Възхвала на търпеливата борба
Джон Милтън. „Самсон агонистът”. Превод Александър Шурбанов. Жанет-45, Пловдив, 2018, цена 16 лв.
... Попитайте сега
спасителят къде е и го вижте –
безок във Газа, в мелницата роб
Ако има някой през последните десетилетия, благодарение на когото в най-силна степен английската поезия е заговорила на български език, то това е поетът Александър Шурбанов. С особения му фокус върху ренесансовата литература, на делото на Шурбанов дължим автори, като Джон Дън, Кристофър Марлоу, Едмънд Спенсър, но също и Чосър, а неотдавна – нови преводи на Шекспировите трагедии. И, разбира се, Изгубеният рай на Джон Милтън (1667/1981). Тази пролет в негов превод излезе заключителното поетическо произведение на Милтън Самсон агонистът (1671).
Какво кара поета, създал паметната епическа песен за „първото човешко непокорство”, към следващата си теологико-поетическа творба – Възвърнатият рай, да приложи кабинетна драма, посветена на ослепения старозаветен поборник? Дори самият жанр е особен, макар, за неудоволствие на почитателите на театъра, още Аристотел пише, че за да бъде разбрана една пиеса, не е нужно тя да се гледа, а може и да се прочете.
Препратката към стария философ не е прекомерна, тъй като самият Милтън предговаря произведението си с кратка теоретична бележка върху трагедията, в която ясно се позиционира спрямо класическите жалони на жанра. От своя страна, предговорът на Шурбанов в това графически хубаво издание хвърля светлина върху Самсон като „прощално откровение”, в което „Милтън се самопроектира като богоизбран борец за правдините на своя народ”.
Поетът не просто е разказал старозаветната история, а е вплел в образа на героя автобиографични моменти, твърде многобройни, за да ги изреждам тук. Достатъчно е да припомня, че Милтън – първият защитник на цареубийствoто в модерна Европа – губи зрението си, докато ръководи канцеларията за външни отношения на Кромуеловата република и съчинява своите големи поеми след реставрацията на монархията, сляп и изпаднал в немилост. С други думи, и Изгубеният рай, и Самсон в някаква степен са поеми за провала на една кауза, която поне за поета не е изгубила своята правдивост.
Изобщо, вярата в силата на словото да отстоява свободата и справедливостта е това, което свързва делото на Милтън-поета и Милтън-политика. Освен със своите републикански памфлети, авторът добива слава и с радикалните си трактати в защита на свободата на словото (текстове, които у нас изследва Мартин Осиковски). А, както знаем от Изгубеният рай, в сърцевината на Милтъновата умонагласа стои твърдата вяра във вътрешната сила на духа дори и пред най-суровите външни обстоятелства.
Фигурата на Самсон съчетава в едно тази вяра с вярата, че каквото и да се случи, „пътищата Божи са правдиви / и за човеците са оправдани”. Тъкмо тя прави възможен финалния акт на разрушение. Събарянето на зданието, разбира се, може да бъде тълкувано като символично възмездие, което поетът стоварва върху реставрираните потиснически институции в Англия. За разлика от библейския разказ, тук погиват само големците, а народът се спасява. Също така, „домът” от кн. Съдии Израилеви в поемата става „театър” – дали това е нарочен ход от страна на автора, изрично написал трагедия, която не следва да бъде поставяна на сцена?
Както и да стоят нещата по този въпрос, ясно е, че изборът драмата да не заложи на външно представяне, а на вътрешно осмисляне, съответства и на статичността на главния герой – „пленен, сляп и затворен в общия трудов лагер в Газа” – и особено на това, че в голямата си част конфликтът е вътрешен, протича в самия него. В разговорите със своите посетители и със себе си той се опитва да се помири с окаяната съдба, почти подигравка с чувството му за богоизбраност. Бащината обич на Маной е контрапункт на строгия Бог от Изгубеният рай, а пълнокръвният образ на Далила извежда на преден план конфликта между половете, но и между разнопосочните човешки обвързаности. Размислите на Самсон за личната вина, за проявената слабост и за непоправимото минало изтръгват драмата от навярно далечната за нас старозаветна конкретика и носят съвсем екзистенциално напрежение.
Решимостта за радикално насилствено действие, съчетана с убеждението, че то е оправдано, е може би най-силно отекващият днес проблем от Самсон. След 2001 г. той вече е бил поставян в контекста на съвременния самоубийствен тероризъм от един странен спор в англо-американската литературна критика (за него наскоро писа Йордан Ефтимов). И наистина, не само темите, но и самите слова в драмата са на моменти по неочакван начин актуални. Без глас в Газа днес са самите палестинци, пленници в собствената си страна. В мелниците роби са шивачките в Бангладеш и България, копачите на кобалт в Конго.
Прехвърлянето на смисъл не е произволно, доколкото самата трагедия поставя силно ударение върху проблема за принудителния труд. Разбира се, ако се върнем във времето на Милтън, това няма как да е капиталистическата експлоатация в нейния апогей, но и самият Самсон споделя: „те очакват полза / от моя труд ... / и добра печалба им докарвам”. Зрелият XIX в. вече вижда в мелницата елементарната форма на всяка производителна машинария, а още Уилям Блейк – този най-проникновен и творчески читател на Милтън – превръща Самсоновата машина в „мрачните сатанински мелници” на индустриализацията.
Тъкмо това е силата на творческото слово – то не остава затворено в тесния си контекст на възникване, а го надскача по непредвидими начини. И позволява на Милтън да открие в старозаветното предание възможности да осмисли краха на Английската революция; на свой ред, неговият текст носи потенциала да артикулира нашите по-късни тревоги. Както и с Изгубеният рай, преводът на Шурбанов постига строгата мисловна ритмика на този пословично труден автор. При всички теми, които повдига, Самсон агонистът остава в крайна сметка възхвала на търпеливата вътрешна борба – не страдателна, а събираща сили за решително действие. Тук е нейната проблематичност, тук нейното величие.