Самораслякът ДА
в два разговора

 
За 6-те години, откакто преводачката Иглика Василева и поетите Силвия Чолева и Калоян Игнатовски основаха малкото издателство за поезия „ДА”, тримата публикуваха 39 стихосбирки, между които книги на Адам Загаевски, Томаж Шаламун, Херман де Конинк, Тадеуш Ружевич, Олав Хауге, Цочо Бояджиев, Красимир Вардиев (Национална награда „Иван Николов” за най-добра поетична книга на 2017 г.), Стефан Иванов, Пейчо Г.Кънев, Теодора Куцарова, Крум Ацев, Божана Апостолова и др.
Тук даваме думата на двамата поети от издателството.
М.Б.
 
Силвия Чолева:
Чувствам се чужда тук
 
- Какви културни условия в България предизвикаха появата на издателство ДА, специализирано в един-единствен литературен род - поезията? Явявате ли се наследник на книгоиздателски традиции?
- Не смея да кажа, че сме наследници на каквото и да е. Ние изникнахме като саморасляк, някак се самородихме от нищото. Стана така заради отношението у нас към поезията - от една страна, неглижирането й от обществото и дори от културния елит, а от друга – поради масовите графомански упражнения, които са по-скоро насилие върху думите и създават всеобщо усещане, че всякак може, че за да пишеш, едва ли не само трябва да знаеш буквите... Направихме издателството заради върховенството на вкуса, заради онази граница, под която не бива да се пада, да се опитаме да удържим ниво, да правим добри книги... От трета страна, не се хвърлихме съвсем наивно, защото още преди първата излязла книга бяхме сигурни, че поезията няма шанс да се продава кой знае колко, но пък каузата си струваше. И си струва. Искахме да покажем, че с малко пари, с голямо желание и с вкус такова тясно фокусирано издателство може да работи. За 6 години оцеляхме, макар и „на минус“. Вижте ни листата с имената на авторите и на преводачите!
- Три взаимосвързани въпроса. По какви критерии подбирате своите автори? Дали преводните поети могат да променят мярата за поезия у нас? Какво и как четат българските поети?
- Отзад напред – българските поети и писатели в голямата си част, особено тези, които си мислят, че вече имат „име“, не четат. Нито свои, нито чужди. Не ги интересува. Интересуват се предимно от себе си. Потискащо и отчайващо е. Въпреки това, упорито вярвам в умението на водната капка да пробие камъка. В този смисъл, преводните стихосбирки са важни и за литературното ни общество, и за културата ни като цяло. Но толкова труд, на преводачите, на художниците, наш и... накрая – мизерни продажби, пълно мазе с книги... Яд ме е за този труд, заради който непрекъснато трябва да се самоубеждаваме, че не е напразен, че толкова качествени автори, преводи, книги не стигат до хората. За пари не сме и помисляли, не за парите се прави издателство за поезия... Обаче е жалко, че книгите трудно стигат до хората. Въпреки нашите усилия. Критериите ни са съвсем нормални – добър автор, добър художник, добър преводач... Защото един прекрасен поет може да бъде съсипан от лош превод, например. А преводачите на поезия са много малко. Добрите преводачи... Тежка, неблагодарна работа, зле платена. С превод на известен романист ще натрупаш по-бързо авторитет като преводач, отколкото с превод на който и да е поет. Това е положението. И друга трудност – все пак, поет и преводач трябва да се „срещнат“, да си паснат, иначе винаги ще остане нещо „дървено“ в превода, колкото и редакции да има след това. Редактирането също е трудна работа, бавна, изисква не само усет към езика и поезията, но и внимателно балансиране между работата на преводача и оригинала... Колкото и странно да е, дори да не знаеш езика, от който се превежда – норвежки примерно, там, където има проблем в предаването на текста на другия език, ясно си личи. Обаче това изисква работа по детайлите, бродиране... Подборът на български автори също е проблематичен поради малкия избор на талантливи книги. Случва се често да връщаме ръкописи. И ни се сърдят... Стараем се нивото да не пада.
- Каква картина на съвременната българска поезия изграждат усилията на ДА?
- Не съм сигурна, че можем само ние да изградим тази картина. Според мен, ДА е част от усилията и на други – малко, но ги има – издатели, които рискуват с поезия. Картината обаче не е оптимистична. Твърде много стихосбирки се издават, голямата част от тях с никаква художествена стойност. Малко са стойностните автори. И още нещо важно – повечето поети днес пишат така, сякаш преписват един от друг - понякога ми се струва, че чета един и същи автор... От това нищо добро няма да излезе. Затова се стараем да сме безкомпромисни.
- Малките издателства са смятани за лаборатории на бъдещето: какви са литературните, социалните и пазарните перспективи на поезията не само у нас, съдейки от вашия опит в издателството?
- Песимистични. Поезия се чете малко, няма какво да се лъжем. Тоест, пазарните перспективи са отчайващи. Литературните – при това свръхпроизводство, качеството неминуемо ще пада още. Социалните – поезията като забава, забавляване с идеята, че се „окултуряваш“ – впрочем, театърът, киното и други изкуства отдавна са се навели така, че да стават само за забавление на хора с ниски изисквания. Повсеместна ширпотреба, нармаг. Дойде ред и на поезията, която ще чуем я в някой бар, я в уличен пърформанс и прочее - кой какво чул, какво разбрал и усетил – друга работа. Олекотяване. До изпразване от съдържание. Разнообразяването на местата и начините за „запознаване“ със словото не е лошо, но не, когато доминира. Времената може и да се менят, но добрата поезия си остава добра, а слабата – слаба, каквито и начини за привличане на повече публика да се измислят.
- Има ли единна българска литература днес? И какво ви радва и какво ви вбесява в литературното ни всекидневие?
- Не, няма. Разпаднала се е. Това не би било непременно лошо, ако не ставаше дума за „връщането” на гранитните глави, а те, знаем, произвеждат още гранити. И силата им се множи, увеличава се. Имам предвид кохортата на СБП и познатите ни стари муцуни начело с академика Дончев. Това са хора, застинали в социализма. Арогантно, както са знаят от едно време, превземат, например, литературните конкурси, при това вече не се и крият. Избират удобни журита, за да победи този, когото те решат... Не знам докъде ще доведе това, което тече в момента. Чувствам се чужда тук, извън, колкото и невероятно да ви се струва... Слава Богу, че литературата има качеството да се отърсва от боклука. Радвам се на хубава стихосбирка, на новопоявил се поет, в чиито стихотворения личи талант, на книжарниците, особено на малките – ние само с тях работим. Вбесяването е в повече посоки. Отвращава ме литературното самодоволство у нашите писатели. Гнуся се от ширещия се лобизъм, който вече трайно се настани, удобно се разположи и постоянно подменя стойности, изважда на повърхността едни автори, а други държи в сянка. Сигурно става дума за пари, но по-скоро за власт и влияние. Друг път съм го казвала също – тясна, душна атмосфера, замърсена среда, а заразата си действа, дори там я съзираш, където не си очаквал.
 
 
Калоян Игнатовски:
Пазарът и поезията се отбягват 
- Като автор на вашето издателство, нека ви попитам: какви са спецификите в пътя на една книга на ДА? Държавните културни институции у нас подкрепят ли адекватно застрашените от масовата култура издания?
- При подбора на ръкописи се съобразяваме единствено със сетивото си за добра поезия. Редактираме двамата. Заедно с преводачите се стремим към изпипване на текстовете. Като е бутик, държим и на естетското оформление. При такова луксозно занимание водещ е вкусът. Най-трудната задача е набавянето на финансиране. За преводните книги кандидатстваме за субсидии във фондовете и институтите на различните страни. За българските стихосбирки остана май да разчитаме единствено на програмата „Помощ за книгата“ към Министерството на културата. Там разпределят тънкия бюджет на квотен принцип, за да подпомогнат повече издателства, и с тяхна подкрепа издаваме не повече от две книги на година. За други български автори отделяме средства от отпуснатото по други проекти. Влагаме до стотинка. Влагаме време, усилия и отношение. При възможност, каним автори за представяне. Заставаме зад дебютните книги на млади автори. Човек ще каже, айляци, на които им е широко около врата. Де да беше така… Спонсорските суми обикновено стигат, колкото да покрият авторските права и превода (ако текстовете са чужди), физическото изработване на книгата, дизайна, печата. Че и невинаги стигат. Всички замесени са наясно, че начинанието е непечелившо. В повечето случаи хонорарите са символични, даже се случва преводач да откаже възнаграждение. Признателни сме и бихме искали да не е така, но как да стане, след като финансовата възвращаемост е почти нищожна. Пазарът и поезията са несводими, дори се отбягват. Поезията е като дете, има нещо да каже, напира, споделя го, а пазарът са възрастните, които го избутват да не им досажда в сериозните разговори и схеми. Добре че има и несериозни възрастни. Те са една шепа, но вярват на Томаж Шаламун, който казва: „писането / на поезия е / най-сериозният / акт / на света. // Както и / в любовта, / всичко се казва. / Думите / треперят, / ако са прави. Както тялото / трепери в // любовта, // така и думите треперят върху хартията.“
- Мнозина от вашите чуждестранни автори – като Ева Липска, Адам Загаевски, Амир Ор, Иван Херцег, Алеш Дебеляк, Йосип Ости, Линда Франс, Линда Грегърсън – посетиха България. Какво научихте от тях за състоянието на поезията по света?
- Добрата поезия е такава, каквато е била и ще бъде във всяко време, където и да било, включително и тук. Фокусира, но и разпилява. Дава посоки в езика, както и в този възхитителен и страховит свят. Приятно беше да си общувам с гостувалите ни поети. Видяха ми се витални, а и друго – макар и бегли да са впечатленията, долових у тях наклонност към поезията на отношенията, която особено ценя при живия контакт. Чудесната двуликост на таланта: на стих и на живо.
- Адекватна ли е медийната и критическата рецепция на книгите на ДА?
- Критическите текстове са по-малко – проблемът у нас е с действащата критика. От медийното отразяване съм по-скоро доволен. Книгите се представят в бележки, колонки, ревюта. За да каним читателите си на представянията, разчитаме, разбира се, най-вече на каналите на нюзфийда в социалната мрежа.
- Кои други български издателства усещате най-близки до ДА? Има ли смисъл издателството да членува в книгоиздателски организации?
- Усещам близко всяко малко издателство, поддържащо ценностите на високото и независимо публикуване. По думите на Синтия Озик, „за ексцентричност, за риск, за фикс идея, за поезия, за необичайни есета и още по-необичайна белетристика; за бъдещето.“ С книги за мислещи и чувствителни към езика и смисъла читатели. За какво ни е да членуваме в браншова организация? Да ползваме отстъпки за участия в панаири и алеи на книгата? Или да плащаме членски внос, за да се организират мижави, потресаващо непредставителни щандове на страната ни на международните панаири на книгата? Една от най-важните каузи – да се пребори държавната политика и да се намали ДДС върху книгите и учебниците – засега, уви, е загубена. Не виждам участието в подобни организации да е помогнало особено за представянето на българската книжовна култура като цяло, както и на авторите ни по света. То пък и коя организация ще ни приеме такива непазарни, реализиращи счетоводни загуби, обгрижващи литературен род, който обичайно бива избутван в ъгъла.
- Като поет и преводач, какво от ДА ви носи най-голямо удовлетворение?
- На щанда на издателството по време на панаир да мине младо момиче, да си купи една-две от последните ни книги, да сподели, че от тези на ДА, които е чело, най-голяма слабост има към „Адът без изход“, „силно и автентично писане“, половин час по-късно да споделя думите му с румънския поет Йоан Ес. Поп и той да грейне в усмивка. Да грейне. Или другият ни румънски автор, Клаудиу Комартин, да ми надпише книгата си: „На К.И., / КОБАЛТ“. Удовлетворение ми носи всяка добре издадена книга. Да съдействам с каквото мога стихове в различни поетики да заговорят в книга. На малцина, но на верни малцина, на които това им е потребно. Съдействието разкрива пространство, колкото и малко да е, пространство на свобода. Кауза и вкус.
Страницата подготви Марин Бодаков