Причинете си тази поезия
Николай Атанасов. „Евангелие от евнух”. София: Black Flamingo, 2017.
Случва се, като прочетеш някое стихотворение, то да те засегне така, че да се окаже запечатано в главата ти години наред... И странно, но не ти омръзва да го препрочиташ, нито въздействието му с времето намалява. Подобни творби носят белезите на най-доброто в поезията и са сред безспорните постижения на авторите си.
Такова за мен е стихотворението „Носталгия по Пазолини“ на Николай Атанасов. В него талантът на поета е в особено висока концентрация, макар това да е характерно и за много други негови стихотворения. А може би просто имам някаква персонална фиксация върху него и затова продължава да ми въздейства, не знам. Напоследък все по-малко ме занимават опитите добрата поезия да се обяснява и анализира със средствата на литературната наука предвид нескопосаните рецензии или рекламни ревюта, които само разгарят графомански желания у пишещите и създават (обратно на целта си) фалшива литературна среда – нещо като фалшивите новини – прилича на истинско, но не е.
А автори като Николай Атанасов са от изключенията. Той не се вписва в литературни групи и компании, макар във времето да е имал и да има съмишленици и почитатели. Помня бегло първата ни среща в Яворовата къща, където се помещаваше стаичката на Сдружението на българските писатели. Тогава той - слабо, плахо момче - донесе първата си стихосбирка „Ябълка“ и с неудобство надписа няколко екземпляра. Ръкописът беше спечелил Националната награда „Веселин Ханчев“,1997, а през 2000 г. спечели Националната награда за дебютна поезия „Южна пролет“. Тогава, както и сега, излизаха много стихосбирки, но неговата запомних. Следващата - „Органични форми“, 2007, вече запомниха мнозина... Той беше заминал междувременно за Америка, беше напуснал тази пропита с насилие, агресия и хомофобия територия – „срамът отсъжда изгнанието“... И може би дистанцията усили фокуса, изчисти излишното, ясно очерта контурите и категорично заяви не само авторовия талант, но му определи място сред най-добрите. Провокативна книга, която сваля маските, прекрачва табутата, респектира с интелектуалния си заряд и неприкрита телесност, нарича нещата с истинските им имена, дърпа завесата на срама, остро социална поезия.
Заявената различност, от която произтича и трагичността, и болезнеността в стихотворенията в „Органични форми“, продължи да усилва напрежението и в следващата стихосбирка на поета „Манифестация“ (2011). Писала съм тогава, визирайки стихотворението „Стрида“: „Възхитителна е смелостта на Николай Атанасов да манифестира, да отваря с тризъбата вилица на таланта си здраво стиснатата черупка на предразсъдъците. Езикът на поезията му докосва трептящото месо на любовта в отворената стрида-книга. Изящна и седефена, в нея капката лимон е условието за жизненост.“ Наистина витална, смела книга на заявен вече поет. Тук обаче имаше нещо, забелязано много точно от Биляна Курташева в думите й за книгата: „Предишната книга на Николай Атанасов действаше подривно на терена на канона и биографичното, тази – на терена на медиите и попкултурата, като припомня, че и политиката не е нещо по-различно от тях.“ Тя назовава поезията на Атанасов „истинска политическа поезия“. Това донякъде се оказа препъни камъкът на тази негова книга – тя не доби популярността на „Органични форми“ и някак не можа да изпълни задачите си – не само да заявява, но да манифестира, да променя безчувственото по темата общество, готово по-скоро на омраза, отколкото на съпричастие. Общество, пропито от хомофобия, сексизъм, расизъм, неонацизъм, войнстващ национализъм и самодоволна безпросветност, което не успя да преработи соц мисленето и нагласите си. Обществото на „Нормаландия“ по стихотворението „Футбол“... Трудно, много трудно може да си пробие път изобщо поезията в подобно блато, камо ли тази, макар с известен оптимизъм Милена Кирова да твърди: „Николай Атанасов извежда присъствието на гей поезията в българската литература до степен, отвъд която вече не можем да се преструваме, че „такова нещо“ не съществува, или пък, че ако съществува, то все пак няма значение...“
Отгласът и от най-новата книга на Николай Атанасов с избрани стихотворения - „Евангелие от евнух“ (2017), засега също е спорадичен и то е съответно на контекста, в който днес живеем. Тези дни прочетох на фейсбук стената на Надежда Дерменджиева, също поет и активист, следното, което мога да отнеса към Николай Атанасов: „Хората, движени от кауза, винаги са за предпочитане пред хората, движени от амбиция.“ Сред манифестиращите литературните си амбиции у нас вече останаха много малко автори, които имат кауза, която не е продиктувана предимно от личната им амбиция...
Макар „Евангелие от евнух“ на Атанасов балансирано да съчетава и смелата му, манифестираща поезия, и иронично-мрачната му „биографичност“, тя се оценява по достойнство все още от ограничен кръг читатели и литературни люде. Парадокс е, тази „отворена“ към света и свободния дух книга, тази остро социална и политическа книга, да остане „затворена“, непрочетена... И това не е само заради гей темата, а поради интелектуалната леност и самодостатъчност на литературната ни среда. Въпреки доминиращата тема, жалко е да не се чуе, разчете и осмисли присъствието на този специфичен като език и поетика автор. В подбора, новата редакция и подредбата, която той е направил на последна си засега стихосбирка, е видно дълбокото преосмисляне на досегашния творчески път и категоричната отдаденост на поезията, а в крайна сметка – безспорният талант. Тук специално внимание си струва да се обърне на редактираните стихотворения, които са максимално изчистени, като новите варианти издават не само работата върху езика, но и вътрешна центрираност, зрялост, която излъчва цялата книга. Това не е редакторска игра на варианти, а самокритичен поглед назад. Отново преоткрих харесани и преди стихотворения като „Какво означава да простиш?“, като „Вълци“ или „Площад Възраждане“, „Корени“, „Антихимн“, „Пръснато“... А любимото ми стихотворение тук е добило нова редакция и заглавие - „Механоид“, но все така имам „безотказна зависимост“ от него... Зависимостта от поезията в „корозиралото ти четиритактово сърце“ и в „този буксуващ череп/ буксуващ череп/ буксуващ череп“...
Послепис. Отлагах по различни причини този текст, който можеше да бъде друг... други текстове за поезията на Николай, но имах и вътрешна, и конкретна причина да го напиша, чувствайки дълг да направя това. И след няколкомесечно отлагане, се случи така, че писах, докато течеше шествието на Прайда и три антиПрайд прояви, а в мрежата обсъждаха дали е нужно да се манифестира.