Член първи

"Тя прекара около шест месеца ту в Париж, ту в Южна Франция и през пролетта на следващата година дойде в Сан Себастиан. Тук през ранната пролет пейзажът запазваше разводнените акварелни цветове на крайбрежието около Биариц, но хората изглеждаха по-жизнени и по-ярки." Не само през пролетта, като в "Осъдени души". По всяко време главният град на баската провинция Гипускоа е паметно място: няколко великолепни стари църкви; най-славният малък плаж в околностите, Ла Конча (Мидата, заради идеалната, окръглена форма на залива); един важен джаз-фестивал; казино и два завинаги запазени в литературните и вестникарските хроники ВИП-хотела ("Мария Кристина" и "Виктория Еухения"); абстрактни скулптури от наскоро починалия чудак Чилида; небе като от картина на Магрит... Сан Себастиан е малък град с харизма.

От фасадата на кокетната сграда на градския съвет виси транспарант "Не на ЕТА"; по улиците - плакати със снимки на Ерчанча, баската полиция, която бие: "Фашисти!"; графити: "Кои са испанците, че ще поставят баските извън закона?"; снимки на бикове след корида: "Най-страшното престъпление е да убиеш невинен." Пред счупеното стъкло на банката хората на Ерчанча се появяват изневиделица, с маскирани лица и прилепнали черно-червени униформи, като в неправдоподобен научнофантастичен филм. В Стария град клечи просяк, на кутията му за милостиня пише: "Ще си купувам вила в Пиренеите, моля, помогнете." Испанският град Сан Себастиан, който по една историческа неизбежност е и баският град Доностия, понякога изглежда тревожен, много по-често - щастлив.

"Оттук все напред и след пет минути ще го видиш - едно такова грозно, ръбесто" - става въпрос за Курсаал, амбициозното архитектурно творение на Рафаел Монео, където от 19 до 28 септември, както всяка година по приблизително същото време, се помещава централата на Филмовия фестивал. Вече половин век първият член от регламента му не само гласи, че "международният кинофестивал в Сан Себастиан си поставя за задача да улесни по-пълното разбиране между народите и да участва с положителен принос в развитието на културата и на филмовата индустрия", но и съвестно се съблюдава. Затова не е трудно 50-ият юбилей да се отбележи с впечатляващо кино и впечатляваща любов към киното, с билети на народни цени, червени пътеки за звезди и журналисти, толерантност към другите световни кинофоруми - без излишество и гафове.

Номенклатура

Дионисио Перес Виля, Пепе Санчес Есейса, Хоакин Ареляно, Доминго Тельо, Вили Кох, Хулиан Мерин, Маноло Дуран, Алберто Апраис, Франсиско Пиларте и Франсиско Аранас Дарас са десетимата доностийски търговци, основали в прилив на момчешки ентусиазъм Международния кинофестивал в Сан Себастиан. Сред живите сега са само последните двама, но идеята за Фестивала като приятелско начинание не се е загубила. Тъй като навремето търсели начин да оживят града през лятото и пресели куп варианти (включително да започнат рали като в Монте Карло или модни ревюта), Международната седмица на киното се родила на 21 септември 1953 г. без особена артистична постановка, като евентуална примамка за туристите. След зашеметяващ успех на дебютното й издание, през 1955 добила конкурсен характер като Кан и Венеция, дори "специализация в цветните филми" - оттогава датира и наградата "Ла Конча" (колкото и да ми е мъчно, в името на благозвучието имам предвид, точният превод е "мида", не "раковина" - призът е кръстен на любимия на заможните летовници плаж на Сан Себастиан). Славата на събитието се разнесла - като на единствен по рода си случай за представяне на най-доброто от испаноговорящите продукции, начин за изплъзване от франкистката цензура и престижно средище за новаторско кино.

Много от гастролиралите оттогава насам в Сан Себастиан киновеличия са от най-едър калибър: Фелини, Хичкок, Годар, Михалков, Хауард Хоукс и безкрайно количество продуценти, актьори, сценаристи, оператори... Само за няколко дни тази година в Курсаал се изредиха Копола, Бертран Таверние, Джон Малкович, Аки Каурисмаки, Жюлиет Бинош, Уилям Дефо, Изабел Юпер, Федерико Лупи, Анхела Молина, Карлос Саура, Виктория Абрил и много други. С благодарност към приноса им както за киното, така и за ореола на Фестивала, от 1986 година Сан Себастиан присъжда и награда за цялостно творчество. През 2002-ра бяха почетени Джесика Ланг, Боб Хоскинс и Денис Хопър.

Председател на журито този път бе Вим Вендерс (Дюселдорф, 1945) - най-неслучайният арбитър на изящния вкус за Сан Себастиан.¹ Останалите членове не отстъпваха по опит: Ариан Аскарид (Марсилия, 1954), централна актриса във филмите на Робер Гедигян ("Мариус и Жанет", "Сезар" '96 за най-добра актриса); Мариано Баросо (Барселона, 1959), театрален актьор и режисьор, преподавател по режисура, носител на награда от Карлови Вари и на "Гоя"; Ренато Берта (Белинцона, Швейцария, 1945), оператор с над сто заглавия зад гърба си; принц Чатри Чалерм Юкол (Тайланд, 1942), един от най-изтъкнатите азиатски режисьори, член на тайландското кралско семейство, доктор по геология от Лос Анджелис; Мирта Ибара, прима на кубинския театър; Анджела Поуп, британска документалистка. Последен в списъка на имената за споменаване и пръв по отговорност иде Микел Оласиреги Ариета, бивш продуцент и програмен директор в ETB, а от януари 2001 г. - глава на Международния кинофестивал в Сан Себастиан, който малко преди откриването му призна, че "с над 220 филма в програмата и над 600 акредитирани лица от различни страни усещането е като пред спускане по руска планина".

Наградени

Досегашните "Златни раковини" почти винаги са отивали у образци на кино с гръбнак и вкус: "Такси за трима" на Орландо Люберт (2001, Чили), "Гибелта на мъжете" на Артуро Рипщайн (2000, Мексико), "Какво е животът?" на Франсоа Дюпейрон (1999, Франция), "Вихъра отнесени от" на Алехандро Агрести (1998, Аржентина)..., та чак до първия награден, "Рат Божия" на испанеца Рафаел Хил (1953) - все заглавия и емоции, които така и не стигнаха до България. На юбилея традицията бе продължена с размах. От 18 премиери в официалната секция, бяха отличени цели пет, почти всички - със сериозно основание.

"Понеделници под открито небе" ("Los lunes al sol", Испания). Историята според Фернандо Леон де Араноа, 33-годишния режисьор и сценарист на това мощно парче живот, е тази "на едно настояще, което, поради липса на хоризонти, по прилича на минало; на една дружинка безработни мъже..., корабокрушенци в мечтите си, в мечтите на жените си и в тези на своите деца...". Предишните филми на Леон де Араноа "Семейство" и "Квартал" го определят като единствения "чисто" социален автор на кино в Испания. Но освен че е ангажиран, той е и безпрекословно талантлив. Така че разказът за дните и нощите на групичката безработни приятели от закритите корабостроителници в Северна Испания с убийствения ритъм на преоткриваната безнадеждност, задължително започва да се отнася и за теб, каквито и да са полът, възпитанието, материалното ти състояние и екзистенциалните планове.

Въпреки че централната роля е колективна, изпъква персонажът на Хавиер Бардем - напращял ("Чух някаква легенда за себе си - че съм бил напълнял специално за филма. Ами! Спрях да пуша и станах шопар!"), брадат, малко инфантилен, много нежен, нервен и плътен образ.

Сценарият е писан две години и му личи: диалозите помитат, чувството за хумор възвръща човешкия облик, усетът за характери и ситуации е безпогрешен и, сякаш родено от безсъбитийността на сюжета, освобождението се явява оттам, откъдето най-малко се очаква.

"Стереотипи" ("Lugares comunes", Аржентина-Испания, реж. Адолфо Аристараин) е посветен на семейство в безизходица - друг филм, вглъбен в думите. И тук сценарият е на режисьора (по романа на Лоренсо Аристараин "Прераждане"). Това е петият филм на Аристараин (предпоследното му произведение "Мартин" (1997) е сред най-добрите на испаноезичното кино. "Прозрението може никога да не дойде, но ако това все пак се случи, няма накъде. И щом те сполети, ще е завинаги. Когато схванеш абсурда, нелепостта на живота, схващаш и че няма цели и напредък." Всеки произволно избран цитат от "Стереотипи" изразява настроението на филмите от 50-ия Фестивал. И си струва наградата - ако не за играта, то за изящната словесност.

Режисьорът на "Миниатюри" ("Historias minimas", Аржентина-Испания) Карлос Сорин е утвърден и автор на реклами. И това си личи по така модната и ефикасна множествена форма на преплитащите се истории: на фона на омагьосващия патагонски пейзаж трима обикновени аржентинци пътуват, всеки по задачите си и с надеждите си за безкрайно различни неща. Чиста случайност пресича пътищата и желанията им - всичко това би могло да изглежда безлично, ако не беше избродирано майсторски, с уважение към чуждите мечти, с нюх към детайла и светлината... Единственият професионален актьор, Хавиер Ломбардо, определи филма като "лупа, протегната над ежедневието". Сорин обясни: "Веднъж преди години една телефонна компания ми поръча рекламен клип за прокарването на първите телефони в Патагония. Когато пристигнахме в избраното за снимките селце и видях вълнението, което предизвикахме сред местните хора, зарязах актьорите в хотела и се осмелих да направя клипа с автентичните му главни герои, комшиите от селото. Оттогава не ми даваше мира мисълта за дългометражен филм, изигран от непрофесионалисти, като различна форма на подход към реалността и представянето й."

За "Любовникът" на младоликия и видимо настръхнал на пресконференцията 40-годишен Валерий Тодоровски, чиито предишни филми ("Катафалка", "Любов", "Вечери в Подмосковието", "Страната на глухите", "Двойник") са го отвеждали твърде успешно на фестивалите в Манхайм, Кан и Берлин, може да се каже следното: благодарна тема, лош диалог, актьори без хъс, скучновато подреждане в иначе логично камерната обстановка, пълно изчерпване на началния емоционален заряд още към средата. Добрият стар Олег Янковски (повече стар, отколкото добър), влиза в ролята на мъж, който след внезапната смърт на хубавата си жена, открива, че е имала любовник (Сергей Гармаш). Издирва го и изгражда с него болезнени отношения на ненавист и привличане. На фона на конкурентните филми, получените награди за операторско майсторство и сценарий изглеждат по-скоро реверанс към едно отдавна отсъстващо от Сан Себастиан национално кино и трижди отсъстващата от конкретния филм голяма руска душа.

"Заедно" ("Han ni zai yiki", Китай, реж. Чен Кайге) - баща и син, изкуство и бит, научаване и пътешествие до големия град Пекин. Някои намекнаха, че на подобни фестивали една-две награди се раздават по конюнктурни съображения и че някак не върви премираният Чен Кайге да съучаства във филм с премиращия Вим Вендерс (вж. "Десет минути").

Другите филми

Два приемливи. В официалната селекция имаше няколко изключително очаквани по различни причини заглавия, които подведоха надеждите, без всъщност да са на ниско равнище. "Престъплението на отец Амаро" ("El crimen del padre Amaro", реж. Карлос Карера) е по романа на португалския литературен колос Еса де Кейрош от XIX век, адаптиран към най-новата мексиканска действителност. След чудовищно добрите "Кучката любов" и "И майка ти също", Мексико трябваше да излезе с нещо по-ударно и модерно. Гаел Гарсия Бернал гради цялостен образ на мижитурка, чийто гоголевски размах увисва сред равния общ пейзаж. Разгласяван като остра критика срещу религията и дефиниран от авторите си като "разказ за лицемерието", "Отец Амаро" се разрешава като художествено произведение в първите си десет минути, без докрая да стане истински лош. "Зимна песен" ("Ghat e-ye zemestani", реж. Бандар Анзали) - упованието за добро иранско кино, по навика от последните години, сега бе заставено да се задоволи с битово-фолклорно нареждане, заключено в рамките на битово-фолклорното си очарование. Сюжетът слабо напомня книги от порядъка на "Чучулигата" (учителка, която поставя над всичко призванието и отношенията си с неграмотните души по пътя си), а моментната носталгия по детството е най-хубавата реакция, която предизвиква.

* * *

Два провала. "Морето" ("Hafid", Исландия-Франция-Норвегия, реж. Балтасар Кормакур) е просто ялова имитация на датския "Празненството" - семейно събиране с изригване на стари ненависти. "Морето гледа" ("Umi wa miteita", Япония, реж. Кей Кумай) пък е творческа изневяра. Малко преди смъртта си Акира Куросава се кани да заснеме филм по написан от него самия сценарий по разкази на Шугоро Ямамото - любовна история за квартала на гейшите в Токио от XVIII век. Работата на Кумай по материала, несъразмерна с претенцията за следване на Куросава, предизвика всеобщо разочарование.

* * *

Серия гледаеми (в низходящ ред). "Октавия" ("Octavia", Испания, реж. Басилио Мартин Патино) - завръщане на режисьора към игралното кино след десетгодишна документална пауза и завръщане у дома като централна тема. "На кукуво лято" ("Pigs Will Fly", Германия, реж. Еоин Мур) - за домашното насилие и мотивацията на онзи, който посяга, за трудността да не си прав - опак и замислен филм. "Автофокус" ("Auto Focus", САЩ, реж. Пол Шрейдър) - занимателно есе върху загадъчната смърт на актьора Боб Крейн, любимец на телевизионната публика от 60-те, с всички предполагаеми във връзка с темата и епохата плюсове и минуси на повествованието. Пресата се вайкаше, че това не е същият Шрейдър, написал "Шофьор на такси". "Лейтон" ("El Leyton", реж. Гонсало Хустиниано) - първи чилийски филм в дигитален формат - история за рибари, прелюбодеяние, убийство и търсене на справедливост.
"Легенда за Сурийотай" ("The Legend Of Suriyothai", реж. принц Чатри Чалерм Юкол) - най-касовият филм в историята на тайландското кино, с продуцент Копола и сюжет точно какъвто го загатва заглавието (саможертвена принцеса в Тайланд от XVI в.). "Ездачката на китове" ("Whale rider", Нова Зеландия-Германия, реж. Ники Каро) - поредната история за порастване, която не надскача красивия си природен декор. "Обещаният живот" ("La vie promise", Франция, реж. Оливие Даан, с Изабел Юпер) - почти като "Заедно", само че в западен вариант: майка-проститутка и подрастваща дъщеря, пътешествие вън от големия град Ница. Много повече принуда, доста по-малко изкуство.

* * *

Един отличен и един неокачествим. В моята лична класация, освен безспорния "Понеделници под открито небе", съвсем на върха имаше още две достойни творби. "Обичам те завинаги" ("Elsker dig for evigd", реж. Сузане Биер, Дания) е твърде класически догма-филм с неочаквано нещастие, мъчителни избори, болест, раздели и раздробяване на личността, но и със съответно класическите милост, вникване в нюансите и дребни ежедневни щастия. "Днес е трудно да направиш любовна история - хората се напускат толкова лесно. Трябваше да поставим героите в мъчителна ситуация, за да не им дадем да си тръгнат", каза продуцентът и с това обобщи основното около филма. Въздействащ, правдоподобен, изящен отговор на ненадейната загуба на почва под краката.

"Аро Толбухин, гледна точка на убиеца" ("Aro Tolbukhin, en la mente del asesino", Агусти Виляронга, Лидия Цимерман и Исаак П. Расин, Испания-Мексико). Виляронга е известен с объркващите си игрални филми - или изключителни, или много слаби. Казват, че дебютът му "Оттатък стъклото" (1985) е един от най-страшните филми, правени някога в Испания. Неговите съсценаристи и сърежисьори, от друга страна, са правоверни документалисти. Филмът е сниман на супер-8, 16 мм и видео в 5 държави, на 4 езика и е колкото документален, толкова и фикция, макар не точно в частите, в които зрителят предполага, че се ориентира. Съдържа откъслеци от заснети през 1981 от вече покойната швейцарска документалистка Лизе Аугуст истински разговори с 42-годишния Аро Толбухин (унгарски моряк, осъден на смърт заради поредица убийства в Гватемала). Но съдържа и възможни възстановки на живота и душевните състояния на главния герой (изигран където е необходимо от всеотдайния мексикански актьор Даниел Хименес Качо), базирани върху негови истински думи, жестове, физически черти. Филмът прелива тревожно от сюрреализъм до хиперреализъм - всъщност тревожен е зрителят, а на екрана всичко протича при най-перфектно спокойствие, в някаква странна светлина на обективност (свръхестетско изпипване на визуалните подробности и не по-малко маниакално фактологическо обосноваване на показваното). Нарочно подхвърлените нелогични процепи в иначе бетонната последователност на изложението всяват смут.

Виляронга уточни: "Това не е трилър, а археологическа разкопка. Съзнателно избягнахме психологическия подход... Аро Толбухин съществува, но не по начина, по който го представяме. Силно манипулирахме действителността. Играхме, но много внимавахме с истините." Мой абсолютен фаворит в Сан Себастиан: фанфари за експерименталното, самозахранващо се, манипулативно кино.

"Made in Spanish" е набор от 27 испаноезични филма, който по принцип се простира от страховити глупости до сюблимно изкуство. Тук ще спомена само малкото непреодолими произведения от 50-ото издание на Сан Себастиан, отново в низходящ ред от възхитителното към просто доброто.²

"В града без предели" ("En la ciudad sin limites", Испания, реж. Антонио Ернандес) е класи над всичко останало със съвършенство на формата, пълнота на илюзията и хитро построена интрига, която в началото те кара да мислиш, че гледаш фантастика, към средата прави исторически завой, за да ти внуши накрая, че си присъствал на любовна история. Филмът събира двама интересни и много млади аржентински актьори, партнирали си в кинобижуто "Пепел от рая" (1995) - Леонардо Збараля и Летисия Бредисе.

"Игра със столове" ("El juego de la silla", Аржентина) е чудесно, опасно дълбоко и почти безбюджетно произведение на 27-годишната режисьорка и актриса Ана Кац и нейните приятели. Удивителна игра на Ракел Банк, смешна и покъртителна история, която събира, разтърсва и разпръсква семейство за няколкото часа, прекарани заедно след дълга раздяла.

"Камъни" ("Piedras", Испания, реж. Рамон Саласар) е още един непредаваем пачуърк от изживявания и характери - урбанистична феерия с Анхела Молина и Найва Нимри.

"Говорете с нея" ("Hable con ella", Испания, реж. Педро Алмодовар) - капризи като Пина Бауш или Каетано Велосо в кадър, редовните дърления с киното и телевизията, неизменните сексуални изхвърляния (този път в стил Буковски и разказа за смаления любовник) и нищо, което иначе не сте очаквали. Алмодовар под индиго, в доказателство на тезата, че никой не имитира автора така безславно, както той самият.

Zabaltegi, бисери от други фестивали

Освен три ценни ретроспективи (на киното от 50-те, на Майкъл Пауъл и Фолкер Шльондорф) и панорама на неуморния Франсиз Форд Копола)³, кинофестивалът в Сан Себастиан предложи и вече обичайната секция на "бисери от други фестивали" - този път с 43 филма.

* * *

Задължителни. "Човек без минало" - въпреки че Каурисмаки насмешливо каза, че единственото откритие на датската Догма е домашното видео, а това вече е демоде, Каурисмаки остава по-близо до Догмата, отколкото до което и да било друго направление: ползва едни и същи актьори (Кати Оутинен, Марку Пелтола и дори кучето Техти), работи в плана на една и съща естетика (пълна изчистеност на жестове, цветове и диалози - всичко е изведено до завладяващата схематичност и смелост на детска рисунка)... И Каурисмаки, и Догмата дават поле за изява на бедното, грозното, земното и страшното, като примиряват с тях, превръщайки ги в изкуство.

"Понеделник сутрин" ("Lundi matin", Франция) - обичайният и все така неповторим френско-грузински шармантен тон на Отар Йоселиани - пътешествие далеч от дома и завръщане, с приказни елементи, които напомнят на световете на заминаващите татковци на Туве Янсон. Хладни, чужди и красиви. Шикозна рутина както на направата на филма, така и на разказваното от него, въпреки че Йоселиани го описва така: "Филмът разказва за монотонността на ежедневието - фабриката, прибирането у дома, липсата на приятели, на човешки контакт."

"Хълцане" ("Hukkle", Унгария) - смехотворен бюджет, много хъс за разказване, око за задкулисията и подводните течения. Режисьорът Гьорги Палфи се е дипломирал в специалността кинорежисура през 2000 и това некласифицируемо произведение от час и четвърт е първата му документална работа. Уж случайни взирания на камерата в безмълвна поредица от картини тип "С бъклица и дрян" и "В мире животных", подредени в ритъма на хълцането на беззъб дядо, седнал на припек, прокарват забавна етнопътечка от началното миролюбиво съзерцание до крайното пъклено съучастие. След прожекцията зрител поиска думата и каза: "Нищо не разбрах, но страшно ми хареса." Ура за дързостта на автора и зрителя.

"С обич: Лайза" ("Love: Liza", САЩ) - за отношенията на много изплашен мъж с предсмъртното писмо на неговата самоубила се съпруга. Отлично кино за взаимоотношенията със самите себе си и героизма да оцелееш в ежедневието. Някак безизходно, но деликатно и човешко. Бляскав опит по тема, сходна на "Любовникът", без проточеното и насилено изпълнение на руския филм.

"Десет минути: челото" ("Ten Minutes Older: The Cello") и "Десет минути: тромпетът" ("Ten Minutes Older: The Trumpet") - поучителна сбирка от 10-минутни парчета на 15 различни режисьори, разсъждаващи над времето и остаряването. Идеята хрумнала на един от продуцентите, Никлъс Макклинтък, докато четял Итало Калвино, а плодът на усилието му да събере различните гледни точки е доста смущаващ: бодър и чудесен Иржи Менцел редом с досаден Бертолучи, изненадващо лош Майк Фигис, досадна Клер Дьони, симпатичен Шльондорф, недодялани Джармуш и Вендерс, приятен Майкъл Редфорд, смущаващ, но свеж Виктор Ерисе, научнопопулярен Вернер Херцог и т.н.

* * *

Негледани със съжаление. Гигантският избор на филми на Фестивала направи невъзможно да видя няколко заглавия, които още горко оплаквам. "Боулинг за Колъмбайн" ("Bowling for Columbine", САЩ) - заради двата часа откровена публицистика на многостранния, нахален, саркастичен и свирепо умен Майкъл Мур, който изхожда от нелепото убийство на ученици в Колумбайн през 1999 г., за да разкаже дълбоката привързаност на американците към оръжията и да обоснове теорията си за страха като агресия. "Танцови стъпки" ("Pasos de baile", САЩ, реж. Джон Малкович) - заради Хавиер Бардем в главната роля. "Кървава неделя" ("Bloody Sunday", Ирландия-Великобритания, реж. Пол Грийнграс) - заради "Златната мечка" от Берлин и защото в продължение на всички дни от Фестивала излизаше на първо място в предпочитанията на зрителите, макар да отпадна накрая. "Божи град" ("Cidade de Deus", Бразилия, реж. Фернанду Мейрелес, Катя Лунд) - заради уличните деца в големите бразилски градове. "Пианистът" на Роман Полански - защото един критик го нарече "конвенционален", а друг ми каза, че е плакал. "Изгубени в Ламанча" ("Lost in La Mancha", Великобритания) - заради режисьора Тери Гилиъм, който се снима как снима "Дон Кихот". "Dirty pretty things" (Великобритания, реж. Стивън Фриърс) - заради Одри Тоту, ex-Амели Пулен, Лондон и нелегалните имигранти. "Всичко или нищо" ("All or nothing", Великобритания, реж. Майк Лий) - защото критиката го нарече "онеправдан шедьовър" от Кан. "Излет" ("Vylet", Чехия, реж. Алис Нелис) - заради спечелената награда и самоопределението "черна комедия". "Истинските жени имат истински форми" ("Real women have curves", САЩ, реж. Патрисиа Кардосо) - по подобни причини, плюс признанието от Сънданс за историята на мексиканката в Лос Анджелис.

* * *

Гледани със съжаление. Мъчно ми е също така, че, вместо да се ориентирам към горните, си загубих времето с някои като "Балзак и малката китайска шивачка" ("Balzac et la petite tailleuse chinoise", Китай), който съчетава наивността на зрялото капиталистическо кино с наивността на отмрялото социалистическо, с дидактични фиоритури в стил "Сърце" на Де Амичис. "Купонджии" ("24 Hours Party People", Великобритания), който - на тема музикални групи от Манчестър от пънка насам - е лекомислен, без да е красив, шумен, без да е весел, локален, без да е интересен. "Необратимо" ("Irreversible", реж. Гаспар Ное, Франция, с Моника Белучи и Венсан Касел) - любимият ми кинонаблюдател от "Ел Паис" Анхел Фернандес-Сантос (същият, който обяви 50-ото издание на Сан Себастиан за "едно от най-успешните, случвали се досега") отдели за този филм, така обсъждан заради формата (непрестанен флешбек: историята се развива изцяло отзад-напред) и заради 8-минутната сцена на анално изнасилване (като от учебник по съдебна медицина), следните топли думи, които споделям напълно: "В колекцията от бижута от други фестивали се вмъкна и "Необратимо", скудоумна - интелектуално хилава, както въздържано се изрази "Льо Монд" - игра на салонен нацизъм на парижки мамини синчета, игра на насилие заради самото насилие. По щеше да й подхожда да оглави раздел, посветен на бълвоч от други фестивали."

Рат Божия, обобщения

В заключение, представените в няколкото секции на 50-ия фестивал в Сан Себастиан филми поразително си приличаха. Рядко се оказваха по-кратки от 100-110 минути и често разказваха за семейства в разпад, приятелства като убежище, безработица, маргиналност, хилядите начини за запазване и загуба на самоуважението и други човешки възможности и невъзможности.

Първо обобщение: американци и предчувствие за война. Двете неща по принцип не вървят заедно, още по-малко с киното, но на този фестивал, година след 11 септември, имаха осезаема връзка. Каурисмаки се появи в Курсаал да отговаря на въпроси за филма си, но сам започна с въпрос: "Летим ли вече над Ирак?" На 26 септември в "АВС" се възмущаваха от "омразата, ирационалността, комплексът за интелектуална свръхценност спрямо американците, чувството за фрустрация пред една страна, която, независимо от всичко, просперира и от която продължаваме да зависим... военно, научно, дори кинематографично..." Но не беше вярно - в кинематографичен аспект Сан Себастиан показа най-възхитителна независимост. Джесика Ланг бе наградена за актьорския си път. Но от трибуната каза: "Едно нападение срещу Ирак би било лудост. Това, което Буш изисква от Конгреса, е противоконституционно, неморално и незаконно - не може да се насилва останалият свят да прави каквото на него му се прище. Не понасям Буш и не уважавам администрацията му."

Второ обобщение: покрайнините на живота. "Скоро си дадохме сметка, че единственото, което ще ни позволят да правим, е да мислим, но никой не възнамерява да ни дава заплата за това. Никой не възнамерява да ни дава заплата и за свършена работа. Казаха ни, че сме извън пазара. Озовахме се извън кръговрата, извън системата, извън всичко. Вън, натирени, ненужни, заменими." Тези фрази от "Стереотипи" резюмират наежената проблематика на Сан Себастиан 2002: обществото срещу индивида.

Трето и последно: кино с човешко лице. Стихът на Марио Бенедети "Да браниш радостта като окоп" се оказа любим цитат на Леон де Араноа, а Копола заяви, че "киното трябва да бъде третирано като поезия, като литература, като артистичен език, за да бъде култура, не промишленост". И тъй като в Сан Себастиан поезията на простичките неща и на обикновения човек, страданието и състраданието значеха толкова много, не мога да не завърша със Сесар Вайехо. Чух за пръв път тези почти налудничави думи на признателност към ежедневието по време на тазгодишния София Филм Фест, в шведския "Песни от втория етаж", и никога не ги забравих. Затова, за завършек, държа да посветя хаотичното им великолепие на киното и фестивалите.



Да бъде обич за ушите щръкнали,/ да бъде обич за онези, дето сядат,/ да бъде обич за незнайния с жена му,/ за ближния с ръкави, врат, зеници!/ Да бъде обич за налазения с дървеници/ и за човека с дупка на подметката в дъжда,/ за бдящия над труп на хляб с две вощеници,/ за оня, дето си прещипва пръст,/ за оня, дето няма имен ден,/ за сянката, изгубена в пожара,/ за звяра и за сходния със папагал,/за сходния с човек, за бедничкия крез,/ за същия несретник и за бедния бедняк!

Да бъде обич/ за гладния и жадния, комуто не достигат/ гладът да се напие до насита/ и жаждата глада да утоли!/ Да бъде обич за работника за ден, за месец или час,/ за препотения от срам или от мъка,/ за тръгналия в киното по заповед на потните си длани,/ за оня, дето плаща с туй, що няма,/ за спящия по гръб/ и за забравилия свойто детство; да бъде обич/ за плешивия без шапка,/ за праведниците без тръне,/ за крадци без рози,/ за хората с часовник, срещали се с Господ,/ за онзи, който пази чест и не загива!

Да бъде обич за детето, което пада и все още плаче/ и за мъжа, който е паднал и не плаче вече.