Стогодишнината от рождението на Димитър Ненов е повод да си припомним, да видим в нова светлина и дори да открием някои неизвестни факти от живота му. Пишейки тези редове, приех като изходна позиция и най-ценни свидетелства публикуваните материали на самия Димитър Ненов - макар и не многобройни. Друга опорна точка беше самата му музика. Оттук дойдоха и въпросите, с които се обърнах към двама от Неновите ученици - проф. Трифон Силяновски и проф. Лазар Николов. Техните спомени се оказаха неизбледнели, а оценките им - дълбоко осмислени и обогатени с познанието, трупано през годините, и с личния творчески и педагогически опит.

Всеки от двамата ми събеседници бе възприел и съхранил в себе си това, с което Ненов беше близък на неговия натюрел, така, както собствената му индивидуалност му беше продиктувала. Лазар Николов представя по-трезвата, по-обективната, свързана с композиторската и изпълнителската му практика картина, нерядко с елементи на критичност. Трифон Силяновски добавя към образа на земната личност представата за почти неземна духовна извисеност, за изключителна надареност и морална етика, за човек с трагичната съдба да бъде жертва на заобикалящата го посредственост -"последовател на самия Христос" - както сам го определи. Тези два доста различни ракурса се свързаха в един по-цялостен образ, близък до този, който сам Ненов ни представя - като композитор и като музиковед. Смея да го нарека така, окуражена от думите на проф. Николов, че Ненов умее да пише за творчеството си по начин, по който и музиковедите не биха могли. Но не само това...

Трифон Силяновски: Той не гравитираше към прагматичното, беше човек на една духовна концепция. Неговата емоционалност беше интелектуално раздвижена, а интелектуалността му - емоционално наквасена. Не беше само архитект и музикант - пианист, компонист, педагог. На първи план се занимаваше с изкуство, с ценностите в живота, с философия - онтология, гносеология и аксиология. Особено ценеше немската научна мисъл. Интересуваше се от екзистенциализма - Ясперс, Хайдегер, Сартър, неокантианството с Винделбанд; Дилтай, Фихте и особено Шпенглер - "Залезът на Европа". От всичко това си изработи един възглед, който клонеше по-скоро към скептицизъм. Неговият изказ се стремеше към символичното, метафоричното. При излетите на Витоша умееше да забелязва поезията в живота или природата. Неговата сетивност беше нещо средно между скрябиновската и импресионистичната - осезаваше и чувстваше чрез цветовете. Там, където образът губеше своите очертания и боите се преливаха, вибрациите в неговото съзнание пораждаха тоновата микстура. Считаше, че думите трудно могат да изкажат същността на явленията. Реалността беше отблъскваща, всеки знак, семиотика, бяха пречка за него. Изразът беше само път към навлизане в същността.

Тези думи на проф. Силяновски се потвърждават и от самия Ненов в писмо до Константин Зидаров от 1938 г. "Все пак, въпреки всичкия стремеж към отвлеченост, фантастичност, религиозни съзерцания, легендарни настроения, все пак тази отвлеченост е реална - мисълта ясна - логична - дори дотолкова, че бих желал да може да се премахнат всички знаци. Както при Бах. Само ноти. А и никога не съм писал знаци. От детинство още. Изпитвам голяма мъка, когато трябва да пиша знаци за другите изпълнители."

Трифон Силяновски: Урокът по пиано, обикновеният разговор беше белетристика или поезия. Звукоизвличане, тонова палитра, драматургия - това значеха уроците при Ненов. Един следобед на октомври 1942 г. трябваше да свиря "Апасионата" - последната част. Той ме чу, след това почнахме да говорим - за Бетховен, за проблемите на сонатата като вид и същност, интерпретация и тълкувания, и това продължи от 16 ч. следобед до 10.30 часа вечерта. Времето течеше. Искаше ми се разговорът ни да продължи безконечно.

Димитър Ненов пръв каза на учениците си, че импресионизмът се ражда от трактовката на Лист. Много обичаше "Тристан и Изолда", "Пръстенът на Нибелунгите", самата пулсираща фактура на тази музика, "тристановската" хармония". Скрябин му беше любимец. Постоянно говореше за Прелюдиите оп. 42, клавирните поеми, за "Божествена поема" и "Поема на екстаза". Прозрения имаше в неговото свирене на Бах, Шопен - балади и етюди, Бетховен, Лист - концертните транскрипции, импресионистите, преработките на Бузони.

Беше концертен тип, забележителен пианист с концертна дейност, каквато друг българин нямаше. На концерт в Първо студио на Радио София с оркестъра на радиото, диригент Марин Големинов, в една вечер изсвири Пети концерт за пиано и оркестър от Бетховен, Първи концерт за пиано - Шопен и Втори Концерт за пиано от Лист. А безбройните концерти в БИАД, Академията, Про Ориенте, Алианс Франсез - над 200-250 концерта за 20 години. Ходеше непрекъснато като рапсод да свири в провинцията, за да изкара някакви пари. Нямаше време дори да пише музика. Втората му симфония Иван Стайков я направи реална, третата остана само като точки върху партитурния лист и никога няма да можем да я чуем.

Докато беше жив му завиждаха. Не го изсвириха нито веднъж. Злословеше се срещу него от колеги. Агитираше се сред обществеността да не се говори за него. Имаше и хора, които го обичаха - Люба Енчева, Панчо Владигеров, Саша Попов. Беше много понасящ човек, но си отиде жестоко обиден. По 4-5 дни гладуваше - нямаше пари. Нямаше и собствено пиано, беше взел под наем и се чудеше как ще го плати. А живееше скромно, не си пилееше парите. Васил Стефанов изпълни "Рапсодична фантазия", някоя от баладите, но общата нагласа остана завист и злоба."

Нарочно не исках да ограничавам с въпроси емоционално поднесените спомени на Трифон Силяновски. И до днес той е запазил едно особено преклонение пред своя преподавател. Разговорът с проф. Лазар Николов тръгна в по-различна насока. Той е представил личността на Димитър Ненов в свои публикации, разкрил е доста факти около взаимоотношенията му с ученици и колеги, определил е мястото на Ненов сред съвременниците му - композитори. Попитах го за някои, според мен, недоизказани неща. Например какво има предвид, когато го определя като "голям родолюбец", който обича да говори за "историческата съдба на нашата нация", защо "някои негови патриотични виждания и настроения са се възприемали в първите години след 9 септември 1944 г. като национализъм, като великобългарски шовинизъм"?

Лазар Николов: Димитър Ненов беше генералски син и това имаше отражение върху начина, по който беше възпитан. Интересуваше се от нашата история, почиташе нацията, даже в последния период от своето творчество достатъчно се обърна към фолклора. Но той не беше единственият, към когото се отнесоха така. Всички, които не бяха съгласни с официалната линия тогава, бяха смятани за националисти. (Тук имаше и много личен елемент, лични чувства.) Това се използваше като термин, за да наклеветиш някого, да му попречиш да просперира. След 1945 година Ненов не написа нито една нота, нищо, което да може да се разчете, да е завършено. До голяма степен го измъчваха събитията. Макар че за това той много рядко говореше...

Интересно е да се узнае какъв е погледът на Лазар Николов към стила на Димитър Ненов. Той интуитивно ли е постигал "сложната" си хармония, или с времето си е изработил своя система, своя теория?

Лазар Николов: Неновият хармоничен стил е забележително оригинален. Такова хармонично мислене не познавам у друг автор, то трудно може да бъде приобщено към стандартната тонална хармония. Клони към битоналност, политоналност. Затова е правил по няколко копия на композициите си, звучащи по един и същи начин, но записани енхармонично. Чудел се е как да го изпише, за да бъде по-прав теоретически. Оркестрацията му също е много цветиста. Като автор той имаше подчертано отношение към тембъра.

Лазар Николов оценява по-високо Концерта за пиано в сравнение с "Рапсодична фантазия", имайки предвид нейната обвързаност с фолклора. Но какво е неговото отношение към ораторията "Коледа" с нейното поразително модерно, европейско звучене и едновременно с това - с нейната обвързаност с фолклора.

Лазар Николов: Има колеги, като Иван Бакалов и Васил Казанджиев например, които смятат, че Ненов е най-българският от всички български композитори. А "Коледа" е може би най-български звучащата ораториална творба. Не искам да говоря за другите европейски композитори, но мисля, че тази творба има претенции да се сравнява с тях. "Коледа" има едно-единствено изпълнение. Най-напред дълго търсихме самата партитура. А и после - тя е върху народни песни, няма религиозна основа, но самото име беше достатъчно, за да остане в забвение.

Трифон Силяновски:Важното беше, че когато се обръщаше към фолклора, Димитър Ненов не цитираше, а вземаше климата, аромата, атмосферата на народното творчество (освен може би някои песни, писани за радиото).

Самият Ненов в писмо до д-р Науман от 1943 г. се запитва:"Дали ще ми признаят правото, че аз първи успях да синтезирам народния мотив и да го облека в отвлечени форми и развия в симфонична мисъл...".

Въпроса " Защо унищожиха записите му в радиото, вероятно изпълнения с уникална стойност?" отправих и към Лазар Николов, и към Трифон Силяновски.

Трифон Силяновски: Това бяха около 150 минути музика. Според мен Найден Найденов ги унищожи, а защо (вдига рамене) - за себе си вероятно е имал някаква позиция.

Лазар Николов: Ненов имаше малко вина. Понякога имаше определени часове за запис. Може би не е ходил. Беше в силата си като пианист до края на 30-те години, по-късно започна да боледува. Като музикален уредник в радиото направи много. Купи стотици плочи, които бяха унищожени по-късно.

Когато оркестрирах Токатата, се ръководех от стила на Ненов, разбира се. Исках виртуозността и блясъка на клавирната пиеса да пренеса в оркестъра. Въпроси за "по-съвременно звучене" съм си поставял. После, като я чух - беше съвсем Неновска. Намирам, че моята оркестрация непреднамерено, без да си го поставям като цел, имаше много от звучността на Ненов."

"Трудно могат да бъдат установени единни становища за личността на Димитър Ненов" - казва Трифон Силяновски. Може би защото самият Ненов не е еднозначен. Трезвата оценка на действителността и "трансценденталните" настроения, стремежът към "свободен израз, волност, повишена чувствителност" и същевременно "ясна здрава конструкция и желязна логика" (цитатите са също от писмото до Константин Зидаров) съжителстват в една личност, в един живот, в едно творчество. То остава неразчетено, непроучено, неизпълнено. Наистина вече разполагаме със свидетелствата и на други негови ученици и съвременници, с музиковедски изследвания върху по-частни проблеми, свързани с творчеството на Димитър Ненов. Все пак отделни факти в последно време дават надежда, че идва времето на поколението музиканти, което ще го преоткрие.