Разходка по 94-километровия път
на архивите
- Да ви призная, от години ме мъчи един и същи въпрос – националните културни институти като архивите, галериите, музеите имат ли момент на насищане? Може да звучи абсурдно, но какво трябва да направим, когато цялата територия на България се покрие с ценната хартия от Държавна агенция „Архиви”? Докога можем да съхраняваме?
- До безкрайност. Това е едно от достиженията не само на архивистиката, но и на всички сфери на изкуството, които се опитват да отлагат по някакъв начин части от националната култура. Било то в галерии или в музеи, в библиотеки. След време информацията за нашето настояще ще се е превърнало в история. Архивистиката ще се съдържа именно в онези документи, които ще се отлагат след 100 години, а вероятно и след това. Друг е въпросът, че в архивите по света се отлага само малка част от документите, които едно общество произвежда. В Русия, например, някъде около 10 процента се отлагат в архивите. Останалите 90 процента, след изтичането на 20-годишния срок, в който се съхраняват в институциите, се унищожават. Така че, бъдете спокойни, няма цялата страна да се окаже задръстена от хартия. Статистически между 6 и 8 процента е количеството, което се отлага от общия обем хартия, произвеждана в една държавна институция. Говоря само за държавните институции, където съхраняването в архиви е задължително. За другите субекти – неправителствени организации, частни лица или фигури с национално значение за културата – предоставянето на архивите е пожелателно. Ако говорим за личен фонд, там съхраняването на архивите зависи от наследниците и близките. Освен това, използвам думата „хартия” условно, защото все повече започва производството на електронно родени документи, които въобще не минават през хартиен еквивалент. Така или иначе, по замисъл и по дефиниция, обемите на фондовата наличност на всички институции трябва да нарастват.
В момента в системата на Държавна агенция „Архиви“, където е прието да се мери лист върху лист, имаме около 94 линейни километра. Темпът на нарастване е около 400 линейни метра годишно. Заедно с тази рутинна дейност, която извършват архивите, а именно да събират документацията, която се отлага от държавните институции, те трябва да съберат и колкото се може повече лични фондове и документи, които са с национална и световна значимост. Това понякога е шанс, понякога - игра на случайността. Но след като малко или много светът става все по-материален, и събирането на архивите във все по-голяма степен зависи от ресурсите за откупки, с които разполага Агенцията ни. Не че нямаме дарители, но те не са много.
- Сетих се за нещо, което е много актуално във Франция в момента - французите са спрели от продажба ръкописи на Сад, обявявайки, че като национално богатство държавата има право първа да ги купи. И в момента френската държава събира парите, които не й достигат. Давам ви този пример, за да ви покажа, че проблемът с парите е повсеместен.
- Да, по Закона за културното наследство държавата има право да бъде първи купувач на документите, които представляват национална ценност. Но тя няма право да определя цената. И в момента сме изправени пред подобен казус с един изключително ценен архив на българския емигрант в САЩ д-р Иван Гаджев, който е бил секретар на Иван Михайлов. Той е събрал огромен масив от архива на цялата македонска емиграция в САЩ и Канада. Пренесъл го е в родния си град Гоце Делчев, където е създал нещо като институт на името на баща си. Имал е идеята да направи библиотека и архив, както и научен център, който да изучава историята на българската емиграция. За съжаление, той почина, а децата му нямат интерес към архива и искат да го продадат, но за момента не можем да се споразумеем за цената. Става дума за около 30 линейни метра документи. Образно казано - един осеметажен блок.
- Между другото, в България вече съществуват и сигурно ще се раждат подобни паралелни структури на архивите като Центърът „Дуйчев“, например...
- Законът позволява частен архив, но той трябва да бъде регистриран. Що се отнася до държавните архиви, в Закона за националния архивен фонд са описани институциите, които могат да имат собствени архиви. Това са Центърът за славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев“, архивът на БАН…
- Предполагам, и архивът на Народната библиотека.
- Да. Към Народната библиотека спада и така нареченият „Български исторически архив”, който включва документи от епохата на Възраждането. По принцип е важно да се уточни, че архивите в България, за разлика от останалите европейски страни, са сравнително млада институция.
- Да, по време на интервю с ваш предшественик - Мартин Иванов - ми направи силно впечатление признанието му, че липсват данни примерно за преброявания някъде до Първата световна война. Това означава, че държавата тогава не си е дала труда да ги събере и запази.
- Така е, ако говорим за самите емпирични данни. Но реално, когато се създава БАН в Браила през 1869 г., към книжовното дружество се създава сбирка от старопечатни български ръкописи, включваща множество данни, свързани с националната история. Така всъщност се поставят основите на организираното архивно дело в България. А фактически архивите в България се раждат след Освобождението и то около Народната библиотека. В началото тя е изпълнявала функциите не само на библиотека, но и на музей - етнографски и исторически, а също така и на архив. Освен това, паралелно с Народната библиотека, всяко министерство, всяко централно ведомство е поддържало свои архиви. Самата централизация на архивното дело в България настъпва с комунистическия режим. През 1951 г. е издаден указът за създаването на национален архивен фонд, в който архивите в България са организирани по съветски образец. Всъщност, съветският образец е по-скоро стар немски образец, така че ние и до ден днешен имаме архивна система, която е немско-руска. Но тъй като Библиотеката е съществувала по-рано от архивите, когато се е извършвала „подялбата” през 1951 г., е било взето решение документите, които се отнасят за додържавния период, т.е. за периода на Възраждането и османския период, да останат в Библиотеката, а документите, които са за периода след Освобождението, да отидат в архивите.
Днес обаче ситуацията в архивите е много „шарена”. Това се дължи на факта, че през годините, заедно с постъпването на множество лични фондове, са били приемани и много документи от епохата на Възраждането. През последните години, например, най-ценното постъпление при нас е архивът на историка на революционното движение от 60-те - 70-те - Иван Клинчаров. И през неговия личен фонд при нас дойдоха страшно много документи, включително писмо, оригинал на Ботев, което се смяташе за загубено, както и редица други редки, но важни документи от епохата на Възраждането. Давам ви този пример, за да илюстрирам как с годините архивът променя профила си. В него започват да се натрупват и по-стари документи. Действително, колекцията от епохата на Възраждането остава в Народната библиотека, а за по-ранни периоди, освен, разбира се, в системата на Държавна агенция „Архиви“, има и много документи в архива на БАН.
- И всичко това трябва да бъде обработено... Но доколко е реалистично, предвид общото състояние на държавата като цяло?
- Имайте предвид, че целта е не само документите да стоят физически в архива, но те трябва да бъдат и ползваеми. А за да се ползват, означава да се обработят и опишат. Това изисква действително голям ресурс. И вие, и аз работим в културната сфера. И знаем, че до голяма степен ресурсът зависи от разбирането на държавното ръководство за ценността на нашия труд и за това какво се прави в архивите. Не е по-различна ситуацията и в библиотеките, и в галериите... Без съмнение, над всички нас виси дамоклевият меч на финансирането, от което всичко зависи.
- Поне успявате ли да поддържате еднакво темпо на обработването на документите с постъпването им?
- Не. Подобно нещо не е възможно. Причината е, че има необработени фондове от 50-те и 60-те години. Ето сега, например, обработваме един много интересен и много обемен фонд на Тодор Павлов, починал през 1977 г.
- Преди 40 години. А защо примерно не организирате студентска бригада, която да го обработи възможно най-бързо?
- Не става. Действително, при нас идват студенти - стажанти, но първо, проблемът ни не е само Тодор Павлов. И второ, това е труд, който изисква по-сериозна квалификация. Целта не е просто да кажем, че еди-кой си фонд е обработен, а описът, който е изработен към него, да бъде използваем. Защото, примерно от 50-те и 60-те години, имаме маса фондове, които се водят обработени, но описите им не ни носят никаква информация. Минаваш през десетки архивни единици, на които навсякъде пише „кореспонденция с различни институции“. И това се повтаря безброй пъти. Как при това положение да намериш това, което търсиш? Друга особеност, освен тази, че за този тип работа се изисква сериозна квалификация, е фактът, че тази дейност не може да се нормира. Не можеш да кажеш – този служител ще обработва по пет фонда годишно. Не може да се получи – застава архиварят пред планина от хартия и започва скорострелно да разпределя всичко по различни папки... Все пак, трябва да ви кажа, че около 90% от архивните фондове, които се съхраняват в системата на Държавна агенция „Архиви“, са обработени. Правя уговорката, че качеството на обработката не навсякъде е еднакво. Вижда се, че в миналото служителите са гонели някакъв обем. Но с известно увеличаване на ресурса, бихме могли да наваксаме пропуските. Освен това, една част от тези 10 процента, които стоят необработени, циркулират в употреба. Разбира се, има и такива, които, както ви споменах, стоят необработени от 50 години.
- А каква е материалната база, в която се пазят архивните фондове?
- Те са пръснати из цялата страна. Освен това, ние сме се презастраховали - за целите на сигурността, в условия на природни бедствия, а и на военни конфликти, дори и една част от архивите да бъде унищожена, ние разполагаме с техни копия. На най-ценните документи, например, се изготвят микрофилмови копия, които по закон имат същия статут като оригиналите. Но те са част от застрахователния ни фонд. За съжаление обаче, по причина, за която вече ви казах, а именно, че в България архивите са сравнително млада институция, у нас почти няма сграда, която да е построена целево за съхраняване на архив. Тук вторично са пригаждани сгради и почти няма пространства, които да отговарят на международните стандарти за съхранение на документи, като определени изисквания за постоянна температура – до 18 градуса, влажност – до 55% и осветеност - до 50 лукса. Ние не разполагаме с такъв ресурс – през лятото да охлаждаме документите, а през зимата да ги греем. Заради това се стараем да се справим с предизвикателството поне по отношение на особено ценните документи. От всичките 94 километра, за които ви казах, само около 16 километра се съхраняват при подходящите условия. Принципно, в структурата на държавните архиви е заложено във всеки областен град да има регионален архив. Така се получава, че имаме общо 28 плюс два централни архива - Централният държавен архив в София и Централният държавен военноисторически архив във Велико Търново. За отбелязване е, че за 65 години, откакто е централизирана системата на архивите, няма случай на изчезнали или загубени документи.
- А докъде са стигнали усилията ви в дигитализацията? Когато говорихме с бившия председател на архивите Мартин Иванов, той казваше, че усилия се полагат, но докъде са стигнали?
- Дигитализацията е нещо скъпо и зависи от финансовия ресурс. Но така или иначе, това е бъдещето на архивната система – не само у нас, а и по света. Ние вървим в тази посока, но темповете и мащабите на дигитализацията зависят и от финансовия ресурс, с който разполагаме. В случая отново говорим за натрупване на маса, само че на дигитални документи, на които сигурността трябва да бъде гарантирана, защото тя също зависи от сървъри, електронни облаци и т.н. Това, което всъщност е започнало през 2012 г. и ние довършваме, трябва да приключи през 2019 г. Става дума за дигитализацията на описите на документите в архивната система. До този момент в системата на архивите имаме общо около 5700000 архивни единици, които са по съветската система на описание на документите. От тях до този момент са дигитализирани описанията на около 5000000 архивни единици. Т.е. остават още около 700000 описания, които трябва да бъдат вкарани в информационната система, така че всичко да може да бъде видяно на интернет страницата на архивите. Тя позволява търсене по ключови думи, по архиви и т.н. И това е сериозна крачка напред по посока на дигитализацията. Разбира се, по-същественият проблем е със самите документи. Вече имаме около 500 000 документа, които са дигитализирани изцяло. Но това е нищожно количество, тъй като общо в системата на архивите имаме около милиард документи. Но по света няма архиви, поставили си за крайна цел дигитализацията на цялата хартиена наличност. Навсякъде се дигитализира избирателно. Така че принципът, който следваме, съдържа в себе си два показателя. Единият - старинност и застрашеност на документите; а другият - използваемост. А обикновено най-използваемите фондове са тези на държавните органи на власт и управление. Т.е. на местно ниво това са общините, градските управи, областните управи и т.н. И, разбира се, както казах, това са най-старите, най-ценни документи в системата на архивите. Този тип дигитализирани документи съставляват масив от около 13 терабайта с темп на нарастване 1,5 терабайта годишно. И ние се опитваме, в случаите, в които документите са вече дигитализирани, да спрем използването на хартиените им оригинали в читалните, като целта ни е да ги запазим, доколкото е възможно.
- Преди време заместник министър-председателят Томислав Дончев ни предупреждаваше, че от края на 2018 г. или началото на 2019 г. в държавата вече няма да има в обръщение документи на хартия. Как ще се отрази това на вашата работа?
- Това е проблемът с така нареченото „електронно архивиране”. Действително, с решение на правителството, от 1 ноември 2018 г. документите, които циркулират вътре в държавната администрация, ще бъдат само в електронен вид. Това обаче не означава, че гражданите ще ги получават в електронен вариант, а че просто в такъв вид ще циркулират вътре в държавната администрация.
- И част от този електронен вариант на документите, разпространяван в държавната администрация, ще подлежи на съхранение при вас?
- Естествено. Но преди да дойде при нас, трябва да се изчака 20-годишен срок на съхранение в самата институция. По аналогия ние приемаме, че електронният документ е като хартиения и за него е в сила същият режим. Но тук се сблъскваме с два сериозни проблема, на които търсим отговор: първо, имат ли институциите ресурс да осигурят надеждно съхранение на документи в електронен вид без хартиен еквивалент за срок от 20 години; второ, как може един документ, който е само в електронен вариант, да се запази в гарантирано автентичния си вид?
- Вторият въпрос е особено сериозен, защото, съхранявайки документа в отделни версии през годините, той може да промени вида си или да изчезне. Но технически този проблем не е ли решен в световен мащаб?
- В момента „дъвката” на световната архивистика е електронното архивиране. И най-напреднали са скандинавските държави.
- Богатите държави…
- Само за илюстрация – норвежците дават 50 млн. евро само за дигитализация на архивите си. А целият бюджет на българските архиви е около 3 милиона и 200 хиляди евро. Тоест, целият бюджет на архивите е 6 милиона и 400 хиляди лева, с които трябва да се изплащат заплатите на около 400 служители в 30 архива в цялата страна, а освен това, трябва да се плаща ток, поддръжка и издръжка на сградите и т.н. Тоест, с този ресурс ние няма как да се състезаваме с развитите системи на Скандинавския полуостров, които отдавна работят с електронен документооборот и отделят огромен ресурс за държавни електронни облаци, на които той да бъде качен. Държавата е длъжна да осигури съхранение на документите. Но това е сфера на дейност, която е съвсем нова за нас. На този етап ние сме съвсем в началото. Междувременно държавата създаде още една агенция, т.нар. агенция „Електронно управление“, която по някакъв начин гарантира сигурността на данните, тъй като нейно задължение е поддържането на държавния електронен облак и на правителствените сървъри. С тях ние работим по една наредба за електронното архивиране, която има за цел да обучи на първоначално съхранение на документите най-напред държавната, а след това и общинските администрации. Така или иначе, електронното съхраняване на данните е проблем с отложено действие – нещо като бомба с часовников механизъм. По закон тези документи трябва да се съхраняват в институциите, а след 20 години трябва да постъпят в архивите за постоянно съхранение, като има изискване всяко централно ведомство да отдели значителен ресурс за сървъри и за електронна сигурност. На този етап от държавния бюджет се заделят средства само за агенцията „Електронно управление“. Но тя работи с масиви, които тепърва ще набъбват и които техниката на ведомството няма да е в състояние да поеме.
- Има един друг въпрос, който ми е много на сърце. По света има институции, които се занимават с архивиране, но не само на ценна хартия. Във Франция, например, Френският държавен аудиовизуален архив вече предлага следната услуга - срещу заплащане можеш да видиш кинопрегледа на определена от теб дата от периода на 50-те години. По същия начин можеш да гледаш и различни телевизионни предавания, излъчвани години назад в миналото. А в България прави ли се нещо по въпроса?
- Архивите, за които вие говорите, съществуват, но не са централизирани в системата на държавните архиви, а във Филмотеката, в Златния фонд на радиото, в Архива на телевизията...
- Да, но за „Балкантон“, например, се говори, че вече е разпръснат и се намира в частни колекции. В „Захарна фабрика“ седят някакви рулони на телевизията, но едва ли някой може да гарантира за условията им на съхранение… Какво мислите по този въпрос?
- Доколкото знам, телевизията вложи огромен ресурс за дигитализация на това, което има. Предполагам, че става дума за стари филми, които в момента имат статут по-скоро на застрахователно копие.
- Те обаче трябва не само да регистрират старите филми, но и дигитално да ги презапишат, а преди това да ги реставрират. Защото с времето всичко избледнява...
- Именно. Но това действително е проблем на всички институции, не само на телевизията...
- Знаете ли, след като четох за Френския държавен аудиовизуален архив, си дадох сметка, че след сто години във Франция пак ще са велики, защото в архивите им всичко ще бъде подредено и запазено, а ние ще си бъдем голи и боси, както сме били винаги.
- Проблемът с аудиовизуалните архиви действително е сериозен. Но хартиените архиви се съхраняват надеждно. И след сто години тези архиви ще ги има. Но при аудиовизуалното наследство има и една особеност – то присъства в системата на държавните архиви, но постъпвайки случайно, през лични фондове, като например през архива на Хачо Бояджиев, който в момента се стремим да дигитализираме. Притежаваме и интересен аудио архив на покойния вече тюрколог - проф. Емил Боев. Той още от 50-те години е записвал различни тюркски диалекти, турски и татарски говори, които вече не съществуват. Факт е обаче, че големите масиви аудиовизуални записи не са при нас. Ето, и вие, като давате примера с Франция, говорите за един обособен, отделен архив - Френският държавен аудиовизуален архив. Има логика и при нас да се прави подобно разделяне.
- Сега бих искал да ви задам един политико-исторически въпрос. Какво мислите за съществуването на Комисията по досиетата като своеобразен архив? Не трябва ли вече да дойде при вас?
- От една страна, смятам, че тя е полезна институция за всяка демократична държава и че обществото има нужда от подобна комисия. От друга страна, съм на мнение, че архивът на Държавна сигурност не трябва да бъде извън системата на държавните архиви. Най-логично е – по същия начин, както се постъпи с военния архив или с партийния архив на комунистическата партия през 1993 г., така да се реши и за архива на Комисията по досиета – в резултат на което и той, и документацията на Държавна сигурност да бъдат включени към системата на държавните архиви. В крайна сметка, архивите са публична институция.
- Именно.
- Замисълът на цялото отваряне на досиетата беше да се даде публичност и прозрачност на това какво е представлявала Държавна сигурност и целият й апарат. Така че, моето мнение е, че трябва да има комисия. Въпрос на политическо решение е дали тя ще бъде ведомствена комисия, която да се състои от представители на архивите, на Министерство на правосъдието, на Министерство на вътрешните работи и т.н. Възможно е, разбира се, тази комисия да работи на принципа, на който и в момента функционира. От друга страна, мястото на самия документален масив на Държавна сигурност е извън всякакво съмнение в системата на архивите. И рано или късно това ще се случи.
- Разбира се. Просто исках да разбера дали не смятате, че самото присъствие на Комисията по досиетата вече не е „избледняло”…?
- Да, но въпреки това смятам, че от нейната работа има смисъл. Освен това, не е без значение и че Комисията разполага с немалък ресурс, който, ако се обедини с нашия, може да доведе до общо подобряване състоянието на архивната система в страната. Или поне на условията за съхранение на документи… Подвижните стелажни системи, с които разполага Комисията, са рядкост в системата на държавните архиви. Трябва да кажем и че хранилището в Банкя, където се помещава Комисията, е с капацитет от около 20 линейни километра, от които са запълнени около 12-13 километра и те едва ли ще нараснат съществено. Тоест, има свободен капацитет за архивите на Държавната агенция.
- През почти трите десетилетия след 1989 г. в историческата наука навлязоха нови хора. Вие също сте част от тази вълна. Лесно ли стана това „навлизане”? Спомням си, че по едно време беше едва ли не невъзможно да се обяви конкурс за нови академични длъжности – „старите” се бяха „залостили”...
- Да, за себе си мога да кажа, че съм от поколението на промяната, което 1989 година завари на студентската скамейка. Това беше време на огромна турбуленция, включително и в историческата наука, в която едновременно се извършваше процес на деидеологизация, на методологическа промяна и на откриване на нови изследователски полета, които преди това бяха „забранена зона”. Едно такова огромно поле беше и историята на комунистическия режим, която, особено по-ранната, беше като цяло непозната на българското общество. Всичко това съвпадна и с така наречената архивна революция. С този събирателен термин в източноевропейските страни се нарича цялостният процес на отваряне на архивите на бившите комунистически партии, на репресивните структури на тези режими, на забранени до този момент архивни масиви, издания и прочее. Така съвсем естествено интересът към съвременната история в обществото, а и в академичните среди, рязко нарасна. Всичко това до голяма степен предопредели и моя професионален избор – към новата и най-нова история на България.
Що се отнася до другия проблем, който повдигате – това е самата истина. Както знаем, за разлика от ГДР, научният „естаблишмънт” (извинете ме за чуждицата) тук не беше подменен с друг. Както се оказа доста по-късно, злополучният закон „Панев” за декомунизация на академичните ръководства само подмени бившите партийни секретари с бивши сътрудници на Държавна сигурност, без по същество да промени средата вътре в институциите. Всичко това в един момент изключително много затрудни обновлението с нови хора. Свидетел съм как много способни мои колеги се оказаха в този омагьосан кръг и част от тях потърсиха път в чужбина, част се маргинализираха.
- По-важно е, разбира се, какви „собствено исторически” битки трябваше да водите – освен идеологически, предполагам, че е имало спорове и по методиките на работа...
- Промяната на средата, за която говоря, беше част от търсенето на собственото ми място в науката. Разбира се, другото беше свързано с изнамирането на различна методология, тъй като позитивисткото разбиране за историята продължаваше да бъде доминиращо в голямата част от изследователите. Достъпът ми до чуждата академична литература ми помогна за методологическия ми избор към инструментариума на социалната история, историческата антропология, микроисторията – все области, които до този момент бяха неизвестни за повечето български историци.
- Имаше ли през тези години някакъв натиск върху историческата наука или върху отделни историци – от властта, от партиите, от парите...
- Целият този историографски обрат, за който говорим, беше свързан и с очевидна промяна на мястото на историческата наука в обществото. В предходния период историята имаше нормативен статус – тя беше важна част от сложния инструментариум по самолегитимирането на режима, по обработка на обществото в контекста на „възродителния процес” и т. н. С промените тя автоматично загуби този статус. Самата историческа колегия почувства това болезнено, тъй като новата ситуация беше свързана и със загуба на част от старите привилегии. Това обаче се оказа донякъде оздравително за самата наука, тъй като по същество беше прекъсната връзката й с идеологията. Този, който искаше и можеше, вече имаше възможността да се занимава само с наука, само че вече в нея нямаше пари. Проблемът за финансирането на науката днес е един от основните в нашето общество и все още той не е решен. Но това са други проблеми. Факт е обаче, че с годините политическият натиск върху историческата наука отслабна. Може би защото политиците все по-малко се интересуват от история.
- Работата на новите поколения историци успя ли да „разшири” границите на историческото мислене. Или, ако напуснем клишетата, стана ли през последните години разбирането на историята по-обемно и по-задълбочено?
- Да, аз мисля, че едно от нещата, с които моето поколение в науката може да се гордее, е именно това разширяване на границите на историзма и методологическия обрат, свързан с разбирането за изворовата база, с утвърждаването на неписан етичен кодекс, който прави от изследователя не само безпристрастен наблюдател, и т. н. С други думи, да се пише история днес, особено да се произнасяш по проблеми на съвременната история, се оказва доста по-трудно, отколкото преди десетилетия. В този смисъл, задълбочаването на разбирането за историята е факт, но той поставя историците пред нови предизвикателства и нови дилеми.
Разговора води Христо Буцев