, а проблема за казването на истината като дейност. Кой може да каже истината? И в каква позиция спрямо властта?
Отговорът на тези въпроси ще ни отведе според Фуко до корените на критическата традиция на Запада. За да подходи към този мащабен и останал незавършен проект, Фуко се насочва към думата "паресия", която се появява за пръв път у Еврипид и продължава да се употребява в течение на близо десет века до текстовете на патристиката. Макар и да има и пейоративни употреби като "бъбрене", "дърдорене" (в този пейоративен смисъл я срещаме у Платон), "паресия" се употребява предимно в положителен смисъл като "казване на истината", където гаранция за истинността, подразбирана в случая, е не "доказателството", което се изисква от картезианското мислене, а "куражът" на оня, който казва истината. Паресията е предизвикателство и риск в лицето на тиранична власт; паресиастът залага името и живота си за онова, което казва, и този залог, тази хармонична връзка между истината и личността, е убедителността на паресията. Тази убедителност идва от "нещо като онтологическа хармония" между онова, което казвам и онова, което съм, между "логос" и "биос". Това е убедителност, защитена с тялото и с биографията: "говорещият използва свободата си и избира откровеността пред уговорките, истината пред преструвката или мълчанието, смъртния риск пред живота и сигурността, критиката пред ласкателството, моралния дълг пред собствения интерес и моралната апатия."
Фуко скицира еволюцията на думата през нейните употреби в реториката, политиката и философията и я изследва по-подробно във връзка с Еврипид и Сократ. Той я поставя в контекста на "грижата за аза" и с това разкрива общата насока на този проект и на "История на сексуалността". Няма никакво съмнение, че едно пълно разгръщане на паресиастката проблематика би се градило и върху детайлен анализ на античните текстове, и върху цялостно проведен контраст с тенденциите на модерността. Истински поразителното в случая е - както толкова често се случва с незавършените и инцидентни текстове на Фуко - сугестивната и евристична мощ на тези късни негови идеи. В една епоха, когато "истината като дейност" е подложена на невиждани метаморфози от старите медии и новите технологии, да се говори за казване на истината се оказва само по себе си акт на смелост.
Намерението на Фуко в тази последна фаза от работата му е да изследва не проблема за истината, а проблема за казването на истината като дейност. Кой може да каже истината? И в каква позиция спрямо властта?
Отговорът на тези въпроси ще ни отведе според Фуко до корените на критическата традиция на Запада. За да подходи към този мащабен и останал незавършен проект, Фуко се насочва към думата "паресия", която се появява за пръв път у Еврипид и продължава да се употребява в течение на близо десет века до текстовете на патристиката. Макар и да има и пейоративни употреби като "бъбрене", "дърдорене" (в този пейоративен смисъл я срещаме у Платон), "паресия" се употребява предимно в положителен смисъл като "казване на истината", където гаранция за истинността, подразбирана в случая, е не "доказателството", което се изисква от картезианското мислене, а "куражът" на оня, който казва истината. Паресията е предизвикателство и риск в лицето на тиранична власт; паресиастът залага името и живота си за онова, което казва, и този залог, тази хармонична връзка между истината и личността, е убедителността на паресията. Тази убедителност идва от "нещо като онтологическа хармония" между онова, което казвам и онова, което съм, между "логос" и "биос". Това е убедителност, защитена с тялото и с биографията: "говорещият използва свободата си и избира откровеността пред уговорките, истината пред преструвката или мълчанието, смъртния риск пред живота и сигурността, критиката пред ласкателството, моралния дълг пред собствения интерес и моралната апатия."
Фуко скицира еволюцията на думата през нейните употреби в реториката, политиката и философията и я изследва по-подробно във връзка с Еврипид и Сократ. Той я поставя в контекста на "грижата за аза" и с това разкрива общата насока на този проект и на "История на сексуалността". Няма никакво съмнение, че едно пълно разгръщане на паресиастката проблематика би се градило и върху детайлен анализ на античните текстове, и върху цялостно проведен контраст с тенденциите на модерността. Истински поразителното в случая е - както толкова често се случва с незавършените и инцидентни текстове на Фуко - сугестивната и евристична мощ на тези късни негови идеи. В една епоха, когато "истината като дейност" е подложена на невиждани метаморфози от старите медии и новите технологии, да се говори за казване на истината се оказва само по себе си акт на смелост.