Началото на една година предполага опит за равносметка и това ни подтикна да обърнем внимание на критиката. На пръв поглед проблемите в критическото поле изглеждат „вътрешногилдийни“ и не чак толкова интересни за публиката. Ала е ясно, че случващото се там няма как да не е от съществено значение за процесите в българската култура.

Критикът е необходимият посредник между творбите и публиката, колкото и неговата позиция да си остава някак неопределена. Особено в наши дни, когато авторитетите не са на мода, а пък „оценките“ или „присъдите“ се произнасят директно във вездесъщите социални мрежи. Необходима ли е тогава критика или професионален ориентир, щом като всеки във фейсбук е едновременно автор, читател и естетически съдник? Сиреч – необходими ли са още „прокурори“ или „отрицатели“ във време на всеобщо неодобрение?

И обратното, какво означава „положителна критика“: не се ли свързва тя основно с пиара, с чисто рекламните текстове, които, разпратени из интернет пространството, могат да бъдат прочетени навсякъде, даже с едни и същи правописни грешки?

Все въпроси, които ни накараха да обърнем „критичен поглед“ назад: към ситуацията на „лоша обозримост“ в полето на българската култура през погледа на литературния историк проф. Михаил Неделчев, както и към полето на художествената критика преди и след 1989 г., и то през очите на автори от различни поколения. Целта на тази наша анкета за „арт критиката“ бе най-вече да се види как поколението след рухването на Стената гледа на властовите битки в групите, формирали се след ‘89 г., където все още тегнат сенки от миналото. Как и по какъв начин тези „нови критици“ обговарят ситуацията, и най-вече – как се стигна до сегашната „критична безкритичност“, която диагностицира в статията си кураторът Борис Костадинов. И до какво води всичко това? До „напредък в назадъка“ – по думите на графика Иван Газдов, с чиито работи е илюстриран този брой – или до „назадък“ в доста чист вид?

Защото критиката и критичността са все по-липсващи рефлекси в публичното поле. А истината е, че колкото и свъсено да ни се струва небето над днешния свят, „отчаянието няма да ни спаси“, както напомня в интервюто си в броя нобелистката Светлана Алексиевич. Въпросът е и защо – в бившия посткомунистически свят, а и не само в него – се формира едно ново „социално тяло“, което държи на безпроблемността и е заливано от периодични вълни на самохвалство и агресия. Ала това са само някои от дефицитите на „новата публичност“. Явно бедите и страданията, претърпени до 1989 г., не ни връщат изцяло усета за свободата, тъй като си остават непокътнати и рефлексите на „несвободата“. И те са нещо, което продължава да се „купува“ от хората. Ето защо, колкото и да не ни се иска, по думите на Йосиф Бродски, „да правим от себе си история с политика“, на практика става точно обратното. За което ни напомня в интервюто си и литовският театрален режисьор Оскарас Коршуновас. Той се връща към събитията преди трийсетина години, когато всички в Източна Европа, както и в балтийските държави, си играеха на революции, докато истинската промяна се извършваше дълбоко под повърхността, наподобявайки разместването на тектонични плочи. Само че не в земното ядро, а в историята. Тогава, през 90-те, на един негов спектакъл по абсурдистки текстове на Даниил Хармс е съдено да се ползва с небивал успех. Без никой, включително и той, да е в състояние да обясни защо. Политици и граждани започват да си служат с реплики от постановката в обществените дебати, а фразата „всичко е дим и мъгла“ дори става лозунг на изборната кампания. В една сцена от спектакъла „Там ще бъде тук“ един от героите се обръща към залата и пита: „Има ли нещо, което може да промени този свят?“. Публиката затаява дъх, а отговорът е: „Да, има такова нещо – мишката“. Което по замисъла на автора е трябвало да покаже, че светът не се променя с гръмки фрази, а от съвсем малки неща. Струва си да запомним тази фраза на Хармс – в публичността понякога малките неща се оказват неподозирано големи.